О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
гр. София, 23.03.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 839 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. П. Б. като Е. „Фокус Интернационал – Д. Б. , С. Б. ”, гр. Х. срещу определение № 209 от 09.09.2009г. по ч. гр. д. № 472/2009г. на Хасковски окръжен съд, Гражданско отделение, в частта, с която се потвърждава определение № 1122/22.06.2009г. по гр. д. № 1437/2009г. на Районен съд Хасково в частта, с което е прекратено производството по иска с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и моли определенията на въззивния и първоинстанционния съд да бъдат отменени и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК: 1/ въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос за допустимостта на иска за обявяване на нищожност на апорта в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1062/29.10.1993г. по гр. д. № 385/1993г., ВС, ІІ гр. отд.; 2/ въпросът относно предявяване на самостоятелен иск по чл. 124, ал. 3 ГПК за установяване неистинността на един документ с правно значение, когато той обективира несъществуващо обстоятелство, се решава противоречиво от съдилищата – решение № 270/26.05.2003г. по гр. д. № 53/2003г. на Пловдивски апелативен съд, от една страна, и определение № 53/21.06.1984г. /погрешно посочено решение/ по гр. д. № 50/1984г., ВС, І гр. отд. и решение № 2239/20.03.2003г., ВКС, ІV гр. отд., от друга страна.
Ответникът З. „А”, гр. С. не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в законния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за установяване нищожността на апортната разпоредителна сделка се явява недопустим с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК, предвид невъзможността спор, разрешен с влязло в сила решение, да бъде пререшаван по исков ред.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Значимият за спора въпрос е процесуалноправен и се отнася до допустимостта на иска за установяване нищожността на апортната разпоредителна сделка поради липса на съгласие на вносителя и в тази връзка наличието на правен интерес: допустим ли е иск за установяване нищожност на сделката за апорт на недвижимия имот, когато спорът за собствеността върху имота е разрешен с влязло в сила решение.
Доводът на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос за допустимостта на иска за обявяване на нищожност на апорта в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1062/29.10.1993г. по гр. д. № 385/1993г., ВС, ІІ гр. отд., е неоснователен. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се отнася до хипотезата, когато правният въпрос от значение за спора в обжалваното определениие е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Посочената разпоредба включва тълкувателни решения, приемани на основание чл. 124 ЗДВ, тълкувателни решения, приемани от Върховния съд и Върховния касационен съд при действието на ЗСВ от 1994г. /отм., ДВ, бр. 64 от 07.08.2007г./ – чл. 86, ал. 2, тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд на основание чл. 59 ЗУС /отм., ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г./, както и решенията на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 и чл. 291 ГПК, но не и решенията на ВКС по конкретни казуси. Поради това позоваването на противоречие с решение № 1062/29.10.1993г. по гр. д. № 385/1993г., ВС, ІІ гр. отд. не може да обоснове наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това приложеният съдебен акт е неотносим към настоящия случай, тъй като сделката – предмет на иска по посоченото дело не е била обект на изследване по друго дело и не са налице данни за преклудиране на възражения за нищожност.
Въпросът относно установяване неистинността на един документ с правно значение, когато той обективира несъществуващо обстоятелство, не е от значение за допустимостта на иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД относно нищожността на апорта. От една страна, определението на Районен съд Хасково в частта, с което е прекратено производството по иска за установяване неистинността на Заповед ОХ 238/24.03.1998г. на Министъра на отбраната, е отменено и делото е върнато на Хасковски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. От друга страна, този въпрос би бил от значение, ако ищецът беше предявил иск за установяване порок на самото вписване като охранително производство или несъществуване на вписаното обстоятелство на основание чл. 537, ал. 2 ГПК /преди чл. 431, ал. 2 от отменения ГПК/, който е от компетентността на окръжния съд съгласно чл. 104, т. 5 ГПК, а не обективно съединени искове за установяване неистинност на заповедта на Министъра на отбраната с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК и нищожност на сделката за апорт на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД пред районния съд.
Освен това следва да се отбележи, че по въпроса за допустимостта на иска за установяване нищожността на разпоредителна сделка с недвижим имот, когато спорът за собствеността върху имота е разрешен с влязло в сила решение, е налице трайна съдебна практика в смисъл, че след като въпросът за собствеността на един недвижим имот, придобит чрез конкретна сделка /в случая апорта/, е решен със сила на пресъдено нещо между две страни, то е недопустимо придобивната сделка да се атакува впоследствие чрез иск за нищожност въз основа на факти, предхождащи постановения съдебен акт. В рамките на приключилия процес ответникът следва да изчерпи всичките си възражения относно недействителността на сделката и фактическите основания, от които ищецът черпи правата си. В противен случай с влизане в сила на решението същите се считат преклудирани. Тази практика е спазена от въззивния съд при постановяване на определението в обжалваната му част и не са налице основания същата да бъде променяна.
Въз основа на гореизложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Хасковски окръжен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 209 от 09.09.2009г. по ч. гр. д. № 472/2009г. на Хасковски окръжен съд, Гражданско отделение в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.