О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№198
гр. София, 19.04.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1105 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. „Б” АД, гр. С. срещу решение № 894/08.07.2009г. по гр. д. № 584/2008г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав. С въззивното решение е оставено в сила решение от 12.12.2007г. по гр. д. № 4227/2006г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І ГО, 3 състав, с което ответникът З. „Б” АД, гр. С. е осъден да заплати на Р. Г. С. и Л. Д. С., двамата от гр. С. на основание чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ във връзка с чл. 45 ЗЗ. по 30 000 лв. на всеки един от тях – частичен иск от сумата по 60 000 лв. за всеки ищец, ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 17.12.2005г. до окончателното плащане и разноски в размер 5 760 лв.
Ответниците Р. Г. С. и Л. Д. С., двамата от гр. С. оспорват касационната жалба и поддържат становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на 17.12.2005г. около 5.00 ч. по пътя от с. Д. към гр. Б. при управление на лек автомобил „П” с ДК № С* в нарушение на правилата за движение по пътищата със скорост на движение по-висока от 150 км/ч., след употреба на алкохол в състояние на алкохолна интоксикация лека степен С. Великов К. е причинил ПТП и смъртта на пътуващия в лекия автомобил Владимир Л. С. – син на ищците. Решаващият съдебен състав е констатирал противоправността на деянието – нарушение на чл. 5, ал. 2 ЗДвП, причинно-следствената връзка между деянието и смъртта на сина на ищците, наличието на договор за застраховка „Гражданска отговорност”, сключен между собственика на лекия автомобил „Е” ЕООД и З. „Б” АД. По отношение на възражението за съпричиняване от страна на загиналия Владимир С. въззивната инстанция е изложила съображения, че независимо от обстоятелството, че наследодателят на ищците е употребил заедно със С. К. алкохол и следователно е знаел, че водачът на автомобила управлява автомобила след употреба на алкохол, действията на Владимир С. нямат причинна връзка с противоправното поведение на водача и не са допринесли за резултата, поради което не може да се приеме съпричиняване.
При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, свързани със загубата на единствения син на ищците, въззивният съд е приел, че с оглед принципа на справедливостта съгласно чл. 52 ЗЗ. сумата от 60 000 лв. за всеки един от ищците е в състояние да ги обезщети за претърпените неимуществени вреди. Поради предявените частични искове същите са уважени в пълния им размер – по 30 000 лв. на всеки от ищците.
Относно лихвата за забава решаващият съдебен състав е изложил съображения, че застрахователят отговаря по същия начин, по който и лицето, което е причинило вредите – на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗ. изпада в забава от момента на увреждането. Нормата на чл. 9 от Наредба № 18/2004г., издадена в изпълнение на Закона за застраховане, е в противоречие със закона и като нормативен акт от по-ниска степен не следва да се прилага.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид изложеното в касационната жалба, молбата към нея и въззивното решение материалноправните въпроси, от които зависи изходът на спора се отнасят до: 1/ твърдяното от ответното дружество съпричиняване и приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗ. по отношение на пострадалия пътник в участващо в произшествието МПС; 2/ приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗ. при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане; 3/ началният момент, от който застрахователят изпада в забава за заплащане на обезщетение за вреди.
По отношение на релевантния за спора материалноправен въпрос за съпричиняването не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Постоянна и задължителна е практиката на ВС, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г., че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вина. По въпроса за предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗ. във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движение при настъпило ПТП, включително по отношение на пострадалия пътник в участващо в произшествието МПС има практика на ВКС при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008г.: решение № 45/15.04.2009г. по т. дело № 525/2008г. и решение № 206/12.03.2010г. по т. дело № 35/2009г. на ВКС, ТК, Второ отделение. За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл по някакъв начин за тяхното настъпване. Необходимо приносът да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива действия от страна на увредения. С действията си или бездействията си увреденото лице трябва да е нарушило предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Съпричиняване на вредоносния резултат би било налице, ако с поведението си /действие или бездействие/ увреденият е станал причина или е повлиял върху действията на причинителя на вредата. Фактът, че увреденото лице е пътувало в лекия автомобил, като е знаело, че водачът му е употребил алкохол, не налага извод за допринасяне на вредите от настъпилото ПТП. В съответствие с постоянната и задължителна практика на ВС и ВКС въззивната инстанция въз основа на обсъдената фактическата обстановка е заключила, че качването на починалото лице в автомобила не е допринесло за резултата и че не е налице причинна връзка между действията на пострадалия и противоправното поведение на водача.
По отношение на релевантния за спора материалноправен въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗ. при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗ. е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с характера, степента и продължителността на търпените болки и страдания от загубата на единствения им син.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за решаването на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на чл. 52 ЗЗ. , който установява справедливостта като основен критерий за определяне размера на обезщетението за този вид вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне размера на обезщетението при спазване принципа на справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Относно въпроса за началния момент, от който застрахователят изпада в забава за заплащане на обезщетение за вреди в резултат на настъпило ПТП по застраховка „Гражданска отговорност” /от момента на деликта или от датата на уведомяването на застрахователя/, е налице задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която не е нарушена – решение № 126/02.10.2009г. по т. дело № 290/2009г., решение № 45/15.04.2009г. по т. дело № 525/2008г., решение № 72/30.05.2009г. по т. дело № 475/2008г., решение № 100/13.11.2009г. по т. дело № 92/2009г. и решение № 6/28.01.2010г. по т. дело № 705/2009г. на ВКС, ТК. Отговорността на застрахователя за вреди по застраховка „Гражданска отговорност” има договорен характер спрямо застрахования по застрахователния договор, но по отношение на увредените от застрахования лица тя е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД. Поради това застрахователят отговаря за всички причинени от прекия причинител вреди и при същите условия, при които отговаря последния, включително за законната лихва върху обезщетението, считано от датата на увреждането, а не от поканата за плащане на застрахователното обезщетение.
По отношение на горепосочените три материалноправни въпроса не е налице поддържантото от касатора основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото и е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По релевантните за спора материалноправни въпроси е създадена задължителна съдебна практика на ВКС, която не се налага да бъде ревизирана.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 894/08.07.2009г. по гр. д. № 584/2008г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.