О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 388
гр. София, 22.06.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на първи юни през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 122 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. К. , гр. К. чрез процесуалните й представители адв. К юрисконсулт А. Т. срещу решение № 105 от 13.05.2009г. по гр. д. № 275/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав в частта, с която след отмяна на решение № 144/05.12.2007г. по т. дело № 265/2007г. на Окръжен съд Стара Загора О. К. е осъдена да заплати на „Н” О. , гр. К. сумата 138 482,97 лв., представляваща разходи за материали и външни услуги, от които 97 178,57 лв. – разходи за материали и 41 304,40 лв. – разходи за външни услуги за периода от м. март до м. юли вкл. 2003г., заедно със законната лихва, считано от 01.06.2007г. до окончателното плащане на сумата, както и сумата 20 579 лв. – разноски за двете инстанции.
Касаторът прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която претенцията не може да бъде уважена без счетоводни документи, установяващи точния размер на задължението на получателя на стоката /услугата/, въззивният съд е осъдил ответника без да има приложени по делото писмени доказателства, установяващи неплатени фактури; релевира довод, че неподписаните от общината фактури не са предмет на предявения иск; 2/ съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно по въпросите: за постановяване на съдебния акт въз основа на представени допустими доказателства, заключения на вещи лица, изготвени само въз основа на представени по делото доказателства; извършеното при ищеца осчетоводяване на фактури, които липсват и за които е установено, че не са двустранно подписани, представлява ли основание за плащане; разход за материал ли е данък добавена стойност; при липса на доказателства за платено от ищеца ДДС, следва ли да бъде осъден ответника да го плати на ищеца; при липса на договор между страните за услуга, дължи ли общината разходи за получени от ищеца външни услуги; има ли връзка между получените от ищеца външни услуги и услугата по сметосъбиране и сметоизвозване.
Подадена е от О. К. , гр. К. и частна жалба срещу определение № 632/29.06.2009г. по в. гр. д. № 275/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав, с което е оставена без уважение молбата на О. К. за присъждане на разноски по в. гр. д. № 275/2008г. на Апелативен съд Пловдив.
Частният жалбоподател релевира доводи за неправилност на определението поради това, че от решението не е видно каква компенсация на разноските е направена, липсва посочване на възнагражденията на адвокатите, представлявали страните по спора, както и общината не е дала повод с поведението си за предявяване на исковете. Моли определението да бъде отменено и да бъде присъдено заплатеното от общината адвокатско възнаграждение.
Ответникът „Н” О. , гр. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост, евентуално неоснователност поради липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и отмяна на обжалваното определение, приема следното:
По касационната жалба:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че на 09.08.1999г. между „Н” О. и О. К. е сключен договор за възлагане на обществена поръчка, по силата на който „Н” О. се е задължило възмездно да извършва дейностите по сметосъбиране и сметоизвозване на битова смет от населението и предприятията на територията на О. К. , да поддържа чистотата на улиците, булевардите, площадите, тревните площи и др., който с влязло в сила решение на Апелативен съд Пловдив по т. дело № 414/2004г. е обявен за нищожен. Решаващият съдебен състав е приел, че през исковия период от 01.06.2002г. до 31.12.2003г. ищцовото дружество е извършвало дейностите, за които се е задължило със сключения и обявен за нищожен договор, като е оформяло съответни първични документи – пътни листове, товарителници, констативни протоколи и е издавало фактури, отразяващи извършените разходи. По делото е констатирано, че фактурите за сметосъбирането и сметоизвозването са подписани от ресорния зам. кмет на О. К. Х. М. , за озеленяването – от ресорния зам. кмет И. К. , а за доставените горива на новосформираното звено към общината – от неговия ръководител Г. М. Фактурите са осчетоводени и включени в подписаните от кмета на общината годишни финансови отчети за 2002г. и 2003г. и за голяма част от тях О. К. е извършила плащане.становено е, че остатъчното задължение на ответника към ищеца, е формирано по фактури за м. март, април, май, юни и юли 2003г., които са депозирани в общината, придружени от товарителници за извършената работа, но не са подписани и платени. По отношение на сумарния размер по фактурите за периода м. март – м. юли вкл. 2003г. 364 386,99 лв. с ДДС въззивният съд е изложил съображения, че ищецът не е доказал този размер. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и представените писмени доказателства решаващият съдебен състав е приел, че размерът на дължимата непогасена сума за разходи за материали и външни услуги за посочените месеци е общо 138 482,97 лв. /за материали 97 178,57 лв. и за външни услуги 41 304,40 лв./ и е установил, че разходите за външни услуги са съпътстващи основната дейност по сметосъбиране – ремонт на МПС, застраховки на МПС, охрана на сметище и др.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора, че неподписаните от общината фактури не са предмет на предявения иск, поставя въпроса за допустимостта на въззивното решение, за която съдът следи служебно. Този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да се произнесе по предявения иск в рамките на заявения петитум. Заявената с исковата молба претенция е за присъждане на средствата, изразходвани от „Н” О. за сметосъбиране, сметоизвозване, поддържане на чистотата на улиците, булевардите, площадите и тревните площи, изграждане на тревни площи на територията на О. К. /разходите за материали и външни услуги/ през периода 01.06.2002г.-31.12.2003г. в размер общо 396 000 лв. Така предявеният иск е за заплащане на разходите за материали и външни услуги във връзка посочените дейности за целия заявен период, а не само за част от издадените фактури, товарителници и пътни листове. Поради това, както представените от ищеца с молба вх. № 4499/16.10.2008г. многобройни доказателства /фактури, товарителници и пътни листове/, така и неподписаните от представител на О. К. фактури за извършени от ищеца услуги през м. март, април, май, юни и юли 2003г., изпратени до кмета на общината с представените в съдебно заседание на 23.01.2009г. пет броя писма, са предмет на иска.
По отношение на въпроса може ли предявеният иск да бъде уважен без счетоводни документи, установяващи точния размер на задължението на получателя на стоката /услугата/ или въз основа на заключения на вещо лице, изготвени на база на непредставени доказателства /в случая фактури/, съдът не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, която е в смисъл, че при постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди в тяхната взаимовръзка всички относими и допустими доказателства и въз основа на тях да установи фактическата обстановка. В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила заключенията на съдебно-счетоводната експертиза заедно с писмените доказателства по делото, разменената кореспонденция, взела е предвид факта, че описаните в петте броя писма фактури и товарителници са представени от ищеца в общината и последната не ги е върнала, отчела е съответните счетоводни записвания и плащания, съобразила е, че фактурите са били издадени на база на представени по делото товарителници и пътни листове. В този смисъл въпросът за доказателствената сила на фактурата не е решен в противоречие на представените с касационната жалба и изложението решение № 376/13.05.2004г. по гр. д. № 1659/2003г., ВКС, I т. о. и решение № 155/13.03.2007г. по т. дело № 917/2006г., ВКС, ТК. Трайно установена е практиката, че фактурата не се ползва с материална доказателствена сила на официален свидетелстващ документ и следва да се преценява с оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото, както и че фактурата е първичен счетоводен документ и основание за плащането е не нейното издаване, а извършването на услугата, респективно предоставянето на стоката.становяването на извършената услуга и предоставянето на стоката е допустимо да се извърши и с други допустими от закона доказателства, каквито в случая се явяват товарителниците и пътните листове, послужили като основание за издаване на изпратените до общината с представените писма фактури.
Неоснователен е доводът за противоречие с решение № 6364/13.06.2006г. по адм. дело № 6342/2005г., ВАС, I о. и решение № 299/08.01.2009г. по адм. дело № 10223/2008г., ВАС, I о., тъй като хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК не включват практиката на административните съдилища.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
По приложението на чл. 55, ал. 1 ЗЗД ВКС, респективно ВС многократно е изразявал становище, че когато между страните е сключен нищожен договор, предаването на блага е при начална липса на основание и подлежи на възстановяване, а когато връщане на даденото е невъзможно поради свойствата и естеството на престацията, се дължи заплащане на обезщетение. След като сключеният между страните договор е обявен за нищожен и ищецът е направил разходи за извършване на сметосъбирането, сметоизвозването и почистването на територията на О. К. , за общината е възникнало задължение да заплати на ищцовото дружество обезщетение. Ответникът по исковата молба се е обогатил със стойността на направените разходи за материали и услуги, поради което в съответствие със закона и практиката на ВКС въззивният съд е приел иска за основателен.
Въпросът „има ли връзка между получените от ищеца външни услуги и услугата по сметосъбиране и сметоизвозване” е конкретен, зависи от представените по делото доказателства и характера на получените от ищеца външни услуги, поради което не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколко правилно и при спазване правилата на логическото мислене въззивната инстанция е възприела доказателствата и изяснила фактическата обстановка относно наличието на такава връзка, е въпрос, който касае обосноваността/необосноваността на решението и представлява касационно основание по смисъла на чл. 281 ГПК.
Въпросът „разход за материал ли е данък добавена стойност” не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предявеният иск е с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и при положение, че сключеният договор между страните е нищожен, направените от ищеца разноски за материал с включен ДДС подлежат на обезщетение.
Въпросът „дали при липса на доказателства за платено от ищеца ДДС ответникът следва да го заплати на ищцовата страна” не е релевантен по делото, тъй като не е формирал решаващите изводи на съда при постановяване на обжалваното решение. От друга страна вещото лице е установило, че процесните неподписани от общината фактури са регистрирани в дневника за продажба и в справките – декларации по ДДС и данъкът е платен.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив в обжалваната му част. С оглед изхода на делото направените от касатора разноски за производството по касационната жалба остават в негова тежест.
По частната жалба:
Частната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да остави без уважение молбата на О. К. за присъждане на разноски, въззивният съд е констатирал, че през двете фази на производството О. К. е направила разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/ в размер 4 000 лв. по договор за правна защита и съдействие № 020500/27.06.2007г., които са взети предвид, съобразени са с извършените разноски от другата страна и разноските са определени по компенсация с оглед уважената и отхвърлената част от иска.
Определението е неправилно. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е определил само размера на дължимите държавни такси от страните и не е ясно какъв размер от платените от ответника адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице приема за дължим от ищеца на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./. Направените от О. К. разноски за двете съдебни производства са в размер общо 4 150 лв. /4 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 150 лв. – внесено възнаграждение за вещо лице/. С оглед изхода на спора и размера на неоснователната част на предявените искове и на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ „Н” О. следва да заплати на О. К. сумата 3 027,82 лв. – разноски за двете съдебни производства, изчислени съразмерно на неоснователната част на претенцията. Не съществува правна възможност въззивният съд да извършва служебно прихващане на дължимите насрещни разноски.
Поради изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и ищцовото дружество бъде осъдено да заплати на касатора /ответник по исковата молба/ посочената сума, както и сумата 15 лв. – разноски за производството по частната жалба пред ВКС.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105 от 13.05.2009г. по гр. д. № 275/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав.
ОТМЕНЯ определение № 632/29.06.2009г. по в. гр. д. № 275/2008г. на Апелативен съд Пловдив, 3 състав и вместо това постановява:
ОСЪЖДА „Н” О. , гр. К., ул. „С” № 2 да заплати на О. К. , гр. К., бул. „. долина” № 6 на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ сумата 3 027,82 лв. /три хиляди двадесет и седем лева и осемдесет и две стотинки/ – разноски за двете съдебни производства, изчислени съразмерно на неоснователната част на претенцията, както и сумата 15 лв. /петнадесет лева/ – разноски за производството по частната жалба пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.