О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
гр. София, 03.08.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 348 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Д” Е. , гр. П. чрез процесуален представител адв. А срещу решение № 183 от 29.12.2008г. по гр. д. № 1729/2008г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е оставено в сила решение от 08.04.2008г. по гр. д. № 6/2007г. на Софийски градски съд, VІ-5 състав. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Д” Е. , гр. П. против „Б” АД, гр. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за сумата 17 320 лв., платени по договор за лизинг № К* от 14.03.2005г., като неоснователен и ищецът е осъден да плати на ответника на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ сумата 686 лв.- разноски по делото.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът в касационната жалба и писмено изложение към нея обосновава допускането на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1, 2 и 3 ГПК, като сочи, че съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът „Б” АД, гр. С. чрез юрисконсулт С. С. Х. – М. оспорва касационната жалба и релевира доводи за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът се е позовал бланкетно на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е приложил противоречивата съдебна практика, неправилната правна квалификация на иска е основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 2 и 3 ГПК и поради неясната формулировка не може да се разбере кой въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че с договор за лизинг от 14.03.2005г. ответникът е поел задължение да предостави под формата на финансов лизинг на ищеца предварително избран лек автомобил марка Киа с посочен номер на шасито и на двигателя, модел Спортидж, а лизингополучателят се е съгласил да приеме автомобила и да заплаща договорената лизингова цена в размера, начина и сроковете, предвидени в договора. Решаващият съдебен състав е констатирал, че лизингополучателят е заплатил на лизингодателя общо сумата 17 320 лв., от които капаро 4 000 лв., начална вноска и такса лизингово обслужване 11 100 лв. и ДДС в размер 2 220 лв., на 18.03.2005г. лизингодателят е предал на лизингополучателя описания в договора автомобил с регистрационен талон и полици за сключени застрахователни договори. Прието е за установено, че автомобилът е върнат на лизингодателя, който от своя страна е сключил нов договор за лизинг с трето лице за същия автомобил.
За да направи извод, че предявеният иск е неоснователен, въззивният съд е приел, че липсват данни страните да са уговорили предоставеният от лизингодателя автомобил да е с брой на местата 6+1. Изложил е съображения, че в договора автомобилът е индивидуализиран в достатъчна степен, лизингополучателят се е съгласил с така предложената му вещ, като в договора и в преддоговорните отношения липсва постигнато съгласие за броя на местата в автомобила като индивидуализиращ признак на същия. Решаващият съдебен състав е приел, че узнаването от ищеца, че така предоставеният му лек автомобил не му дава право да ползува данъчен кредит, не може да се вмени във вина на лизингодателя при липса на поети задължения от страна на ответника. Изложил е съображения, че не е налице виновно неизпълнение на договорните задължения от страна на лизингодателя, а поради неплащане на две лизингови вноски лизингополучателят е станал причина за развалянето на договора от страна на лизингодателя, което субективно право последният е упражнил. Въззивният съд е направил извод, че след прекратяване на договора поради виновното неизпълнение на лизингополучателя съгласно чл. 15, ал. 4 от договора, както и от характера на лизинговия договор, неизправната страна не може да претендира заплатените до момента на прекратяването на договора суми.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
Въз основа на касационната жалба, изложението, въззивното решение и данните по делото процесуалноправният и материалноправните въпроси, които са от значение за спора могат да бъдат формулирани по следния начин: 1/ как се определя правното основание на предявения иск; 2/ подлежи ли на връщане даденото по финансов лизинг след прекратяване на договора.
По отношение на тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Правната квалификация на предявения иск не е определена в противоречие с постоянната практика на ВКС. Многократно ВКС е изразявал становище, че правното основание на иска се определя от съда въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, т. е. направеното искане – решение № 64/05.02.1985г. по гр. д. № 852/1984 г., II г. о., решение № 288/05.05.1989г. по гр. д. № 195/1989 г., III г. о., решение № 1162/ 23.05.1996г. по гр. д. № 2530/1995г., IV г. о., решение № 1207/ 19.05.1966г. по гр. д. № 631/1966г., I г. о., решение № 2224/28.12.1984г. по гр. д. № 1120/1984 г., II г. о., решение № 234/23.02.2001г. на ВКС по гр. д. № 1225/2000 г., V г. о., решение № 688/09.07.2003г. на ВКС по гр. д. № 593/2002г., IV г. о. и други. В настоящия случай ищецът поддържа становище, че на 14.03.2005г. между страните е сключен договор за лизинг, по силата на който ответникът му предоставил при условията на финансов лизинг автомобил марка Киа, модел Спортидж, с посочени номера на рама и двигател, а ищецът заплатил общо сума в размер 17 320 лв. Ищецът твърди, че непосредствено след получаване на автомобила установил, че за този вид автомобили не се получава данъчен кредит, като това обстоятелство не му било известно поради непосочването му от лизингодателя, което станало причина за връщане на автомобила. Ищецът се позовава на чл. 12, ал. 1, т. 4 от договора и претендира връщане на платената сума в размер 17 320 лв. поради прекратяване на договора от лизингополучателя. В съответствие с твърдените факти, обстоятелства и петитум и съобразно постоянната практика на ВКС въззивният съд е определил правното основание на предявения иск – чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД.
Въпросът подлежи ли на връщане даденото по договор за финансов лизинг след неговото прекратяване не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Постоянната практика на ВКС по посочения въпрос е в смисъл, че когато договорът за финансов лизинг е прекратен по вина на лизингополучателя, даденото не подлежи на връщане. При разрешаването на този въпрос следва да се отчита обстоятелството, че уговорените лизингови вноски представляват лизингово възнаграждение /наем/ за ползване на избраната от лизингополучателя и придобита от лизингодателя вещ /лек автомобил/, като само неговият размер е калкулиран по такъв начин, че да покрие значителна част от стойността на автомобила, разноските на лизингодателя и неговата печалба. Поради това, че лизинговите вноски се дължат за ползването на вещта и прекратяването на лизинговия договор има действие за в бъдеще, дадените лизингови вноски не подлежат на връщане при прекратяване на договора за лизинг, вкл. и в неговата разновидност договор за финансов лизинг. В този смисъл е приложима и практиката на ВКС за връщане на платения наем за ползвания обект за минал период при прекратяване на наемния договор. Следва да се отчита и обстоятелството, че въпросът „дали даденото по договор за финансов лизинг подлежи на връщане след неговото прекратяване” е от значение за всеки отделен случай и зависи също от клаузите на конкретния договор за лизинг.
Поради това позоваването на решение № 386/12.03.1996г. по гр. д. № 1589/1996г. на ВКС, V гр. отд., решение № 1798/13.01.1995г. по гр. д. № 1481/1994г. на ВКС, V гр. отд. и решение № 15/26.04.1993г. по гр. д. № 342/1992г. на ВС, 5-чл. състав е неоснователно. Посочените от касатора решения по арбитражни дела също не намират приложение, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК има предвид постоянната безпротиворечива практика, постановленията и тълкувателните решения на ВС и ВКС, но не и решенията на арбитражни съдилища.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за решаването на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Цитираните и приложени от касатора решения на ВС, ВКС и СГС не установяват противоречива съдебна практика по горепосочените правни въпроси.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. Разпоредбите на чл. 342 – чл. 347 ТЗ са ясни и не създават проблеми при тяхното тълкуване и прилагане.
При така изложените съображения не са налице сочените в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 183 от 29.12.2008г. по гр. д. № 1729/2008г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: