О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
гр. София, 13.01.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 748 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б” Е. , гр. С. ч. процесуален представител адв. И срещу решение от 11.03.2009г. по в. гр. д. № 2130/2007г. на Софийски градски съд, Въззивна колегия, ІV-Б състав, с което е оставено в сила решението от 27.03.2007г. по гр. д. № 8568/2006г. на Софийски районен съд, Гражданска колегия, 38 състав. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от „Б” Е. , гр. С. срещу „Г” АД, гр. С. обективно съединени искове, произтичащи от договор за наем от 28.11.2002г. на сграда в гр. С., ул. „Ц” № 17, състояща се от два етажа, сутерен и санитарно помещение на площ 75 кв. м., и анекс от 05.03.2003г., както следва: с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 907,20 лв. – наем за периода от м. август 2005г. до м. април 2006г. вкл., сумата 1 262,25 лв. – ел. енергия от м. юли 2005г. до м. април 2006г. вкл., сумата 85,51 лв. – вода от м. декември 2005г. до м. март 2006г. вкл., сумата 247,86 лв. – телефон от м. декември 2005г. до м. април 2006г. вкл., с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 100,80 лв. – неустойка по чл. 12 от договора за наем, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 500 лв. – лихва за забава върху главницата на дължимия наем и консумативи за периода м. юли 2005г. – м. април 2006г. вкл., с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 56,79 лв. – 5% месечна лихва върху дължимите суми за наем, ток, вода и телефон за периода м. юли 2005г. – м. април 2006г. вкл., с правно основание чл. 228 във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за сумата 1 820 лв. – обезщетение за причинени вреди от ответното дружество поради неизпълнение на анекс от 05.03.2003г. и ищецът е осъден да доплати в полза на СРС сумата 10,33 лв. – държавна такса.
Касаторът прави оплакване, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК в писмено изложение обосновава допускането на касационното обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, свързан с обсъждането на характера на наемния договор при превръщането му от срочен в безсрочен поради изтичане на срока и използване на вещта след срока със знанието и без противопоставяне на наемодателя. Поддържа становище, че решението е постановено при превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, като са смесени последиците на чл. 84 и чл. 86 ЗЗД, както и от мотивите не е ясно дали съдът приема, че наемният срок е изтекъл. Излага съображения, че възражението на ответника, че не е ползвал имота, но е плащал за него и иска прихващане, не променя размера на търсените суми, а само характера им – наемна цена или обезщетение. Наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обоснована с тезата, че законът не е приложен точно – направените от съда изводи, че ищецът не е доказал обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения са неправилни и почиват на неточно прочитане на доказателствата; направената преценка в решението на събраните по делото доказателства се явяват основа за изводи, които си противоречат; писмените доказателства са объркани, гласните доказателства са интерпретирани в контекста на неправилно преценените писмени доказателства. Релевиран е довод, че СГС се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1106/1966г., ВС, І г. о. и решение № 935/1999г., ВКС, V г.о.
Ответникът „Г” АД, гр. С. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд е прел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за наем от 28.11.2002г. за срок от 1 година, считано от 01.12.2002г. Решаващият съдебен състав е направил извод, че ищецът не е установил ч. пълно и главно доказване, че към периода м. юли 2005г. – м. април 2006г. ответникът все още е ползвал процесния имот в качеството си на наемател, като не е кредитирал показанията на разпитаните свидетели поради това, че показанията на свидетелката А се отнасят до 2002г., а непосредствените впечатления на свидетеля Й датират към пролетта на 2003г. Изложил е съображения, че от изтичане срока на договора не следва автоматично, че и след този период ответникът е продължил да държи имота. Според въззивния съд по делото не са събрани доказателства нито за договаряне удължаване срока на договора за наем, нито, че след 01.12.2003г. „Г” АД е продължил да ползва имота със знанието и без противопоставянето на наемателя.
Поради това, че ищецът не е установил, че към процесния период ответникът държи апартамента, т. е. да е задължен да плаща наемна цена, консумативи или неустойка, въззивният съд е отхвърлил предявените искове по чл. 236, ал. 1 във връзка с чл. 232, ал. 2, чл. 86, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД.
По отношение на претенцията за заплащане на консумираната ел. енергия и вода решаващият съдебен състав е приел също, че представените от ищеца документи са неотносими към спора поради това, че не е отразено кой имот касаят и представляват частни свидетелстващи документи, които не се ползват с материална доказателствена сила.
Според въззивния съд представените данъчни фактури с получател „Б” Е. за дължими суми към БТК не установяват за кой телефонен пост в кой имот се отнасят посочените разходи.
За да направи извод, че искът по чл. 228 във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД е неоснователен, съдебният състав е приел, че по делото не е налице нито едно пряко или косвено доказателство, че твърдяното в исковата молба преустройство от кухня в баня и тоалетна реално е осъществено, а не само договорено с анекса, не е установено в какво точно се е състояло твърдяното преустройство, респ. разбивани ли са стени, отстранени ли са кухненски шкафове, бил ли е реализиран теч вследствие на създадената тоалетна.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
Посоченият от касатора правен въпрос относно установяване на трансформирането на срочния договор за наем в безсрочен поради изтичане на срока и продължаване ползването на имота със знанието и без противопоставянето на наемодателя зависи от конкретните факти и обстоятелства по делото. Въззивният съд е постановил решението си след цялостно обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. Тази преценка на фактическия и доказателствения материал касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията, че решението е постановено при превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, като са смесени последиците на чл. 84 и чл. 86 ЗЗД, неяснотата на мотивите дали наемният срок е изтекъл, оплакването за неправилност на извода, че ищецът не е доказал обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, неправилната преценка на доказателствата са основания за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изложеното, неправилно е поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато правният въпрос от значение за спора в обжалваното въззивно решение е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която включва тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС, тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ /отм./, тълкувателни решения на ОСГТК, ОСГК, ОСТК или решения на тричленни състави, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поради това цитираните решение № 1106/1966г., ВС, І г. о. и решение № 935/1999г., ВКС, V г.о. на тричленни състави на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК са неотносими, тъй като не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това касаторът не е посочил процесуалноправния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и за който поддържа, че е решен в противоречие с посочените решения.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Като е обосновал наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с тезата за неправилност на изводите на съда, че ищецът не е доказал обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, неточно прочитане и неправилна преценка на доказателствата, касаторът е изложил основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В частта, с която искът за заплащане на сумата 1 820 лв. – обезщетение за причинени вреди от ответното дружество поради неизпълнение на анекс от 05.03.2003г., е отхвърлен, въззивното решение също не следва да бъде допускано до касационно обжалване. От една страна, по отношение на тази част на решението касаторът не е посочил значимият за спора правен въпрос. От друга страна, следва да се отбележи, че релевантният материалноправен въпрос е дали ответникът е извършил преустройство в предоставения под наем имот и ако е извършил преустройство, дали е възстановил имота в първоначалното му състояние съгласно анекса от 05.03.2003г. Този въпрос е в зависимост от конкретните факти и доказателства, които не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.03.2009г. по в. гр. д. № 2130/2007г. на Софийски градски съд, Въззивна колегия, ІV-Б състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.