О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
гр. София, 04.08.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети юни през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 191 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Търговска база” Е. , гр. Р., подадена чрез процесуалния му представител адв. Д срещу решение № 224 от 19.11.2009г. по в. т. дело № 408/2009г. на Варненски апелативен съд в следните части: 1/ с която е оставено в сила решение № 215/25.05.2009г. по т. дело № 117/2008г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Търговска база” Е. , гр. Р. против „В” О. , гр. В. за заплащане на сумата 48 867,15 лв. – неустойка; 2/ с която след частична отмяна на първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Търговска база” Е. , гр. Р. против „В” О. , гр. В. иск за разликата над 62 472,61 лв. до 72 006,61 лв. поради уважено възражение за прихващане на част от стойността по фактура № 14/27.12.2007г., както и с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен същият иск за разликата над 72 006,61 лв. до 81 445,25 лв. – аванс по фактура № 157/27.03.2007г. поради уважено възражение за прихващане със стойността на доставката по фактура № 13/27.12.2007г.; 3/ с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която по насрещния иск „Търговска база” Е. , гр. Р. и осъдено да заплати на „В” О. сумата 47 777,56 лв. по фактура № 1000000007/03.07.2007г. и фактура № 362/20.07.2007г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба са релевирани доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ въпрос, свързан с приложението на чл. 371 ГПК – въззивният съд е разгледал възражение за прихващане, депозирано от ответника след изтичане на срока по чл. 367, ал. 1 ГПК и въпреки преклудиращия ефект на чл. 370 ГПК; 2/ дали ищецът има право да претендира неустойка по договора поради неговото разваляне – противоречие с решение № 48/30.06.1986г. по гр. д. № 18/1986г., ОСГК, решение № 34/22.02.1999г. по гр. д. № 291/1998г., ВКС, 5 –членен състав и решение № 1168/18.01.2007г. по т. дело № 518/2006г., ВКС, ТК; 3/ неподписаната фактура доказва ли сключен договор за продажба на стоки – противоречие с решение № 247/06.04.2006г. по т. дело № 742/2005г., ВКС, ТК, І о.; 4/ в нарушение на трайната съдебна практика не са обсъдени всички доводи на ищеца и доказателства по делото – противоречие на решение № 121/20.04.1994г. по адм. дело № 4939/1993г., ВС, ІІІ г. о., решение № 518/30.12.2003г. по гр. д. № 23/2003г., ВКС, І г. о. и други; 5/ касаторът сочи необосноваността на въззивното решение като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Ответникът „В” О. , гр. В. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, приложените решения не са относими, не са постановени по идентични казуси, поради което не установяват противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди становищата на страните и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да направи извод за неоснователност на иска за заплащане на неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 19, ал. 1 от рамковия договор, въззивният съд е приел, че неустоечната клауза е уговорена за случаите на забавено изпълнение и за неточно изпълнение – недоставяне на заявените количества стоки по вид, размери и качество и клауза за неустойка за пълно неизпълнение не е уговорена. Поради това, че по фактура № 157/27.03.2007г. е налице пълно неизпълнение, няма уговорена неустойка за неизпълнение и не се твърди и доказва забавено изпълнение, решаващият съдебен състав е заключил, че претенцията за неустойка следва да бъде отхвърлена.
По възражението за прихващане с вземането на „В” О. , гр. В. от ищеца по фактура № 13/27.12.2007г. Варненски апелативен съд, като е съобразил, че фактурата не е подписана от управителя на „Търговска база” Е. К. Й. , но товарителниците са подпечатани от ищцовото дружество в мястото на разтоварването и ищецът е освободил стоката, е направил извод, че ищецът е получил стоката по посочената фактура, поради което дължи нейната цена.
По отношение на възражението за прихващане на сумата по фактура № 14/27.12.2007г. е прието, че страните са уговорили предаване на стоките от продавача на купувача на територията на пристанище „В”, уговорили са жп транспорт от Пристанище В. до гр. Р., който купувачът е следвало да осъществи. Поради това, че превозът на стоките по рамковия договор от Пристанище В. до Пристанище Русе е извършен от „В” О. , който е направил разходи в размер 7 944,25 лв. без ДДС или 9 533,91 лв. с ДДС, съдът е стигнал до извода, че ищецът дължи на ответника действителните разходи за транспорт в размер 9 533,91 лв. с ДДС.
За да уважи предявения на основание чл. 327 ТЗ насрещен иск, решаващият съдебен състав е констатирал, че фактура № 7/03.07.2007г. и фактура № 362/20.07.2007г. са подписани от управителя на „Търговска база” Е. К. Й. , осчетоводени са и при двете страни, а фактура № 7/03.07.2007г. е придружена и от двустранно подписан приемателно-предавателен протокол от същата дата, въз основа на което е стигнел до извода, че стоките са получени от ищеца – ответник по насрещния иск. След обсъждане на представените във връзка с възражението на „Търговска база” Е. за симулация доказателства /писмени доказателства, свидетелски показания и заключение на съдебно-счетоводна експертиза/, Варненски апелативен съд е установил, че само сторнираната част от стоката по фактура № 7/03.07.2007г. с данъчно кредитно известие № 10/20.07.2007г. впоследствие е била фактурирана на „С” Е. , а останалата част от стоката не е била предназначена за това трето лице.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решава се противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросът за приложението на чл. 371 ТЗ и правомощията на съда да разгледа възражение за прихващане на насрещно задължение в случаите, когато същото е заявено след изтичане на срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, не е релевантен за делото, тъй като ответникът „В” О. не е направил възражение за прихващане на насрещно вземане, а е оспорил размера за връщане на авансово платената цена поради частично изпълнение, поради което сумите по фактури №№ 13/27.12.2007г. и 14/27.12.2007г. следва да се приспаднат от платения аванс. Освен това по въпроса за правомощията на съда при преценка относно доказаността на фактите и обстоятелствата в случаите, когато ответникът е пропуснал срока по чл. 133 ГПК /аналогична разпоредба чл. 370 ГПК/ за извършване на процесуалните действия, изброени в него, е налице задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 67/06.07.2010г. по т. дело № 898/2009г. на ВКС, ТК, І отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК и законът не следва да бъде тълкуван в смисъл, че неподаването на писмен отговор в предвидения в ГПК срок преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, тъй като в ГПК липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е доводът на касатора, че въпросът „дали ищецът има право да претендира неустойка по договора поради неговото разваляне” е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. За да бъде присъдена неустойка, е необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между страните или да е установена от закон или друг нормативен акт, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни, длъжникът виновно да не е изпълнил договорното си задължение, или да го е изпълнила лошо или със забава. При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция е изследвала посочените предпоставки и е стигнала до извода, че в конкретния случай е налице пълно неизпълнение на договора, клауза за неустойка за пълно неизпълнение не е уговорена, като в същото време не се твърди и не се доказва забавено изпълнение. При разваляне на договора поради неизпълнение кредиторът има право да претендира неустойка за неизпълнение, каквато в настоящия случай не е уговорена.
Между обжалвания съдебен акт и решение № 48/30.06.1986г. по гр. д. № 18/1986г., ОСГК не е налице противоречие. Развалянето на договора поради неговото неизпълнение не е пречка да се присъди заплащане на неустойка за неизпълнение, но е необходимо такава неустойка да е уговорена в договора. В конкретния случай неустоечната клауза е за забава, а не за неизпълнение, както е приел въззивният съд. Неоснователен е доводът за противоречие между обжалваният въззивен съдебен акт и решение № 34/22.02.1999г. по гр. д. № 291/1998г., ВКС, 5 –членен състав. В посоченото решение е прието, че при разваляне на договор поради неизпълнение изправната страна може да търси алтернативно или уговорената в разваления договор неустойка за неизпълнение, или пълно обезщетение за претърпените вреди от неизпълнението. В решението – предмет на касационната жалба становището на въззивната инстанция е в същия смисъл – прието е, че неустойка не се дължи поради това, че няма уговорена неустойка за пълно неизпълнение. Решение № 1168/18.01.2007г. по т. дело № 518/2006г., ВКС, ТК не дава отговор на въпроса дължи ли се неустойка за забава при развален договор поради неизпълнение, а е постановено по иск за предаване държането на наетия имот от наемателя на наемодателя.
Въпросът дали неподписаната фактура доказва или не сключен договор за продажба на стоки, респективно предаване на стоките не е релевантен за спора, тъй като въззивният съд е установил фактическата обстановка и изградил своите изводи не само въз основа на фактура № 13/27.12.2007г., но и предвид другите представени по делото относими и допустими доказателства, които са обсъдени в тяхната взаимовръзка съгласно изискването на чл. 235 ГПК.
Неоснователен е доводът на касатора, че в нарушение на трайната съдебна практика и противоречие с решение № 121/20.04.1994г. по адм. дело № 4939/1993г., ВС, ІІІ г. о., решение № 518/30.12.2003г. по гр. д. № 23/2003г., ВКС, І г. о. и други съдебни актове не са обсъдени всички доводи на ищеца и доказателства по делото. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. В случая въззивният съд е решил делото като е приложил разпоредбата на чл. 154 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, както и релевираните факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, спазвайки постоянната практика на ВКС.
Оплакването за необоснованост на въззивното решение е основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК и не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ако не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, дори и съдът да е допуснал нарушение на правилата на логическото мислене при постановяване на решението, обжалваният съдебен акт не би могъл да бъде допуснат до касационно обжалване само на това основание.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за настоящото производство не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са налице данни, че са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 224 от 19.11.2009г. по в. т. дело № 408/2009г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.