О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
гр.София, 11.03.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 707/2008 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗПК”Л”АД, гр. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, въззивно отделение, втори”Д” състав, постановено на 14.07.2008 год. по гр.дело № 173/2008 год. /с погрешно изписан № 4218/2007 год. в титулната част на първа страница от решението/. С това решение следва отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Софийски районен съд, 52 състав от 18.06.2007 год. по гр.дело № 25319/2006 год. въззивният съд е уважил предявените от Н. В. А. и непълнолетните Н. В. А. и С. В. А. /действуващи със съгласието на майка им Тереза А. А. /, всички от гр. А., искове по чл.407, ал.1/отм./ТЗ като е осъдил ответника ЗПК”Л”АД, гр. С. да заплати на всеки от тримата ищци по 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди претърпени от смъртта на техния дядо Халил Х. Халил, настъпила на 03.12.2005 год. като последица от ПТП, станало на 27.11.2005 год. на кръстовището на път № І*/околовръстен път, гр. П. и „К”.
В касационната жалба се правят оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Необосновано с оглед данните по делото и в противоречие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, който според касатора е твърде завишен. Липсват доказателства, че водачът, причинил ПТП е надлежно упълномощен от собственика да управлява автомобила му. Поддържа се още, че незаконосъобразно и в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е разширил кръга на активно легитимираните лица, които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди, като е присъдил такова обезщетение в полза на внуците на загиналия в резултат на катастрофата техен дядо. Излагат се съображения, че не са обсъдени в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение жалбоподателят сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, свързани с кръга на лицата, на които се дължи обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, както и по отношение на справедливия размер на дължимото обезщетение, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС в цитираните Постановления на Пленума на ВС № 4/25.05.1961 год.; № 5/24.11.1969 год.; № 2/30.11.1984 год., както и в решенията на различни наказателни състави на НК на ВКС по н.дело № 381/2004 год., н.дело № 955/2003 год. и н.дело № 1037/2003 год., с които е присъден по-нисък размер на обезщетения по граждански искове предявени в наказателния процес.
Ответниците по касационната жалба не ангажират становище относно направените оплаквания и наведените основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС/т.1/; решаван е противоречиво от съдилищата/т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото/т.3/.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
С обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение въззивният съд е уважил предявените срещу застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” искове по чл.407, ал.1/отм./ТЗ като е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в полза на внуците на починалия при процесното ПТП Халил Х. Халил, които са деца на починалия девет години преди това негов син В. С. А. Прието е въз основа на събраните по делото доказателства, че след смъртта на техния баща през 1996 год. грижите за малолетните тогава деца са били поети от дядо им, който изцяло е поел издръжката и възпитанието им и те са го приемали за свой баща, поради което са понесли изключително тежко смъртта му през м.декември 2005 год. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че при така създадените сходни на родителските отношения между пострадалия и ищците, последните имат право на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на неговата смърт.
С оглед данните по делото същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е от значение за изхода на спора се свежда до материалноправната легитимация на ищците и в тази връзка попадат ли те в кръга на лицата, които имат право да претендират обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Даденият в обжалваното решение отговор на този въпрос е в съответствие със закона и постоянната практика на ВКС, обобщена в ППВС № 4/25.04.1961 год., № 5/24.11.1969 год. и № 2/30.11.1984 год. В първото постановление Пленумът приема, че обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД както и лицата, които имат право на такова се определят по принципа на справедливостта и това са само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт. Като разграничителен критерий е възприето прякото и непосредствено родство по права линия и съпружеската връзка. Най-близки възходящи на пострадалия по права линия са родителите, а низходящи-децата. С постановление № 5/1969 год. е допълнил ППВС № 4/1961 год. като е включил в този кръг отглежданото, но неосиновено дете /съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине/, както и лицето, което е съжителствувало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, ако това съжителство не представлява престъпление и не противоречи на морала. Това са лицата установили помежду си същите отношения, които представляват фактическият състав на правно регламентираните отношения при осиновяването и сключването на брак, но не са оформени по съответния ред. В случая данните по делото сочат, че бащата на ищците е починал 9 години преди Халил и между тях трайно са се установили близки отношения сходни на родителските, които по смисъла на ППВС № 5/1969 год. също пораждат правото на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неговата смърт. Това свое право те могат да упражнят срещу делинквента по реда на чл.45 ЗЗД или пряко срещу застрахователя с иск по чл.407, ал.1/отм./ТЗ. Постановеното в този смисъл въззивно решение е в съответствие със закона и постоянната съдебна практика, поради което не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по отношение на поставения съществен материалноправен въпрос.
Вторият съществен материалноправен въпрос, на който се позовава касатора е свързан с приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД и се отнася до размера на дължимото обезщетение. По отношение на този въпрос, обаче, не е изпълнено нито едно от визираните в чл.280, ал.1 ГПК изисквания. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от различните факти специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, който установява справедливостта като основен критерий за определяне размера на обезщетението. В този смисъл са указанията дадени в т.11 от Постановление № 4/23.12.1968 год. на Пленума на ВС, с които Софийски градски съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение, като е посочил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Преценката на отделните факти по делото относими към определяне конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и необсъждане в цялост на събрания по делото доказателствен материал са основания за касиране по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираните в жалбата решения по наказателни дела не обосновават приложението на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, които имат предвид противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата произнесли се с влезли в сила съдебни решения по граждански дела /поне две/ по съществения правен въпрос, който е предмет и на настоящото дело, а не за противоречие между първоинстанционното и въззивно решение по едно и също дело, още по-малко с решения, постановени по административни или наказателни дела.
Неправилно е позоваването на касатора, че в противоречие с практиката на ВКС съдът е присъдил мораторна лихва от датата на деликта. Прякото право на увреденото лице да претендира обезщетение директно от застрахователя предвидено в чл.407, ал.1/отм./ТЗ възниква едновременно с правото на деликтно обезщетение и е функционално обусловено от него-те съществуват успоредно и се намират в съотношение на алтернативност. Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение при застраховка „гражданска отговорност” се дължи на пострадалите трети лица по силата на настъпилото застрахователно събитие. По своята правна същност застрахователното събитие съставлява юридическия факт, който поражда гражданската отговорност на застрахования. Един и същ юридически факт поражда гражданската отговорност на делинквента и правото да се иска застрахователно обезщетение – това е фактът на настъпилото увреждане.вреденото лице не черпи права от застрахователния договор, а от закона въз основа на причинените му от застрахованото лице вреди от непозволено увреждане, поради което върху определената като обезщетение сума се дължи мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД от деня на увреждането-аргумент от чл.84, ал.3 ЗЗД, а не от по-късен момент.
Не е налице и твърдяното противоречиво разрешение на въпроса, че застрахователната закрила по застраховка гражданска отговорност покрива отговорността както на собствениците, така и на ползувателите и държателите на МПС и упълномощените от тях лица. Постоянната съдебна практика е в смисъл, че не е необходимо изрично упълномощаване по смисъла на чл.36 и сл. ЗЗД, а съгласието на застрахованите лица може да бъде изразено и с конклудентни действия, свързани с предоставяне фактическото управление на застрахования автомобил към датата на застрахователното събитие. Държането на автомобила от трето лице предполага съгласие на собственика, стига да не е отнет противозаконно, каквито данни в случая липсват. В този смисъл е р. № 283/03.04.2008 год. по т.дело № 970/2007 год. на ВКС-ТК, второ отделение.
Неоснователно е соченото основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, въззивно отделение, втори „Д” състав, постановено на 14 юли 2008 год. по гр.дело № 173/2008 год./погрешно изписан в титулната страница на решението № 4218/2007 год./.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: