О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
гр.София, 02.03.2010 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 474/2009 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т”Е. , гр. П., подадена чрез процесуалния му представител адвокат Г от АК-Пловдив срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 474/03.11.2008 год., постановено по гр.дело № 673/2008 год. С това решение апелативният съд е обезсилил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 82/14.03.2008 год. по т.дело № 296/2007 год. в частта му, с която е осъден К. А. Т. от гр. П. да заплати на „Т”Е. , гр. П. сумата 4 000 евро – възнаграждение по договор за посредничество от 28.11.2005 год., както и решение № 155/21.05.2008 год. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановено по първоинстанционното дело. Със същото въззивно решение е отменено първоинстанционното решение в частта му, с която е осъден ответника да заплати на ищеца-касатор сумата 3 000 евро, представляваща неустойка за неизпълнение на договора за посредничество както и в частта му за разноските и решавайки спора апелативният съд е отхвърлил иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за претендираната неустойка, като е осъдил „Т”Е. да заплати на ответника 320 лева съдебни разноски. В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
В касационната жалба се правят оплаквания, че постановеното въззивно решение е неправилно поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд неправилно е тълкувал съдържанието на сключения между страните договор за посредничество и погрешно е приложил материалния закон като е приел, че ответникът не е легитимиран да отговаря за вземания по този договор, тъй като собственик на продадения недвижим имот-предмет на договора за поръчка е неговата дъщеря. Навеждат се доводи, че е допуснато смесване на правоотношенията по договора за посредничество, по който страна е ответника и който е предмет на спора с последвалата отчуждителна сделка, сключена в изпълнение на поръчката между собственика на имота и купувача „Е”Е. , гр. В. Търново.
В допълнително изложение към касационната жалба жалбоподателят сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно действието на сключения между страните договор за посредничество при продажба на недвижим имот и произтичащите последици от неизпълнението на поетите задължения по този договор. Излага становище, че в противоречие с постоянната съдебна практика съдът е приел,че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира заплащане на договорената цена и неустойка за неизпълнение за сключения договор, тъй като ответникът-възложител не е собственик на процесния недвижим имот, а е действувал от името и за сметка на своята дъщеря.
Ответникът по касационната жалба К. А. Т. от гр. П. не ангажира становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, а с оглед изложените от касатора доводи и предвид данните по делото, налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Видно от изложените в исковата молба фактически основания и петитум и в резултат на допълнително извършени в хода на производството пред първоинстанционния съд уточнения, предмет на спора са две обективно съединени претенции на обща стойност 14 000 евро, произтичащи от неизпълнение на сключен между страните договор за посредничество при продажба на недвижим имот, от които 7 000 евро – неизплатена част от дължимото възнаграждение и 7 000 лева – неустойка за неизпълнение по чл.9 от договора. По делото е безспорно установено че договорът е сключен на 28.11.2005 год. между К. А. Т. и „Т”Е. и с него ищецът се е задължил срещу съответно възнаграждение да посредничи при продажбата на два недвижими имота – собственост на дъщерята на възложителя, като организира цялата дейност по намирането на евентуален купувач. Изрично в т.10 от договора е записано, че посредническото възнаграждение се дължи от възложителя дори когато той не е реален собственик на недвижимия имот и не е страна по сделката за покупко-продажба. Не се спори, че ищецът е изпълнил задължението си да намери купувач, като е бил сключен първоначално предварителен, а впоследствие и окончателен договор за продажба на процесните имоти от техния собственик. Безспорно е също, че ответникът е изплатил само една част от договореното възнаграждение в размер на сумата 6 000 лева. При тези фактически данни въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която е присъден остатъка от уговореното възнаграждение в размер на 4 000 евро и е отменил решението в частта му, с която е осъден възложителя-ответник да заплати неустойка в размер на 3 000 евро, като е отхвърлил претенцията по чл.92, ал.1 ЗЗД. Прието е, че ответникът К. Т. не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за вземания по процесния договор и няма качеството на доверител, тъй като не е собственик на недвижимите имоти-предмет на договора за посреднически услуги, а е действувал от името и за сметка на дъщеря си като неин пълномощник при продажбата им.
С оглед данните по делото и наведените от касатора в жалбата му доводи за касационно обжалване, въззивното решение съдържа произнасяне от страна на решаващия съд по материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на делото и е свързан с приложението на чл.21 ЗЗД. В цитирания текст е утвърден по един категоричен и недвусмислен начин принципът, че договорът поражда действие между страните, които са го сключили, а спрямо трети лица – само в предвидените от закона случаи. В тази връзка правата за търсене на уговорената престация или отговорност за неизпълнение на поетите договорни задължения могат да бъдат осъществени само между страните по договора. Така поставения въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с постоянната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.21 ЗЗД.
По изложените съображения настоящият съдебен състав на ВКС счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и след внасяне на следващата се държавна такса съгласно чл.18, ал.2 от Тарифата за държавните такси, делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 474/03.11.2008 год., постановено по гр.дело № 673/2008 год.
Указва на жалбоподателя да представи документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 280/двеста и осемдесет/лева, след което делото да се насрочи в открито съдебно заседание за разглеждане на касационната жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: