О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр. София, 12.02.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори февруари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 892 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б” Е. , гр. С. чрез процесуален представител главен юрисконсулт Д. И. срещу решение № 262 от 19.06.2009г. по т. дело № 214/2009г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, в частта, с която частично е отменено решение № 123 от 13.01.2009г. по гр. д. № 1484/2008г на Варненски районен съд, 9 състав и ответникът „Б” Е. , гр. С. е осъден да заплати на Е. П. А. от гр. В. сумата 1 170 лв., представляваща обезщетение за вреди в резултат на неправомерна употреба на ЕПИ през периода 12.11.2006г. – 15.11.2006г. на основание чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗППЕПИПС, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска – 22.02.2008г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 266,18 лв. – разноски, направени за двете инстанции, съразмерно уважената част от исковете, на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./.
Касаторът прави оплакване, че въззивното решение е неправилно поради това, че е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на задълженията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК в писмено изложение към касационната жалба обосновава допускането на касационно обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи, че съдът се е произнесъл по важен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно по въпроса чия е доказателствената тежест при хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗППЕПИПС.
Ответникът Е. П. А. от гр. В. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че между страните към 12.11.2006г. е бил сключен договор за издаване и използване на електронен платежен инструмент – дебитна карта № 6705ххххххххх5606, по която дебитна карта за периода 12-15.11.2006г. са извършени четири транзакцзии общо в размер 1 470 лв.: на 12.11.2006г. от устройство в гр. Б. са изтеглени 400 лв., на 13 и 14.11.2006г. от устройство в гр. В. по 400 лв. и на 15.11.2006г. 270 лв. също в гр. В.. При тези тегления не е имало грешно въведен ПИН код. По-късно картата е била блокирана автоматично от системата поради пет погрешно набрани ПИН кода в периода между 1.11.2006г., като не е налице възможност да се установи дали и кога е извършена смяна на ПИН кода. Решаващият съдебен състав е приел за установено, че през периода 11.11.2006г. – 17.11.2006г. ищцата се е намирала в трудово правоотношение с „Ф” АД на длъжност „счетоводител” и е била на работа на работното си място във „Ф” на Летище Варна. С въззивното решение е констатирано, че по делото не са налице доказателства, че транзакциите са извършени лично от ищцата или че към момента на транзакциите оправомощеният държател не е спазил своите задължения по чл. 32 ЗППЕПИПС или че изплащането на средствата е станало при умисъл или груба небрежност на оправомощения картодържател. Въз основа на обсъдените доказателства, Варненски окръжен съд е стигнал до извода, че след като ищцата е била на работното си място във „Ф” на Летище Варна в дните, в които са извършени транзакциите в гр. В. и гр. Б., то тегленията не са извършени от оправомощения държател. Изложил е съображения, че за ищцата е невъзможно да ангажира доказателства, че не е предавала картата си и не е упълномощавала трето лице с права да извършва тегления от банковата й карта, тъй като се касае до отрицателни факти, а с доказателства, свързани с извършването на отделните операции и установяване на лицата, които са ги извършили, би разполагала единствено банката, обслужваща съответния банкомат. Липсата на камери на всеки от банкоматите, от които са извършени транзакциите, от една страна е способствало извършването на неправомерните тегления, а от друга е препятствало установяването на лицето или лицата, извършили тегленията. За да уважи иска за сумата 1 170 лв., решаващият съдебен състав се е позовал на разпоредбите на чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗППЕПИПС и чл. 26, ал. 1 и ал. 2 Наредба № 16/29.09.2005г. за електронните платежни инструменти, съгласно които до получаване на уведомлението оправомощеният държател понася вредите от неправомерното използване само до размера, посочен в договора между издателя и държателя, като договореният размер не може да надхвърля 300 лв., освен ако е действал при умисъл или груба небрежност, както и при неизпълнение на задълженията по чл. 32 ЗППЕПИПС. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства, че ищцата е действала при умисъл или груба небрежност, а по отношение на възражението, че ищцата не е изпълнила задълженията си по чл. 32, т. 2 ЗППЕПИПС да уведоми банката незабавно след узнаване на неправомерното използване на платежния документ от лице, различно от оправомощения държател, съдът е изложил съображения, че поради блокирането автоматично на банковата карта ищцата не е имала информация относно извършените по-рано неправомерни транзакции, и най-ранният момент, за който може да се приеме, че ищцата е узнала за извършените транзакции, е 19.02.2007г., когато се е снабдила с извлечение за периода 01.11.2006г.- 19.02.2007г. С подаването на жалба на 21.02.2007г. тя е изпълнила задължението си по чл. 32, т. 2 ЗППЕПИПС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е за разпределението на доказателствената тежест при хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗППЕПИПС.
Неоснователен е доводът на касатора, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По въпроса за разпределение на доказателствената тежест има установена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна. Доказателствената тежест зависи от материалното правоотношение, като всяка страна е длъжна да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Относно разпределението на доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 33, ал. 1, т. 1 ЗППЕПИПС липсва основание за тълкуване на общи правила на процесуалния закон /чл. 127 от отменения ГПК/, нито е налице неяснота или непълнота на закона. С оглед изложените от ищцата твърдения в исковата молба същата е доказала, че на посочените в исковата молба дати са изтеглени съответните суми от банкомати в гр. В. и гр. Б., по време на транзакциите ищцата се е намирала на работното си място на Летище Варна, веднага след узнаване на транзакциите е уведомила банката и не са налице данни, че дебитната карта е предоставена на друго лице, различно от ищцовата страна. В тежест на ответника е било да докаже, че изплащането на средствата е станало поради умисъл или груба небрежност на оправомощения държател. Разпределената от въззивния съд по този начин доказателствена тежест между страните съответства на материалното правоотношение, на твърдените в исковата молба факти и обстоятелства и на релевираните от ответника възражения.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Поради това, че ответникът не е поискал и не е направил разноски за касационното производство, такива не му се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262 от 19.06.2009г. по т. дело № 214/2009г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.