Р Е Ш Е Н И Е
№ 219
гр. София, 17.02.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на осми декември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 752 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. „а” ГПК /отм./ във връзка с § 2, ал. 3 ГПК /ДВ, бр. 59/20.07.2007г., в сила от 01.03.2008г./.
Образувано е по касационна жалба на „Е” О. , г. К. чрез процесуален представител адв. Росица Д. и „Т” О. , г. К. чрез процесуален представител адв. П против решение № 126 от 20.08.2007г. по г. д. № 2264/2004г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е оставено в сила решението от 18.06.2004г. по г. д. № 660/2003г. на Софийски окръжен съд, Гражданска колегия. С оставеното в сила решение на основание чл. 135 от ЗЗД са обявени за недействителни спрямо В. Р. Р. от г. С. следните договори: договор за покупко-продажба с нотариален акт № 1* том І, рег. № 1* дело № 184/01.09.2000г. на нотариус с рег. № 103 от регистъра на Нотариалната камара с район на действие РС – К. ; договор за покупко-продажба с нотариален акт № 1* том І, рег. № 5* дело № 80/30.03.2001г. на нотариус с рег. № 103 от регистъра на Нотариалната камара с район на действие РС – К. ; договор за покупко-продажба с нотариален акт № 1* том І, рег. № 1* дело № 187/05.09.2000г. на нотариус с рег. № 103 от регистъра на Нотариалната камара с район на действие РС – К. ; и ответниците „Т” О. /. ликвидация/ и „Е” О. са осъдени да заплатят на В. Р. Р. сумата 475 лв. – направени по делото разноски.
Касаторите излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. „в” ГПК /отм./.
Инвокирани са доводи, че въззивната инстанция в противоречие с материалноправните разпоредби е приела, че няма пречка записът на заповед да е бил подписан преди датата на издаването на записа или след нея. Съдът е следвало да съобрази, че датата е част от задължителните реквизити на всеки менителничен ефект и в частност на записа на заповед. Събраните по делото доказателства сочат, че процесният документ не е съставен на посочената в него дата, а действителната дата на съставянето е неизвестна.
Според касаторите въззивният съд не е обсъдил доводите за липса на още един задължителен реквизит по чл. 535, т. 2 ТЗ – определеност на паричната сума, която следва да се плати, тъй като не е посочен начинът /курс на валутата/, по който да бъде изчислена левовата равностойност към деня на падежа.
Неправилен е изводът на съда, че наличието на договор за заем между лицето в полза на което е издаден записът на заповед и „Т” О. е ирелевантно за спора, тъй като ищецът основава вземането си на записа на заповед като абстрактна сделка и извършеното впоследствие джиро. Касаторите правят оплакване, че решаващият съдебен състав в нарушение на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ не е обсъдил възраженията на ответниците по иска за липсата на каузално правоотношение между издателя на записа на заповед и неговия поемател, а оттам и на валидно възникнало задължение по записа на заповед.
Необосновани са изводите на съда за увреждащия ефект на процесните сделки, тъй като не съществува законова презумпция относно факта на увреждането, а тежестта за доказване на този факт е на ищеца. Не са обсъдени заключенията на вещо лице Р. Д. и вещо лице А. К.
Необосновани са изводите относно наличието на субективния елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД поради несъответствието им с относимите материалноправни разпоредби и събраните по делото доказателства. Не е налице знание за увреждане от страна на длъжника и на третото лице, с което той е договарял. Съдът недопустимо е разширил приложението на съдържащата се в чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция за знание. Не са обсъдени противоречията между показанията на свидетелката Е представените писмени доказателства, вкл. и подписани от нея относно финансовото състояние на дружеството – продавач и вземането на решение за продажба на процесните имоти. Съдът е игнорирал представени по делото доказателства, че в периода 01.01.2000г.-05.08.2001г., вкл. по време на сключване на процесните сделки Е. М. е била в отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст и не е полагала личен труд като управител на дружеството – купувач „Е” О. , а относно знанието или намерението за увреждане на другия управител на „Е” О. Г. Т. съдът не е изложил правни доводи.
Касаторите молят решението да бъде отменено, предявените искове да бъдат отхвърлени и претендират присъждане на всички направени разноски.
Ответникът В. Р. Р. от г. С. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че решението е валидно, допустимо и правилно.
Неоснователен е доводът, че съдът е следвало да съобрази, че липсва дата на издаване на записа на заповед. В първите две инстанции касаторите са правили възражение за нищожност на записа на заповед поради липса на подпис, положен от Е. К. М. в качеството й на управител на „Т” О. , издател на ценната книга, и е недопустимо след приключване на устните състезания във въззивната инстанция, в касационната жалба да се навеждат нови основания за нищожност на записа на заповед. Според ответника въззивният съд е преценил всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост, по свое вътрешно убеждение съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./.
Ответникът релевира възражение за неоснователност на довода, че липсва определеност на паричната сума – в ценната книга изрично е указано колко пари, кога и в каква валута трябва да се заплатят, а БНБ определя и обявява официалния курс на чуждестранната валута към лева ежедневно с фиксинг на БНБ.
Поддържа становище, че записът на заповед е абстрактна сделка и като такава не съдържа основание. Ответникът твърди, че се е снабдил с изпълнителен лист за вземането си, въз основа на който е образувано исково производство, но касаторът „Т” О. в несъстоятелност не е предявил иск по чл. 254 ГПК /отм./, поради което в производството по иска по чл. 135 ЗЗД не може да се преценява дали правоотношението съществува, а може да се вземе предвид единствено влязло в сила решение, с което се отрича качеството кредитор на ищеца.
Според ответника доводите, че „Т” ОО. разполагало с достатъчно имущество да удовлетвори кредиторите си и че депозираните заключения на вещи лица Р. Д. и А. К. не са преценени задълбочено, са неоснователни.
Обоснован и законосъобразен е изводът на въззивната инстанция относно наличието на субективния елемент от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД.
Ответникът моли въззивното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото съобразно правомощията си по чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ от надлежни страни в процеса, имащи интерес от обжалване на решението и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Софийски апелативен съд е приел, че с нотариални актове № 1* том І, рег. № 1* дело № 184/01.09.2000г. и № 1* том І, рег. № 5* дело № 80/30.03.2001г. на нотариус № 103 с район на действие РС К. , „Т” О. , представлявано от управителите Е. К. М. и В. Л. З. е продало на „Е” О. , представлявано от управителя Г. М. Т. , описаните в тях недвижими имоти, съответно за продажна цена в размер 23 879 лв. и 10 787лв., а с нотариален акт № 1* том І, рег. № 1* дело № 187/05.09.2000г. на същия нотариус дружеството е продало на „Е” О. , представлявано от управителя Г. М. Т. и ЕТ „Р” описания в него недвижим имот за сумата 5 455 лв.
Ищецът В. Р. Р. е легитимиран като кредитор на „Т” О. в несъстоятелност въз основа на запис на заповед, издаден от „Т” О. в полза на Ц. П. Н. и джиросан впоследствие на ищеца с джиро от 11.10.2001г.
Решаващият съдебен състав е приел за неоснователно възражението на ответниците по исковата молба относно липсата на валиден менителничен ефект, доколкото същият не е бил подписан и от управителката Е. М. Видно от представения запис на заповед, същият носи подписа на двамата управители, като от заключенията на съдебно – почерковата и технико – документната експертизи се установява, че подписът на Е. М. е автентичен, положен от нея, не е налице кражба на подпис и не може да се установи последователността при съставянето на записа на заповед /дали първо е написан текстът или първо е положен подписът от името на Е. М. / и дали времето на съставяне на документа съвпада с датата, посочена в него. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите Д, както и командировъчна заповед № 22/05.02.1999г.
По отношение на възражението за недействителност на записа на заповед поради липса на един от задължителните реквизити, посочени в чл. 535 ТЗ, а именно място на неговото издаване, въззивният съд е възприел заместващата разпоредба на чл. 536 ТЗ.
Решаващият съдебен състав е констатирал прехвърлянето на записа на заповед по предвидения в закона ред чрез джиро, поради което е направил извод, че ищецът В. Р. Р. се явява носител на вземането по него и поради това кредитор на ответника „Т” О. /сега в несъстоятелност/, а следователно е и активно процесуално и материалноправно легитимиран да води иска по чл. 135 ЗЗД.
Софийски апелативен съд е изложил съображения, че обстоятелството дали по делото е установено наличието на договор за заем между лицето в полза на което е издаден записът на заповед и „Т” О. е ирелевантно за спора, тъй като ищецът основава вземането си на записа на заповед като абстрактна сделка и извършеното впоследствие джиро. Прието е, че вземането по записа не би съществувало, ако се установи, че е издаден като обезпечение на вземането на кредитора по каузалната сделка – договор за заем и този заем е бил погасен в изпълнение на задължението по тази каузална сделка. Такова доказване в процеса не е осъществено.
Възражението, че вземането по записа на заповед не е възникнало, доколкото записът на заповед не е бил надлежно предявен на двете управителки на дружеството, е прието за неоснователно, поради това, че вземането е възникнало с издаването на записа на заповед и е станало изискуемо с настъпването на посочения в него падеж – 20.12.1999г. Изложени са съображения, че предявяването на записа на заповед не е условие за изискуемост на вземането по него.
Въззивната инстанция е приела за неоснователни възраженията на ответниците относно липсата на елементи от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД.вреждането е налице не само при намаляване имуществото на длъжника, но и когато се затруднява удовлетворяването на кредиторите чрез неговата трансформация и възможността за принудително изпълнение върху конкретни имоти на длъжника. Освен това данните за финансовото състояние на дружеството към момента на извършване на сделките и впоследствие не са в подкрепа на твърдението на ответниците по иска, че с прехвърлянето на имотите не се увреждат интересите на ищеца, тъй като дружеството разполагало с достатъчно имущество.
Налице е и субективният елемент от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, а именно знание за увреждането, както от страна на длъжника, така и от страна на лицето, с което същият е договарял. В тази насока е прието, че сделките са извършени между свързани лица, което е индиция за общата идея имотите да бъдат извадени от патримониума на „Т” О. и да постъпят в патримониума на търговци, които се управляват от същите лица. Сделките са извършени в период, когато дружеството е в лошо финансово състояние, впоследствие обявено в ликвидация, а с договорената цена са били погасявани на първо място задължения на прехвърлителя към купувача, което само по себе си е доказателство, че сделките са имали за цел да защитят интереса на приобретателите също като кредитори на „Т” О. , като същевременно злепоставят интересите на ищеца.
За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да са налице кумулативно няколко предпоставки: 1/ ищецът да е кредитор на ответника „Т” О. в несъстоятелност; 2/ сключените между „Т” О. , от една страна, „Е” О. и ЕТ „Р”, от друга страна, сделки – предмет на исковата молба да увреждат кредитора, т. е. длъжникът да е намалил имуществото си или да е затруднил удовлетворяването на кредитора; 3/ длъжникът да е знаел при извършване на сделките, че с тях уврежда ищцовата страна; 4/ съконтрахентите на длъжника да са знаели, че договорите увреждат кредитора, предвид техния възмезден характер.
Правилно и съобразно събраните доказателства, обсъдени в тяхната взаимна връзка съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, въззивният съд е направил извод, че ищецът В. Р. Р. е кредитор на „Т” О. в несъстоятелност въз основа на издадения от „Т” О. в полза на Ц. П. Н. и джиросан впоследствие на ищеца с джиро от 11.10.2001г. запис на заповед. Неоснователен е релевираният в касационната жалба довод, че въззивната инстанция в противоречие с материалноправните разпоредби е приела, че няма пречка записът на заповед да е бил подписан преди датата на издаването на записа или след нея, и не е съобразила, че посочената в записа на заповед дата не е действителна. Записът на заповед е подписан от двамата управители на дружеството – Е. М. и Е. Й. /заключения на съдебно-почеркова експертиза/, поради което при оспорване датата на съставяне на документа доказателствената тежест за установяване действителната дата се носи от оспорващата го страна, предвид неговия характер на частен диспозитивен документ, носещ подписа на страната, която го оспорва. Представените от страните в тази насока писмени и гласни доказателства са преценени от решаващия съдебен състав в тяхната взаимна връзка и зависимост.
По отношение на оплакването за неправилност на решението поради необсъждане на доводите за липса на един от задължителните реквизити на записа на заповед, този по чл. 535, т. 2 ТЗ – определеност на паричната сума, която следва да се плати, тъй като не е посочен начинът /курс на валутата/, по който да бъде изчислена левовата равностойност към деня на падежа: При твърдяно вземане въз основа на запис на заповед съдът следва служебно да извърши проверка дали са налице необходимите реквизити по чл. 535 ТЗ. Обстоятелството, че във въззивното решение не са изложени съображения относно изчисляването на левовата равностойност на дължимата парична сума, не обуславя неправилност на обжалвания съдебен акт. Съгласно чл. 535, т. 2 ТЗ записът на заповед съдържа безусловно обещание да се плати определена парична сума. В процесния запис на заповед сумата е определена в размер 56 000 щ. д. и издателят безусловно се е задължил да я плати в левовата равностойност в деня на падежа – 20.12.1999г. Липсата на курс за определяне на левовата равностойност не прави записа на заповед нередовен от външна страна. Когато между страните не е уговорен курса, по който ще се преизчислява валутата, приложение намира определеният от БНБ валутен курс на съответната валута /. случая на щатския долар/ към лева за съответната дата.
Неправилен е изводът на съда, че наличието на договор за заем между лицето в полза на което е издаден записът на заповед и „Т” О. е ирелевантно за спора, тъй като ищецът основава вземането си на записа на заповед като абстрактна сделка и извършеното впоследствие джиро. Многократно ВКС е изразявал становище, че независимо от абстрактния характер на записа на заповед, при възникнал спор е необходимо да се установи каузалното правоотношение, основното вземане, за чието изпълнение този документ е издаден. Показанията на свидетелката Е установяват, че записът на заповед е оформен с оглед предоставяни периодично от Ц. Н. на „Т” О. суми с цел погасяване на задължения на дружеството към ДОО, данъчна администрация и др. Посочената свидетелка към момента на издаване на записа на заповед и предоставянето на средствата от Ц. Н. на „Т” О. е била управител на дружеството и независимо от евентуалната нейна заинтересованост, предвид решение от 22.04.2005г. по г. д. № 9/2004г. на СГС, VІ ТО, 1 състав и решение от 04.11.2005г. по г. д. № 1240/2005г. на САС, ТО, 6 състав, показанията й са обективни и изградени на базата на преки възприятия. Същите не се опровергават от показанията на свидетелите Х, П. Х. Х. и Д. С. М. От показанията на свидетелите на ответната страна по исковата молба и представените писмени доказателства, включително заключения на съдебно-счетоводни експертизи не се установява друго каузално отношение във връзка с което да е издаден процесният запис на заповед, различно от договор за заем, за който свидетелства една от бившите управителки Е. С.
Неоснователен е касационният довод за неправилност на въззивното решение поради незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда за увреждащия ефект на процесните сделки. Проявните форми на увреждането на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД могат да бъдат различни: или длъжникът да се е лишил изцяло от своето имущество; или да е намалил имуществото си; или с правните си действия длъжникът да затруднява удовлетворяването на кредитора. Законосъобразни са съображенията на решаващия съдебен състав, че увреждане е налице и когато се затруднява удовлетворяването на кредиторите чрез трансформация на имуществото и лишаване от възможността за принудително изпълнение върху конкретни имоти на длъжника. Обосновано и в съответствие със събраните доказателства въззивната инстанция е приела, че данните за финансовото състояние на „Т” О. към момента на извършване на сделките и впоследствие не са в подкрепа на твърдението на ответниците по иска, че с прехвърлянето на имотите не се увреждат интересите на ищеца, тъй като дружеството разполагало с достатъчно имущество. Изложеното не се опровергава от заключенията на вещи лица Р. Д. и А. К. В подкрепа на извода, че касаторът „Т” О. не разполага с достатъчно имущество е и фактът на обявяването му в неплатежоспособност и несъстоятелност. С процесните сделки длъжникът е намалил имуществото си и по този начин е увредил интересите на своя кредитор.
Изводите относно наличието на субективния елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД са обосновани и законосъобразни. Правилно и в съответствие със събраните доказателства въззивният съд е приел, че сделките са извършени между свързани лица, в период, когато дружеството е в лошо финансово състояние, впоследствие обявено в ликвидация, а с договорената цена са били погасявани на първо място задължения на прехвърлителя към купувача. Въз основа на тези констатации решаващият съдебен състав е направил обоснован извод, че сделките са имали за цел да защитят интереса на приобретателите като кредитори на „Т” О. , като същевременно злепоставят и увредят интересите на ищеца.
Знанието за увреждането на кредитора поради отчуждаването на процесните имоти, с което се отнема възможността му за удовлетворяване чрез изнасяне на публична продан на имотите – предмет на сделките за покупко-продажба, както по отношение на длъжника, така и на неговия съконтрахент, трябва да е налице към момента на извършване на транслативните сделки. Неоснователен е касационният довод, че съдът недопустимо е разширил приложението на съдържащата се в чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция за знание. Изводът за наличието на знание за увреждане от страна на длъжника и на третото лице, с което той е договарял е изграден след преценка на представените доказателства, установяващи обстоятелството, че съконтрахентите са свързани лица. Фактът, че Е. М. , подписала записа на заповед, е съдружник и управител на двете дружества и е участвала в сделките за покупко-продажба, а В. З. е управител на дружеството – продавач и същият като ЕТ „Р” е купил един от имотите, обуславя единствения логичен и обоснован извод за наличието на знание за увреждане на ищеца, както от страна на продавача, така и от страна на купувачите. Без значение е, че пред нотариуса Г. Т. е представлявал „Е” О. , а Е. М. е представлявала „Т” О. , тъй като и двамата са били съдружници в дружеството – купувач и са приели решения на Общото събрание за придобиване на имотите.
Преценката на събраните относими доказателства е осъществена в рамките на решаващата правораздавателна дейност на съда, при спазване на чл. 188 ГПК /отм./. Предвид наличието на елементите от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, правилно исковете с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД са уважени.
Не е налице необоснованост на обжалваното решение, тъй като фактическите констатации на съда не са били опорочени вследствие грешки при формиране вътрешното убеждение на неговия състав, които да са се проявили в насоки, ненормирани от закона.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението на Софийски апелативен съд е правилно, законосъобразно, обосновано и постановено без допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се присъждат. На основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ касаторите трябва да заплатят на ответника по касационната жалба направените от последния разноски за касационната производство в размер общо 1 711,20 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 126 от 20.08.2007г. по г. д. № 2264/2004г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОСЪЖДА „Т” О. в несъстоятелност, г. Б., ул. „К” № 3 и „Е” О. , г. К., ул. „О” № 28 да заплатят на В. Р. Р. от г. С., жк „З”, бл. 14, вх. Д, ап. 101 на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ сумата 1 711,20 лв. – разноски по делото за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.