О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
гр. София, 22.07.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 990 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Н” О. , гр. Х. чрез процесуалния му представител адв. Д срещу решение № 158 от 08.07.2009г. по в. гр. д. № 436/2009г. на Апелативен съд Пловдив, 1 състав, с което е потвърдено решение № 170 от 23.01.2009г. по гр. д. № 121/2008г. на Хасковски окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Н” О. , гр. Х. срещу В. В. Д. от гр. Х. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сума в размер 89 651,04 лв. по изпълнителен лист от 17.07.2007г. издаден по ч. гр. д. № 971/2007г. на Районен съд Хасково въз основа на запис на заповед от 23.02.2007г., ведно със законната лихва, считано от 06.06.2007г. до окочателното й изплащане, направените по делото разноски в размер 1 793,02 лв. и обезсилване на издадения изпълнителен лист.
Касаторът прави оплакване, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба обосновава допускането на касационно обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: относно дължимостта на вземането и връзката между записа на заповед и твърдяното каузално правоотношение по договор за заем като причина за издаването му; за разпределението на доказателствената тежест за установяване на вземането по издадения въз основа на записа на заповед изпълнителен лист – противоречие с решение № 1221/30.11.2000г. по гр. д. № 1305/2000г. и решение № 1032/16.01.2007г. по т. дело № 605/2006г., ВКС, II т. о.; относно недопустимостта на свидетелските показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., в случая договор за заем – противоречие с Тълкувателно решение № 1/28.12.2005г. по тълк. дело № 1/2004г. на ВКС, ОСТК и решение № 37/25.06.1969г. по гр. д. № 32/1969г. на ВС, ОСГК; относно предаването на парите с оглед вида на договора за заем като реален договор – противоречие с Тълкувателно решение № 147/04.11.1954г., ВС, ОСГК, решение № 7/11.03.1985г., ОСГК, решение № 1554/24.10.2002г. по гр. д. № 66/2002г., ВКС, V г. о., решение № 1568/19.07.1956г. по гр. д. № 2613/1956г., ВС, IV г. о., решение № 2193/17.02.2009г. по адм. дело № 11746/2008г., ВАС, I о., решение № 3028/06.03.2009г. по адм. дело № 13790/2008г., ВАС, I. о., решение № 32/22.02.2008г. по в. гр. д. № 1065/2007г. на Апелативен съд Пловдив, решение № 557/26.06.2007г., ВКС, ТК; по приложението на чл. 235 ГПК /чл. 127 и чл. 188 ГПК отм./ – противоречие с решение № 189/14.07.2005г. по гр. д. № 2219/2003г., ВКС, IV г. о., решение № 528/08.07.2005г. по т. дело № 17/2005г., ВКС, I т. о., решение № 6836/15.12.1999г. по адм. дело № 5377/1999г., IV г. о.; въпросът за приложение на чл. 240, ал. 1 и чл. 26 ЗЗД, чл. 154 и чл. 235 ГПК, чл. 124 ГПК, чл. 535 и чл. 536 ТЗ са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата В. В. Д. от гр. Х. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед, издаден от ищцовото дружество на 23.02.2007г., въз основа на който против „Н” О. , гр. Х. е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 371/2007г. на РС Хасково, е редовен от външна страна, съдържа необходимите реквизити – падеж, място на плащане, определена сума, дата на издаване, израза „запис на заповед”, поето безусловно задължение за плащане на сумата от издателя на поемателя.становил е, че сумата в размер 90 000 лв. е предоставена в заем от ответницата на ищцовото дружество и процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на изпълнението на договора за заем. Изложил е съображения за наличие на съгласие по смисъла на чл. 26 ЗЗД от страна на дружеството – издател, тъй като управляващият дружеството Н. Г. Г. притежава повече от ? от капитала на същото в качеството си на ЕТ „Н”, предвид необходимото мнозинство ? от капитала за вземане на решения за заеми.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Предвид изложените от касатора доводи и данните по делото, релевантните по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси се отнасят до връзката между записа на заповед и твърдяното каузално правоотношение по договор за заем като причина за издаването му и разпределението на доказателствената тежест за установяване на вземането по записа на заповед.
Въпросът за разпределението на доказателствената тежест за установяване на вземането по записа на заповед не е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/17.07.2009г. по т. дело № 29/2009г., ВКС, ТК, І о., решение № 141/08.03.2010г. по т. дело № 798/2008г., ВКС, ТК, ІІ о., решение № 103/24.06.2009г. по т. дело № 717/2008г., ВКС, ТК, ІІ о., и други, както и във формираната константна практика преди ГПК от 2007г. /решение № 1221/30.11.2000г. по гр. д. № 1305/2000г., решение № 1032/16.01.2007г. по т. дело № 605/2006г., ВКС, II т. о. и други/. В производството по отрицателния установителен иск ответникът /поемател и взискател/ следва да докаже фактите, от които произтича вземането му, а ищецът /издател и длъжник/ – възраженията си срещу това вземане, които могат да бъдат абсолютни възражения, доводи срещу формата или съдържанието на менителничния документ, или лични възражения, доводи, основани на отношенията си с поемателя. В настоящия случай ответникът е следвало да докаже наличието на редовен от външна страна запис на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителен лист, предвид инвокираните в исковата молба възражения за недължимост на сумата по записа на заповед. В случай, че записът на заповед е редовен съгласно чл. 535 ТЗ кредиторът /поемателят/ разполага с правото да събере вземането си на основание ценната книга, а за длъжника /издателя/ съществува задължение да плати посочената в менителничния ефект сума или да посочи и докаже каузалното основание, за чието обезпечаване е издал съответният запис на заповед, както и че е погасил задължението си по каузалната сделка. В случай, че записът на заповед не съдържа някой от задължителните реквизити, в тежест на ответника по отрицателния установителен иск /поемателя/ е да докаже своето изпълняемо вземане, тъй като нередовната ценна книга не би могла да бъде основание за събиране на вземането. В настоящия случай въззивната инстанция е приела, че записът на заповед е редовен от външна страна и обезпечава предоставена по договор на заем сума.
При извършване на преценката за наличието на задължителните реквизити в записа на заповед Пловдивски апелативен съд не е нарушил Тълкувателно решение № 1/28.12.2005г. по тълк. дело № 1/2004г. на ВКС, ОСТК относно израза „запис на заповед” в текста на документа и изискването за безусловно плащане на задължението в смисъл да не е поставено условие за пораждане на задължението за плащане на определената парична сума.
По въпроса за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за неговото издаване е налице константна и задължителна практика на ВКС за необходимостта да се изследват конкретните каузални правоотношения между страните при реализиране на менителнични права, при наличие на паралелно съществуване на тези отношения – напр. решение № 615 от 20.08.2007 г. на ВКС, ТК, II т. о., постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 103/24.06.2009г. по т. дело № 717/2008г., ВКС, ТК, ІІ о., решение № 121 от 01.07.2009г. по т. дело № 55/2009г. ВКС, ТК, ІІ т. о. и др. В този смисъл решаващият съдебен състав като е изследвал връзката между записа на заповед и твърдяното каузално правоотношение по договор за заем като причина за издаването му, е процедирал в съответствие с трайноустановената и задължителна практика на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. По релевантните за спора материалноправни и процесуалноправни въпроси има формирана задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК, която не е нарушена.
Въпросите относно допустимостта/недопустимостта на свидетелските показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., съответно предаването на парите с оглед вида на договора за заем като реален договор биха били от значение за спора, ако ответникът не беше доказал наличието на редовен от външна страна запис на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителния лист. При редовен запис на заповед длъжникът /издателят/ по процесния запис на заповед следва да посочи и докаже каузалното правоотношение и връзката му с издадения от него менителничен ефект.
Неоснователно е позоваването на противоречие с решение № 2193/17.02.2009г. по адм. дело № 11746/2008г., ВАС, I о. и решение № 3028/06.03.2009г. по адм. дело № 13790/2008г., ВАС, I. о., тъй като съдебната практика на административните съдилища не е включена в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По въпросите за приложение на чл. 240, ал. 1 и чл. 26 ЗЗД, чл. 127 и чл. 188 ГПК /отм./, сега чл. 154 и чл. 235 ГПК, чл. 124 ГПК, чл. 535 и чл. 536 ТЗ е налице трайноустановена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна и с която въззивният съд се е съобразил.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. Предвид изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответната страна не се присъждат за касационното производство, тъй като такива не са поискани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 158 от 08.07.2009г. по в. гр. д. № 436/2009г. на Апелативен съд Пловдив, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.