О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
гр. София, 19.06.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети юни през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 160 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С” ЕООД, гр. С. чрез процесуален представител адв. З срещу решение № 431 от 12.12.2008г. по гр. д. № 76/2007г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV-В състав в частта, с която е оставено в сила решение от 29.06.2006г. по гр. д. № 10995/2005г. на Софийски районен съд, 31 състав, с което „С” ЕООД, гр. С. е осъдено да заплати на „Национална е. компания” ЕАД, гр. С. на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата 1 483 лв. – обезщетение за ползване на недвижим имот за периода 01.01.2004г. – 31.10.2005г., ведно със законната лихва от 14.10.2005г. до окончателното плащане, на основание чл. 86 ЗЗД сумата 60,61 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 01.01.2005г. – 31.10.2005г., 316 лв. – съдебни разноски, да освободи и предаде на ищеца недвижимия имот: двуетажна сграда – надзорен пункт – кантон „К”, находяща се на територията на „С” в язовирен район „А”, както и да заплати сумата 293,90 лв. – съдебни разноски за въззивното производство.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдпроизводствените правила и е необосновано. Съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ и които се решават противоречиво от съдилищата /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, а именно: в какви случаи се дължи заплащане на обезщетение за ползване на имот, предмет на наемно правоотношение и връщане на същия при прекратяване на това правоотношение на основание чл. 233 ЗЗД; може ли да бъде върнат имот на несобственик, който имот не е предмет на представения наемен договор и не се владее от ответника по исковата молба. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивният съд е игнорирал събраните доказателства относно държането на имота, а направените изводи по отношение на идентичността на имотите, описани в АДС и нотариалните актове, са формални и не кореспондират на фактическата обстановка.
Ответникът „Национална е. компания” ЕАД, гр. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поддържа становище, че твърдението за необсъждане от съда на всички доказателства е относимо към правилността на решението и не е основание за допускане на касационно обжалване. Според ответника касаторът не е посочил противоречива практика по съществените правни въпроси. Прави възражение, че по поставените материалноправни въпроси има последователна съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че всички предпоставки, обуславящи основателността на предявените искове, са налице: между страните е сключен договор № 18/04.03.2002г. за наем на недвижим имот – надзорен пункт „К”, находящ се на територията на „С” със срок на действие до 31.12.2004г.; наемателят „С” ЕООД е обективирал писмено волеизявление /писмо изх. № 185/09.12.2004г./ за прекратяване на договора с изтичане на срока му, но не е върнал имота след прекратяване на наемното правоотношение, а е продължил да го ползва през периода 01.01.2005г. – 31.10.2005г., вкл. към 2006г. Решаващият съдебен състав е констатирал, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот № 1* том І, рег. № 3* дело № 96/2004г. на нотариус Б. „С” ЕООД е признато за собственик на недвижим имот: масивна двуетажна сграда със сутерен, ловен дом „К”, със застроена площ 70,30 кв. м., построена в собствен на дружеството поземлен имот 161 по плана на възстановената собственост на землището на с. Г., община М., а впоследствие с нотариален акт № 41, том І, рег. № 2* дело № 36/2005г. на нотариус Б. „С” ЕООД е продало на НЛРС „Съюз на ловците и риболовците в България” процесния недвижим имот. Въз основа на заключенията на съдебно-техническата експертиза въззивната инстанция е приела, че имотът, описан в АДВ № 2895/13.09.1992г., е идентичен на владяния от ответното дружество – касатор недвижим имот и имота по нотариалните актове. По отношение на посочените нотариални актове СГС е изложил съображения, че снабдяването на ответника с нотариален акт по обстоятелствена проверка за придобиването по давност на правото на собственост върху имота и последващото разпореждане с него, не опровергава извода, че имотът следва да се върне на бившия наемодател и да се заплати обезщетение за неговото ползване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. Разпоредбите на чл. 233, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД съществуват още от приемането на Закона за задълженията и договорите /в сила от 1951 г./ и са едни от най-често прилаганите в практиката. Приложимите правни норми са ясни, тълкуването им не поражда проблеми в практиката и изводите на въззивната инстанция са съответни на техния смисъл и съдържание.
Константна е съдебната практика, че въпросът за правото на собственост на наемодателя е без значение за исковете по чл. 233, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Нито в правната доктрина, нито в практиката на ВКС съществува съмнение относно установеното в тези норми задължение на наемателя за връщане на наетата вещ на наемодателя след прекратяване на договора за наем и заплащане на обезщетение за ползването на имота след прекратяване на наемния договор до връщане държането на имота, както и относно облигационния характер на тези задължения. Дали бившият наемател упражнява реална фактическа власт върху вещта или не след прекратяване на договора за наем е без значение при исковете с правно основание чл. 233, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД. При положение, че не е доказал, че е върнал държането на вещта /имота/ на бившия наемодател, бившият наемател следва да заплати обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и да върне имота на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, както правилно и в съответствие с практиката на ВКС е приел въззивният съд. Поради изложеното не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Бланкетното посочване на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК не обосновава приложно поле на касационно обжалване. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато същественият правен въпрос в обжалваното въззивно решение е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен и процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Касаторът не е посочил противоречива съдебна практика по приложението на чл. 233, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Въпросът може ли да бъде върнат имот, който не е предмет на представения наемен договор, е важен, но не е съществен, тъй като съдът, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е постановил решението си за връщане на недвижимия имот – предмет на договора за наем.
Доводите, че въззивният съд е игнорирал събраните доказателства относно държането на имота, както и че направените изводи по отношение на идентичността на имотите, описани в АДС и нотариалните актове, са формални и не кореспондират на фактическата обстановка, не са основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват касационно основание по смисъла на чл. 281 ГПК за необоснованост на обжалвания съдебен акт.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 431 от 12.12.2008г. по гр. д. № 76/2007г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІV-В състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.