О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
гр. София, 06.02.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 821 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Б. в качеството му на Е. „Д”, гр. С. чрез процесуален представител адв. П срещу решение № 69 от 18.07.2008г. по гр. д. № 179/2008г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е оставено в сила решение от 21.11.2007г. по гр. д. № 01868/2006г. на СГС, ТО, 5 състав. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от Д. С. Б. в качеството му на Е. „Д”, гр. С. против „М” Е. , гр. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за сумата общо в размер 15 236,64 лв., платена по договор за отдаване на автомобили при условия на финансово обвързан лизинг от 16.03.2006г. като неоснователен и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 64, ал. 2 от ГПК /отм./ сумата 200 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК в касационната жалба и приложено към нея изложение допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че решението на ВКС ще има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото и случаят по настоящия казус е решаван противоречиво от съдилищата – основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Според касатора въззивният съд е следвало да отчете разликата между договор за лизинг и договор за наем, да обсъди факта, че касаторът е платил начална вноска преди да получи вещта в размер около ? от цялата стойност на колата, както и съответните такси, обслужващи лизинговия договор, да прецени, че тези суми са еднократни и не се отъждествяват с наем за ползване на вещта, както и да посочи на какво основание касаторът – лизингополучател дължи плащане на наемни вноски, след като е лишен от лизингодателя от ползването на вещта, т. е. може ли страната, която грубо е нарушила договора, да иска от изправната страна да изпълнява своите задължения. Касаторът счита, че е необходимо ВКС да посочи обема на сходство и различие между договора за лизинг и договора за наем и разликата в законните последици при тяхното разваляне.
Ответникът „М” Е. , гр. С. оспорва касационната жалба, поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е посочил противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, и инвокира доводи за правилност на решението по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 от ГПК едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да направи извод за неоснователност на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, въззивният съд е приел, че направените плащания не могат да бъдат присъдени на ищеца като дадени на отпаднало основание, тъй като договорът за лизинг съдържа елементите на договори за наем и продажба и лизинговите вноски се явяват наемна цена за ползването на автомобила за периода на лизинговането му. Изложени са съображения, че лизинговият договор е договор за периодично изпълнение, развалянето му има действие само за напред и всичко, което е престирано във връзка с неговото изпълнение до момента на развалянето му, не подлежи на връщане.
Допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото. Въз основа на решението и данните по делото, следва да се приеме, че същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и от който зависи изходът на спора, е: подлежи ли на връщане даденото по договор за финансов лизинг след неговото прекратяване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Касаторът не е посочил противоречива съдебна практика по съществения материалноправен въпрос. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато същественият правен въпрос в обжалвания въззивен съдебен акт е решаван противоречиво от съдилищата. Въпросът „подлежи ли на връщане даденото по договор за финансов лизинг след неговото прекратяване” е от значение за всеки отделен случай и зависи от клаузите на конкретния договор за лизинг.
Твърденията на касатора, че въззивният съд е следвало да отчете разликата между договор за лизинг и договор за наем, да обсъди факта, че касаторът е платил начална вноска преди да получи вещта в размер около ? от цялата стойност на колата, както и съответните такси, обслужващи лизинговия договор, да прецени, че тези суми са еднократни и не се отъждествяват с наем за ползване на вещта, както и да посочи на какво основание касаторът – лизингополучател дължи плащане на наемни вноски, след като е лишен от лизингодателя от ползването на вещта, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. Разпоредбите на чл. 342 – чл. 347 от ТЗ са ясни и не създават проблеми при тяхното тълкуване и прилагане.
Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 69 от 18.07.2008г. по гр. д. № 179/2008г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.