О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
гр.София, 06.08.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и осми юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 212/2009 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. Ч. от гр. С., подадена лично и чрез процесуалния му представител адвокат В от САК срещу решението на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав № 199/06.11.2008 год., постановено по гр.дело № 2161/2007 год. С това решение е оставено в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ГК, ГО, 2 състав от 24.07.2007 г. по гр.дело № 1144/2005 год., с което е отхвърлен като погасен по давност предявеният от ищеца-касатор срещу З. „Български имоти” АД гр. С. по иск чл. 407/отм./ ТЗ за сумата 20000 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди настъпили на 22.02.1999 год. в резултат на ПТП причинено по вина на водача на лекотоварен автомобил „Ф” рег. № С* чийто застраховател по застраховката „гражданска отговорност” се явява ответника.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон. Излагат се съображения, че неправилно в противоречие с данните по делото съдът е отхвърлил предявения иск като погасен по давност, като е приел, че не е налице прекъсване на погасителната давност по чл. 116, б. „а” ЗЗД, тъй като липсва признание на вземането от страна на ответника в рамките на петгодишния давностен срок от настъпване на застрахователното събитие. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК твърдейки, че е налице произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен въпрос свързан с приложението на чл. 116, б. „а” ЗЗД и по-конкретно налице ли е прекъсване на давността, когато направеното от длъжника признаване на вземането не е отправено лично по кредитора или негов представител, а до трето лице. Позовава се на противоречива съдебна практика по така поставения въпрос, който е от решаващо значение за изхода на спора, изразена в приложените към жалбата пет броя съдебни решения на различни състави на ВКС както следва: р. 860/20.10.1999 г. по гр д. № 595/99 г. на ІІ г. о., р. № 1882/13.10.1955 г.по гр. Д. 6009/55 г. на ІV г. о., р. № 2321/22.10.1959 г. по гр. Д. № 6255/59 г. ІІ . о., р. № 1847/16.07.1957 г. по гр. д. № 4955/1957 г. ІV г. о. и р. № 1820/06.09.1966 г. по гр. д. № 1186/66 г. І г. о.
Ответникът по касационната жалба З. „Български имоти„ АД гр. С. не ангажира становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховния касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната и редовност, настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, от който зависи изхода на възникналия между страните спор, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила пръвоинстаннционното отхвърлително решение. Прието е, че са налице условията на чл. 407, ал. 1 /отм./ във вр. с чл. 405 /отм./ ТЗ за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” за репариране на причинените на пострадалия ищец вреди от настъпилото на 22.02.1999 г. ПТП, но искът е отхвърлен като погасен по давност, тъй като е предявен на 07.04.2005 г. след изтичането на пет годишния давностен срок от деня на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 392 /отм./ ТЗ. След извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал, съдът е направил решаващия извод, че не е налице твърдяното от ищеца прекъсване на давността по чл. 116, б. „а” ЗЗД, тъй като няма признание за дълг от страна на ответника по отношение на претендираното обезщетение от 20000 лева адресирано пряко до ищеца в рамките на давностния срок. Този извод е обоснован с факта, че представеното по делото писмо изх. № 184/23.01.2004 г. е адресирано от застрахователя до Комисията за финансов надзор и в него се сочи, че определеното застрахователно обезщетение на В. Ч. е в размер на 3750 лева, което постаралият може да получи от каса на З. „Български имоти” всеки ден в рамките на работното време. Писмо с аналогично съдържание е било изпратено лично до пострадалия едва на 01.10.2004 г. независимо от факта, че последният е бил междувременно уведомен за определеното му застрахователно обезщетение от Комисията за финансов надзор в отговор от 16.02.2004 г. на отправената от него жалба. Липсва воля за изпълнение на задължение надхвърлящо посочената в писмата сума.
При тези фактически данни, макар да не е формулиран изрично от касатора, същественият с оглед предмета на спора материалноправен въпрос, от който зависи крайния изход на делото е дали направеното частично признание на дълга се отнася и за непризнатата част от задължението с оглед приложението на чл. 116, б. „а” ЗЗД.
По отношение на така поставения въпрос, обаче не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а” ЗЗД давността се прекъсва само при признаване на вземането от страна на длъжника. Според постоянната и непротиворечива съдебна практика, признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право – р. № 671/27.06.2000 г. по гр. д. № 689/99 г. на ВКС, І г. о. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата част от дълга. Дори и условно да се приеме, че има признание, то е само до посочения размер и не засяга остатъка от задължението – р. № 214/14.02.2003 г. по гр. д. № 1874/2002 г. на ВКС V г. о. В този смисъл е и представеното от касатора р. № 1847/16.07.1957 г. по гр. д. № 4955/1957 г. на ВКС ІV г. о., в което е прието, че признаването на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването на остатък от задължението. В тази връзка даденото в обжалваното решение разрешение на поставения материално правен въпрос е в съответствие със закона и цитираната съдебна практика. Правилно въззивния съд е приел, че изразеното от застрахователя едностранно изявление за заплащане на определеното застрахователно обезщетение в размер на 3750 лева не означава признаване на претендирания от ищеца дълг в размер на сумата 20000 лв.
Жалбоподателят не обосновава довод, че е налице противоречива съдебна практика по така поставения материално правен въпрос, нито представя влезли в сила решения на съдилищата, обективиращи противоречиво решаване на въпроса дали частичното признаване на дълга спира давността по отношение на непризнатата част от вземането, поради което касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Що се отнася до останалите приложени към касационната жалба съдебни решения, същите са неотносими към поставения материалноправен въпрос и третират второстепенни по значимост въпроси: до кого трябва да бъде отправено признанието на длъжника – до кредитора или до трето лице, както и в кой момент се прекъсва давността – с направеното признание на длъжника или с научаването му от кредитора. Тези въпроси биха имали значение за изхода на спора само в хипотезата, че е налице признание на целия дълг от страна на длъжника, а не само на част от него какъвто е настоящия случай.
С оглед на изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, № 199/06.11.2008 год., постановено по гр.дело № 2161/2007 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: