О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 520
гр. София, 05.08.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 149 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. на в. р. , гр. С. чрез процесуалния му представител юрисконсулт Таня Ц. срещу решение от 18.09.2009г. по гр. д. № 894/2007г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение, IV-Г състав, с което е оставено в сила решение от 09.02.2007г. по гр. д. № 15875/2006г. на Софийски районен съд, Гражданска колегия, І ГО, 38 състав. С първоинстанционния съдебен акт М. на в. р. , гр. С. е осъдено да заплати на З. „Б” АД, гр. С. на основание чл. 402 /отм./ ТЗ във връзка с чл. 243, ал. 1 ЗМВР /ред. ДВ, бр. 70 от 2004г./ сумата 1 243,20 лв., представляваща изплатеното застрахователно обезщетение по договор за имуществено застраховане „автокаско” по полица № 0400802801262073/01.04.2004г. за товарен автомобил марка МАН с рег. № С* собственост на „Т” ЕООД, и протокол за ПТП № 653898/17.08.2004г., ведно със законната лихва, считано от 17.10.2006г. до окончателното й плащане, и на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ разноски в размер 229,72 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК релевира доводи за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. т. т. 2 и 3 ГПК – обжалваното решение противоречи на практиката на съдилищата, а именно на решение от 28.11.2008г. по гр. д. № 18288/2008г. на СРС и решение от 11.03.2008г. по гр. д. № 15901/2006г. на СРС, 46 състав; произнасянето на касационната инстанция е от съществено значение за точното прилагане на закона. В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивният съд неправилно не се е съобразил с правната квалификация на иска, направена от първоинстанционния съд, и се е произнесъл по иск, с който не е сезиран, както и неправилно въззивната инстанция, след като е допуснала изменение на основанието на иска по чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./, без да отмени решението на първоинстанционния съд, се е прозинесла с нов диспозитив на различно правно основание.
Ответникът „Б” АД, гр. С. оспорва касационната жалба и прави възражение, че не са изложени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, наведените доводи не се отнасят до материалноправен или процесуалноправен въпрос, който обуславя изхода на делото или до основанията по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаторът смесва същите с доводите за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на 17.08.2004г. в гр. С. при управление на лек автомобил ВАЗ № 1* с рег. № С* собственост на 11 ВР, Ц. В. Ц. поради неспазване на предимство е причинил ПТП и вреди на товарен автомобил МАН с рег. № С* собственост на „Т” ЕООД и управляван от Г. Т. Ж. Констатирал е, че товарният автомобил е бил застрахован при ищеца с договор за застраховка „К” по застрахователна полица 0400802801262073/ 01.04.2004г. и по заведена щета № 51705/2004г. ищецът изплатил на собственика на увредения товарен автомобил застрахователно обезщетение в размер 1 243,20 лв. Решаващият съдебен състав е изложил съображения за неприложимост на разпоредбата на чл. 243, ал. 1 ЗМВР /отм./, тъй като същата визира изрично само категорията граждани и изключва нанесени вреди на юридически лица. Поради това, че МВР е възложител на работата по смисъла на чл. 49 ЗЗ. , а вредата е причинена при изпълнение на служебни задължения, е прието, че МВР отговаря за нея. С плащането на застрахователното обезщетение застрахователят е встъпил в правата на застрахования срещу предпочитания ответник, независимо, че той не е прекият причинител на вредата. Според въззивния съд разпоредбата на чл. 402 /отм./ ЗЗ. „В” не предвижда ограничения на субектите, които отговарят за обезщетяване на непозволеното увреждане, включително и на лицата, които отговарят по чл. 49 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Предвид доводите в касационната жалба, изложението към нея и въззивното решение материалноправните и процесуалноправните въпроси, от които зависи изходът на спора се отнасят до: 1/ допустимостта на обжалваното решение – дали въззивният съд е разгледал предявения иск; 2/ правната квалификация на иска; 3/ може ли застрахователят след заплащане на застрахователното обезщетение да встъпи в правата на застрахования срещу възложителя на работата на длъжника; 4/ приложима ли е разпоредбата на чл. 243 ЗМВР.
По отношение на допустимостта на решението е налице задължителна съдебна практика в смисъл, че решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, напр. когато е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Относно правното основание на иска многократно ВКС е изразявал становище, че същото се определя от съда, разглеждащ правния спор, въз основа на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявеното искане. В конкретния случай първоначално е предявен иск с правно основание чл. 402 /отм./ ЗЗ. във връзка с чл. 45 ЗЗ. срещу прекия причинител на процесното ПТП, а след конституирането на втори ответник МВР на основание чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./ по иск с правно основание чл. 402 /отм./ ЗЗ. във връзка с чл. 49 ЗЗ. е уточнено, че МВР е предпочитан ответник, а прекият причинител – евентуален. При така предявените искове с направените изменения правилно въззивната инстанция е разгледала иска срещу предпочитания ответник, така, както е процедирал и първоинстанционният съд. В съответствие със задължителната съдебна практика /Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г., ВКС, ОСГК, т. 4 и т. 19 и Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г., ВКС, ОСГК, т. 10/ въззивният съд като инстанция по същество е определил правната квалификация на иска, обсъдил е събраните доказателства и въз основа на тях е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Постоянна е съдебната практика, че когато първоинстанционният съд е разгледал предявения иск, неправилно посоченото от него правно основание не обуславя недопустимост на решението.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Представените от касатора решение от 28.11.2008г. по гр. д. № 18288/2008г. на СРС и решение от 11.03.2008г. по гр. д. № 15906/2006г. на СРС, 46 състав не установяват противоречива съдебна практика по въпроса „може ли застрахователят след заплащане на застрахователното обезщетение да встъпи в правата на застрахования срещу възложителя на работата на длъжника”, тъй като не са налице данни за влизането им в сила.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не доказва, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По въпроса „може ли застрахователят след заплащане на застрахователното обезщетение да встъпи в правата на застрахования срещу възложителя на работата на длъжника” е налице съдебна практика на ВКС и ВС, съгласно която, след като извърши плащане на застрахованото лице, застрахователят встъпва встъпва в неговите права изцяло и може да търси плащане, както по реда на чл. 45 ЗЗ. от виновното физическо лице, така и по чл. 49 ЗЗ. от възложителя на работата, при или по повод на която е причинено увреждането на застрахованото имущество – решение № 1814/30.11.1995г. по гр. д. № 2162/1994г., ВС, IV г. о., определение № 186/08.04.2009г. по т. д. № 51/2009г., ВКС, ТК, II т. о. и др.
Доводът на касатора, свързан с приложението на материалния закон и по-конкретно дали е приложим института на суброгационното застрахователно право /чл. 402 отм. ТЗ във връзка с чл. 49 ЗЗД/ или чл. 243 ЗМВР, когато държавен служител в МВР причини по непредпазливост вреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, не обуславя допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата, предвиждаща суброгиране в правата на застрахованото лице срещу третото лице, след като застрахователят е изплатил застрахователното обезщетение, е достатъчно ясна и по приложението й съществува постоянна съдебна практика. Приложението на специалния закон за реализиране на имуществената отговорност на МВР и неговите държавни служители е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото и конкретната преценка на елементите от фактическия състав на разпоредбите на чл. 243 и сл. ЗМВР /отм./. Поради това, че имуществената отговорност на служителите в МВР за вреди, причинени на юридически лица по непредпазливост при или по повод на изпълнение на служебните им задължения, не е уредена в ЗМВР /отм./, съгласно чл. 252 ЗМВР /отм./ приложение намират разпоредбите на гражданския закон. Когато застрахователят е изплатил застрахователното обезщетение на увреденото юридическо лице в резултат на действия на държавни служители в МВР по непредпазливост при или по повод изпълнение на служебните им задължения, МВР носи гаранционно-обезпечителна отговорност по смисъла на чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗ. , поради което следва да възстанови на застрахователя платените от последния на увреденото лице суми.
Предвид изложените съображения, се налага изводът, че въззивното решение – предмет на касационната жалба не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като такива не са направени и поискани.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.09.2009г. по гр. д. № 894/2007г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, Въззивно отделение, IV-Г състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.