О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
гр. София, 22.07.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 996 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б” ООД, гр. К. срещу решение от 09.07.2009г. по в. гр. д. № 105/2008г. на Кюстендилски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 896/11.09.2007г. по гр. д. № 1013/2006г. на Кюстендилски районен съд предявеният от „Б” ООД, гр. К. срещу „Т” АД, гр. К. иск за разликата над 5 473,90 лв. до претендираната сума 5 636,95 лв. и досежно сумата 98,91 лв. по фактура № 52759/17.05.2006г. е отхвърлен като неоснователен, производството в частта относно претендираната частично мораторна лихва от 63,05 лв. върху месечните суми по процесните фактури е прекратено и „Б” ООД, гр. К. е осъдено да заплати на „Т” АД, гр. К. сумата 5 200 лв., представляваща наем за недвижим имот по договор за наем от 28.06.2000г. за периода от 29.06.2005г. до 04.12.2005г., сумата 6 666 лв., представляваща обезщетение за ползване на същия недвижим имот за периода от 05.12.2005г. до 19.06.2006г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.06.2006г. до окончателното плащане, и сумата 103,54 лв. – разноски по компенсация.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ получаването на стоката от купувача и задължението му за заплащане на цената й на продавача обусловено ли е от факта на осчетоводяването на стойността на получената стока в счетоводството на купувача; 2/ приложима ли е хипотезата на чл. 292, ал. 1 ТЗ при наемно правоотношение; 3/ разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД предполага ли знанието и непротивопоставянето на двете страни за продължаване на наемното правоотношение при същите договорени условия; когато наемателят изрично е изразил несъгласието си за размера на наема, приложима ли е разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД; 4/ приложима ли е разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако не е било налице продължаване на ползването на вещта при същите условия на договора за наем с изтекъл срок; 5/ следва ли наемодателят да доказва размера на обезщетението за ползване на имота в хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Ответникът „Т” АД, гр. К. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че изложеният от касатора довод за приложение на чл. 292, ал. 1 ТЗ недопустимо е наведен едва в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Една от основните процесуални предпоставки за допустимост на касационната жалба съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК е обжалваемият интерес. В настоящия случай касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която предявеният от „Б” ООД, гр. К. срещу „Т” АД, гр. К. иск за разликата над 5 473,90 лв. до претендираната сума 5 636,95 лв. и досежно сумата 98,91 лв. по фактура № 52759/17.05.2006г. е отхвърлен като неоснователен и производството в частта относно претендираната частично мораторна лихва от 63,05 лв. върху месечните суми по процесните фактури е прекратено, е недопустима, тъй като обжалваемият правен интерес по тези искове е под 1 000 лв. Поради изложените съображения касационната жалба в посочената част следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част, с която предявените насрещни искове са уважени, касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че срокът на договора за наем е изтекъл на 28.06.2005г., с покана изх. № 15/28.06.2005г. наемателят е уведомил наемодателя, че не е съгласен с определената в договора месечна наемна цена от 1 000 лв., предложил е да заплаща наем в размер 500 лв. месечно и с покана от 30.11.2005г., получена от наемателя на 01.12.2005г., наемодателят е отговорил, че не е съгласен с предложения от наемателя наем и е дал тридневен срок за освобождаване на имота. Решаващият съдебен състав е приел, че наемателят е ползвал имота до 19.06.2006г., като през периода след изтичане срока на договора от 29.06.2005г. до 04.12.2005г. – без противопоставяне на наемодателя, а след получаване на поканата на 01.12.2005г. до 19.06.2006г. ползването на имота е продължило с противопоставяне на наемодателя.
Въз основа на изложените фактически констатации въззивният съд е направил извод, че за периода от 29.06.2005г. до 04.12.2005г. отношенията между страните се уреждат съобразно чл. 236, ал. 1 ЗЗД и ответникът дължи заплащане на наем в размер общо 5 200 лв., а за периода от 04.12.2005г. до 19.06.2006г. съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД ответникът дължи заплащане на обезщетение за ползването на имота в размер на определената наемна цена общо в размер 6 666 лв. и следва да изпълнява задълженията си по договора. Решаващият съдебен състав е изложил съображения за неприложимост на разпоредбата на чл. 292 ТЗ относно отношенията между страните, тъй като страните имат различие по един от съществените елементи от договора за наем – размера на наема.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид доводите в касационната жалба, изложението към нея и въззивното решение материалноправните и процесуалноправните въпроси, от които зависи изходът на спора, се отнасят до: 1/ приложимостта на разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ТЗ при наемно правоотношение; 2/ предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД; 3/ чия е доказателствената тежест за установяване размера на обезщетението за ползване на имота в хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на релевантните за спора материалноправни и процесуалноправни въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Постоянна е практиката на ВС и ВКС, че ако наемателят продължи да ползва имота след изтичане срока на договора и без противопоставяне от страна на наемодателя, договорът за наем се трансформира в договор за наем без определен срок, поради което наемателят дължи уговорения размер на наема. Без значение е дали наемателят е направил предложение на наемодателя за изменение размера на наема, след като същото не е прието. В настоящия случай между страните не е постигнато взаимно съгласие за изменение размера на наема, поради което наемателят е длъжен да изпълнява задълженията си до прекратяване на наемния договор.
За прилагане на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД е достатъчно непротивопоставяне на наемодателя за ползването на имота от наемателя след изтичане срока на договора за наем. Ако наемателят не е съгласен да ползва имота след срока на договора, за него съществува възможност да изпълни задължението си за връщане държането на имота на наемодателя, което в случая не е направено.
По въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ТЗ при наемно правоотношение не е налице задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която да е нарушена от въззивната инстанция, нито касаторът е доказал, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По този въпрос не е налице и предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ТЗ е достатъчно точна и ясна. Разпоредбите на чл. 228 – чл. 239 ЗЗД са специални и имат предимство пред общата правна норма на чл. 292, ал. 1 ТЗ.
Постоянна е практиката на ВКС, че доказателствената тежест за установяване размера на обезщетението за ползване на имота на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД е на ищеца. В настоящия случай приетият от въззивния съд дължим размер на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е доказан от ищцовата страна. Ако ответникът твърди, че размерът на обезщетението е по-нисък, е следвало да ангажира необходимите доказателства, което не е направил в двете съдебни производства.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за решаването на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Представеното решение от 19.03.2003г. по гр. д. № 13/2003г. на САС, ГК, 1 състав не доказва противоречива практика, тъй като в него САС също е приел, че тежестта на доказване размера на обезщетението за ползване се носи от ищеца.
По отношение на горепосочените три материалноправни въпроса не е налице поддържантото от касатора основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото и е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По посочените въпроси е налице практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Кюстендилски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.07.2009г. по в. гр. д. № 105/2008г. на Кюстендилски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: