О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
гр. София, 04.12.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 594 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Е” ООД, гр. Н. чрез процесуалния му представител адв. Д, срещу решение № 14 от 10.03.2009г. по гр. д. № 26/2009г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставено в сила решението от 28.11.2008г. по т. дело № 484/2008г. на Окръжен съд Сливен. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Е” ООД, гр. Н. против „Р” АД в ликвидация, гр. Н. иск за обявяване за окончателен на сключения на 15.10.1998г. предварителен договор и анекс от 14.12.1998г. към договора на следните недвижими имоти: „У„Д””със застроена площ 1 363 кв. м. и „У„Р”” със застроена площ 827 кв. м., находящи се в югозападната и западната част на УПИ № VІ в кв. 205 по плана на гр. Н., състоящ се от 10 030 кв. м., при граници: път, канал, жп линия и УПИ № І, като неоснователен и ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер 1 700 лв.
Касаторът прави оплакване, че въззивното решение е неправилно поради това, че е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК в писмено изложение и допълнение към него обосновава допускането на касационното обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като сочи, че съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според касатора съществените материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, са: 1/ ако обещателят /продавачът/ по предварителен договор за продажба на недвижим имот е загубил собствеността на част от имота по причина, за която отговаря, може ли предварителният договор за продажба да бъде обявен за окончателен за останалата част от недвижимия имот – собственост на продавача, ако имотът по естеството си е делим, но неделим по волята на страните; 2/ изправна страна ли е приобретателят /купувачът/, който е платил при условията на разсрочено плащане част от цената и не е платил пълния размер поради това, че обещателят по своя вина е загубил част от собствеността; 3/ дължи ли се цялата цена по предварителния договор за продажба, когато обещателят не е изпълнил свои съществени задължения по договора и не е бил в състояние да ги изпълни; 4/ когато приобретателят по предварителния договор е осъден да заплати на обещателя цена по сделката, но не е получил насрещна престация, основателен ли е искът за обявяване на предварителния договор за окончателен; 5/ въпросът за тълкуването на действителната воля на страните на предварителния договор съгласно чл. 20 ЗЗД. Касаторът сочи, че въззвиният съд се е произнесъл и по съществени процесуалноправни въпроси относно приложението на погасителната давност и тълкуването на чл. 116, ал. 1, б. „б” ЗЗД: 1/ въпроса за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; 2/ прекъсната ли е давността за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и започнала ли е да тече нова давност с влизане в сила на решението, с което ищецът е осъден да заплати на ответника цена на имота – предмет на предварителния договор.
Ответникът „Р” АД в ликвидация, гр. Н. оспорва касационната жалба и релевира доводи за законосъобразност и обоснованост на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на 15.10.1998г. при условията на чл. 18, ал. 2 ПРУПСДП е сключен предварителен договор за продажба чрез преговори с потенциални купувачи на следния сграден фонд: 1/ Участък „С” с площ 534 кв. м., масивна конструкция; 2/ У. „Д” с площ 1363 кв. м., масивна консрукция; 3/ У. „Р” с площ 827 кв. м., ведно с прилежащите площадки, включваща и земята под сградите общо в размер 10,5 дка за продажна цена 185 000 000 неден. лв. и 22% ДДС в размер 44 700 000 неден. лв. при разсрочено плащане, като сумите са предоговорени с анекс от 14.12.1998г., но общата цена не е променена. Решаващият съдебен състав е установил, че купувачът е платил сума в размер 36 268,05 лв. и ДДС 7 368,36 лв. или общо 43 636,41 лв., а разликата до цялата продажна цена от 185 000 000 неден. лв. в размер 148 735,95 лв. не е платена от купувача.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, Бургаски апелативен съд е приел следното:
1/ няма идентичност върху имотите, предмет на предварителния договор, и тези по исковата молба – в предварителния договор са посочени три сгради с прилежащ терен, а в исковата молба тези сгради са две със същия прилежащ терен;
2/ площта на прилежащия терен в предварителния договор е 10,5 дка, респ. 10 500 кв. м., а в исковата молба е посочено 10 030 кв. м.;
3/ към момента на предявяване на иска – 20.10.2006г., прехвърлителят не е собственик на целия недвижим имот, описан в предварителния договор – с постановление № 1-2481/03.12.2003г. на публичен изпълнител на основание ДПК имотът, посочен в т. 1, б. „а” от предварителния договор У. „С” е възложен на Р. С. Р. като ЕТ „Р”, гр. Р. за сумата 12 268,50 лв., която е платена и собствеността е преминала върху купувача от датата на постановлението; с постановление № 0670/2002/015469 от 06.07.2005г. по реда на ДПК публичният изпълнител е възложил на В. К. Д. като ЕТ „В”, гр. Р. терен 6 380/10 030 ид. ч. от стопански двор, находящ се в кв. Индустриален, за който е отреден парцел **** от кв. 205, целия от 10 030 кв. м. за сумата 14 444 лв.;
4/ цената на имотите – предмет на исковата молба се различава от цената, посочена в предварителния договор;
5/ давността за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е изтекла – давността е започнала да тече от момента на сключване на предварителния договор и към 20.10.2006г. е изтекла; давността не е прекъсната с предявяване на иска, предмет на гр. д. № 666/2002г. на СГС, впоследствие преобразувано по възражение за местна подсъдност в гр. д. № 580/2002г. на Окръжен съд Сливен, тъй като този иск има друг предмет – претенции по чл. 79, чл. 82 и чл. 86 ЗЗД за заплащане на цената, обезщетение за забава и неустойка.
Въззвиният съд е изложил съображения за липсата на доказателства за неизправност на продавача и неизпълнение на задълженията му по т. 1, 2 и 3 от предварителния договор.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
Посочените от касатора материалноправни въпроси във връзка с възможността предварителният договор за покупко-продажба да бъде обявен за окончателен само за част от имотите и каква цена се дължи не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Когато предмет на предварителния договор за покупко-продажба на недвижими имоти са няколко имота и към момента на предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и постановяване на решението ответникът не е собственик на част от тях, ако ищецът има интерес и цената е уговорена за всеки имот поотделно или е определяема за отделните имоти при посочена обща цена, предварителният договор може да бъде обявен за окончателен за имотите – собственост на продавача. Значимият за спора правен въпрос не се отнася до делимостта или неделимостта на престацията, а касае неопределяемостта на цената на всеки отделен ДМА, всяка отделна сграда и съответните идеални части от терена, като основен елемент от сделката за покупко-продажба. Този въпрос е конкретен и зависи от събраните по делото доказателства. След като цената не е уточнена за всяка отделна сграда и не може да бъде определена, не са налице предпоставките за обявяване на предварителния договор за покупко-продажба на част от имотите в окончателен.
Въпросът за тълкуването на действителната воля на страните на предварителния договор съгласно чл. 20 ЗЗД също не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, която е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се извежда чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии. В настоящия случай договорните клаузи са точни, ясни и установяват недвусмислено волята на страните, която е възприета и от въззивния съд.
Постоянна е практиката на ВКС, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Когато вземането става изискуемо от момента на сключване на договора, началният момент, от който започва да тече погасителната давност съвпада с деня на подписване на договора. В хипотезата на предварителен договор за продажба на недвижим имот, когато страните са уговорили сключването на окончателен договор за покупко-продажба да се извърши след изплащане на последната вноска от цената, началният момент, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ГПК, е изтичането на срока за плащане на последната вноска. В този смисъл е цитираното от касатора решение № 204/08.05.2006г. по гр. дело № 1196/2005г. на ВКС, II г. о., в което е прието, че правото на иск за сключване на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД се поражда с настъпване на срока, в който е следвало да се сключи окончателният договор. Като е приел, че давността започва да тече от момента на сключване на предварителния договор – 15.10.1998г. и към 20.10.2006г. е изтекла, съдът не е съобразил разпоредбата на т. 1 и 3 от предварителния договор, с която страните са уговорили, че сключването на окончателния договор за покупко-продажба ще стане след окончателното плащане на цената на закупените имоти – ДМА, като последната вноска трябва да бъде платена до 31.12.1999г. Изискуемостта на задължението за прехвърляне на собствеността върху имота е настъпила на 31.12.1999г. и към 20.10.2006г. правото за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е погасено по давност. В този смисъл крайният изводът на въззивния съд, че искът е погасен по давност, съответства на материалния закон.
Неоснователен е доводът, че въпросът дали е прекъсната давността за предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и започнала ли е да тече нова давност с влизане в сила на решението, с което ищецът е осъден да заплати на ответника цена на имота – предмет на предварителния договор, е решен в противоречие с практиката на ВКС. Правилен и съответстващ на практиката на ВКС е изводът на решаващия съдебен състав, че давността не е прекъсната с предявяване на иска, предмет на гр. д. № 666/2002г. на СГС, впоследствие преобразувано по възражение за местна подсъдност в гр. д. № 580/2002г. на Окръжен съд Сливен, тъй като този иск има друг предмет – претенции по чл. 79, чл. 82 и чл. 86 ЗЗД за заплащане на цената, обезщетение за забава и неустойка.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. По горепосочените правни въпроси съществува съдебна практика, която не се налага да бъде променяна и с която въззивният съд се е съобразил.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 14 от 10.03.2009г. по гр. д. № 26/2009г. на Бургаски апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.