О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
гр.София, 24.03.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на десети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 831/2008 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Н”О. , гр. С., подадена чрез процесуалните му представители адв. М. Брага и Ж. Кисьова от САК срещу въззивното решение на Старозагорския окръжен съд № 69/06.10.2008 год., постановено по т.дело № 286/2008 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Старозагорския районен съд № 1/18.02.2008 год. по гр.дело № 1708/2007 год., с което е осъден ответника-касатор да заплати на „И”О. , гр. Ст. Загора на основание чл.266, ал.1 ЗЗД дължимото възнаграждение за извършени и приети СМР по изработка и монтаж на преградни стени от гипсокартон по издадените четири броя данъчни фактури, както следва: № 4/25.08.2006 год. за сумата 5 760 лева, № 5/31.08.2006 год. за сумата 3 240 лева, № 10/09.11.2006 год. за сумата 5 121,99 лева и № 12/10.11.2006 год. за сумата 5 985,60 лева, както и обезщетение за забавено плащане на посочените главници по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода на забавата в размер съответно на сумите 704,20 лева, 390,31 лева, 489,40 лева и 569,73 лева, които претенции имат акцесорен характер и са в зависимост от изхода на спора досежно главниците.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно и едностранчиво е преценил събраните по делото доказателства и необосновано в решението си е приел, че между страните са възникнали правоотношения по договор за изработка, въпреки липсата на писмен договор между тях, който според касатора е задължителен. Навеждат се доводи, че подписаните данъчни фактури не представляват такъв договор, тъй като не съдържат необходимите елементи, конкретизиращи отделните видове и количества СМР, нито срок за изпълнението им. Позовава се и на съществени процесуални нарушения допуснати от съда по отношение на родовата подсъдност на предявения иск като е прието, че претенцията по всяка фактура представлява отделен иск с цена до 10 000 лева, който е родово подсъден на районния съд вместо да се приложи разпоредбата на чл.55, ал.3 ГПК/отм./, според която цената на иска е равна на сбора на отделните искове, при което положение делото следва да се гледа от окръжен съд като първа инстанция.
В допълнително изложение жалбоподателят сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се позовава на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както и на противоречиво решаване от съдилищата на поставените процесуални и материалноправни въпроси в приложените към жалбата решения: на Пловдивския АС по гр.дело № 46/2005 год., на Великотърновския АС по т.дело № 212/2007 год. и гр.дело № 153/2007 год., на Софийски градски съд, ІVД отд. по гр.дело № 318/2005 год., на Софийски апелативен съд по гр.дело № 1334/2004 год., както и решение № 687/21.04.1955 год. по гр.дело № 1999/1955 год. на ВС-ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба „И”О. , гр. С. в подадения отговор излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Според цитираната разпоредба, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС/т.1/; решаван е противоречиво от съдилищата/т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/т.3/.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В тази връзка твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение, като е направил решаващия извод, че ответникът дължи цената на извършените СМР, посочена във всяка една от двустранно оформените между страните четири броя данъчни фактури. Прието е въз основа на събраните по делото доказателства наличието на валидно облигационно правоотношение между страните във връзка с договор за изработка, при което положение са уважени обективно съединените искове по чл.266, ал.1 ЗЗД, както и претенциите за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху присъдените главници за периода на забавата, които претенции имат акцесорен характер. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства /при съобразяване с разпоредбите на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.154 ГПК/ и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи, като е приложил точно материалния закон.
С оглед на изложеното, формулираният от касатора материалноправен въпрос налице ли е договор за изработка, ако същият не е сключен в писмена форма не е съществен, тъй като от него не зависи изхода на спора. Преди всичко в случая не се касае за формален, а за консенсуален договор /тъй като законът не предвижда изискването за писмена форма като условие за неговата действителност/ и сключването му може да бъде установено с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Освен това, самото изпълнение на договора обосновава постигнато съгласие за сключването му, предвид установения по делото факт, че извършената работа е приета без забележка от страна на възложителя. Процесните фактури са подписани от представител на ответника, осчетоводени са като задължение по счетоводна сметка 401 „доставчици партида „И”ООД”, регистрирани са в дневниците за покупки по ЗДДС и са включени в справките-декларации за ползуване на данъчен кредит.
По настоящото дело съдът е извършил преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства и съобразявайки разпоредбите на чл.266, ал.1 и чл.79, ал.1 ЗЗД е направил извода за основателност на предявените искове. Тази преценка на фактическия и доказателствен материал по делото е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Ето защо оплакванията на касатора за необоснованост, изразяваща се в погрешно тълкуване от страна на съда на събраните по делото доказателства, представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. В тази връзка неотносими към настоящия спор са и представените решения за противоречива съдебна практика по поставения от касатора въпрос, който както вече беше посочено не е съществен, а и различията при разрешаването му са обусловени от конкретните факти по всяко дело.
Не са налице твъдяните основания за допускане на касационно обжалване и по отношение на поставения процесуалноправен въпрос свързан с начина на определяне на родово компетентния съд по предявени обективно съединени искове и определяне на цената по тези искове. Крайният извод на въззивния съд за определяне на родовата подсъдност на Старозагорския районен съд поради това, че в случая се касае за отделни самостоятелни претенции с цена на всяка от тях до 10 000 лева е постановен в съответствие с постоянната практика на ВКС. При обективно или субективно кумулативно съединяване на искове е меродавна цената на отделните искове, а не сборът от цената на всички искове. При определяне на родовата подсъдност разпоредбата на чл.55, ал.3 ГПК/отм./ не намира приложение, тъй като същата е предвидена само за определяне на дължимата държавна такса.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното въззивно решение, поради което на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Старозагорския окръжен съд № 69/06.10.2008 год., постановено по т.дело № 286/2008 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: