Р Е Ш Е Н И Е
№ 721
гр. София, 05.11.2008 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря СОФИЯ СИМЕОНОВА, като изслуша докладваното от съдия ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА т. дело № 184 по описа за 2008г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. „б” от ГПК /отм./ във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /ДВ, бр. 59 от 20.07.2007г., в сила от 01.03.2008г./.
Образувано е по касационна жалба на „В” ООД, гр. Д. против решение № 190 от 06.12.2007г. по в. т. дело № 284/2007г. на Апелативен съд Варна, Търговско отделение, с което е оставено в сила решение № 42 от 26.06.2007г. по т. дело № 5/2006г. на Окръжен съд гр. Д.. С първоинстанционния съдебен акт „В” ООД, гр. Д. и В. Г. С. са осъдени да заплатят на Т. Д. Т. като едноличен търговец с фирма „Т”, гр. Д. сумата 27 199.80 лв., от които 24 999.90 лв. – дължим наем за ползуван склад от 450 кв. м. в гр. Д., Промишлена зона „Север”, част от имот „Стара бирена фабрика” за периода 01.01.2003г. – 01.07.2005г. и 2 199.90 лв. – дължим наем за прилежащ терен с приблизителна площ 300 кв. м. За същия период, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.12.2005г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер 2 031 лв. В останалата част до 27 292 лв. искът е отхвърлен.
Касаторът излага оплаквания, че решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. „в” от ГПК /отм./.
Според касатора въззивната инстанция недопустимо е разгледала иска на основание чл. 236 от ЗЗД, а е следвало да разгледа предявения иск по чл. 59 от ЗЗД. Инвокирани са доводи, че съдът неправилно е приел, че фактура № 12450/23.12.2002г. доказва наемни отношения на страните до края на 2002г.и е направил необоснован извод, че за 2003г. е налице безсрочно наемно правоотношение на основание чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. Изложени са съображения, че по делото не е установено съгласие между страните относно срока, наемната цена, правата и задълженията на страните, условията за влизане в сила, изпълнението и прекратяването на наемните отношения, както за периода, определен като ІІІ-то и ІV-то тримесечие през неустановена година, така и относно ползването през претендирания период по делото. По отношение на иска за обезщетение за ползването на имотите от касатора за периода от 01.01.2003г. до 01.07.2005г. се поддържа становище, че покана с посочване на размера и началната дата на обезщетението не е предявена от кредитора до касатора.
Касаторът моли решението да бъде обезсилено като недопустимо и делото върнато за разглеждане на иска по чл. 59 от ЗЗД, евентуално решението да бъде отменено. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответниците Г. Т. Д. и Д. Т. Д., двамата от гр. Д., конституирани на основание чл. 120 от ГПК /отм./ на мястото на починалия в хода на касационното производство ответник /ищец в първоинстанционното производство/ и заявили, че желаят приемане на наследството по опис, чрез процесуалния си представител адв. Г оспорват касационната жалба и молят присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото съобразно правомощията си по чл. 218ж, ал. 1 от ГПК /отм./, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК /отм./ от надлежна страна в процеса, имаща интерес от обжалване на решението и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт.
Касационният довод за недопустимост на решението поради това, че въззивната инстанция е разгледала иска на основание чл. 236 от ЗЗД, вместо по чл. 59 от ЗЗД, е неоснователен. Ищецът Т. Д. Т. като едноличен търговец с фирма „Т”, гр. Д. е предявил срещу „В” ООД, гр. Д. и В. Г. С. солидарно в обективно евентуално съединение искове с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД за заплащане на наем, евентуално обезщетение за ползването на описаните в исковата молба недвижими имоти. Предявеният главен иск за заплащане на дължим наем за периода от 01.01.2004г. до 01.07.2005г. е уважен, поради което правилно въззивната инстанция не е разгледала евентуалния иск за заплащане на обезщетение за ползване на имота без правно основание.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Въззивната инстанция въз основа на фактура № 12450/23.12.2002г. е приела, че между Т като ЕТ „Т”, гр. Д. и В. Г. С. като ЕТ „В” са съществували наемни отношения, във връзка с които е заплатен от ответника наем за ІІІ и ІV тримесечия за 2002г. Ползването на имота е продължило и след 01.09.2002г., а на 08.01.2003г. предприятието на ЕТ „В” е продадено по реда на чл. 15 от ТЗ на „В” ООД, управлявано и представлявано от В. Г. С.. Констатирано е, че ответното дружество е ползвало имота до 01.07.2005г., когато с постановление за възлагане на публичния изпълнител същото дружество е придобило собствеността на имота. Въззивният съд е изложил съображения относно солидарната отговорност на отчуждителя на предприятието с правоприемника за поетите задължения, както и за задълженията по наемното правоотношение между ищеца и ответното дружество /касатор в настоящото производство/. Поради липса на други уговорки относно наемната цена, решаващият съдебен състав е приел, че тя е останала непроменена до момента на прекратяване на правоотношението с придобиването на собствеността върху имота от наемателя. По отношение на възражението за прихващане въззивната инстанция е приела, че не е доказано по основание и размер.
Решението е съобразено с материалния закон и е обосновано. Неоснователен е доводът, че съдът не се е съобразил с факта, че по делото не е установено съгласие между страните относно срока, наемната цена, правата и задълженията на страните, условията за влизане в сила, изпълнението и прекратяването на наемните отношения, както за периода, определен като ІІІ-то и ІV-то тримесечие през неустановена година, така и относно ползването през претендирания период по делото. Фактическата обстановка е изяснена след обсъждане на относимите доказателства и признанието на касатора /ответник по иска/ за ползване на процесния имот от 01.09.2002г., направено в съдебно заседание на 02.06.2006г. Правилно решаващият съдебен състав въз основа на фактура № 12450/23.12.2002г. е направил извод за възникнало между Т като ЕТ „Т” и В. Г. С. като ЕТ „В” наемно отношение до края на 2002г. и че за 2003г. е налице безсрочно наемно правоотношение.
Доказателствената тежест във връзка с възражението на касатора, че имотът е предоставен за ползване с цел компенсиране на задължения на ЕТ „Т” към ЕТ „В” се носи от ответниците по иска и тъй като същите не са представили доказателства в тази насока, правилно Варненски апелативен съд въз основа на данъчната фактура е приел наличието на наемно правоотношение.
Обстоятелството, че във фактурата не е посочена годината, за която се отнася посочения наем, а е отразено само ІІІ-то и ІV-то тримесечие, не може да обоснове констатацията, че годината не е установена. При липса на посочена година, а отразяване само на тримесечието, следва да се приеме, че дължимият наем е за посоченото тримесечие на годината, през която е издадена фактурата. Процесната данъчна фактура е издадена на 23.12.2002г., същата е двустранно подписана, отразена в дневника за покупки и справка – декларация по ДДС за месец декември 2002г. в счетоводството на ЕТ „В” и е ползван данъчен кредит. След като не е установен краен срок за ползване на имота, но е доказано предоставянето му под наем, следва да се приеме, че между съконтрахентите е възникнало правоотношение по договор за наем с неопределен срок. Наемната цена е установена на база представената данъчна фактура и, съобразявайки се със заключението на съдебно-счетоводната експертиза, правилно въззивната инстанция е приела, че дължимият наем за процесния период е в размер 27 199,80 лв.словията за влизане в сила, изпълнението и прекратяването на наемните отношения не са задължителни елементи от договора за наем, поради което е неоснователен доводът на касатора, че липсата на тези елементи не е отчетена от съда. В тежест на наемателя е да докаже, че е върнал имота на наемодателя, каквито доказателства не са представени. Поради това обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел, че дължимият наем е до датата на придобиване на собствеността върху имота от наемателя.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е правилно, постановено в съответствие с материалния закон и при спазване на съдопроизводствените правила и е обосновано, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 64 от ГПК /отм./ касаторът следва да заплати на ответниците по касационната жалба направените от тях разноски за касационното производство в размер 1 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 от ГПК /отм./ Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 190 от 06.12.2007г. по в. т. дело № 284/2007г. на Апелативен съд Варна, Търговско отделение.
ОСЪЖДА „В” ООД, гр. Д., ул. „А” № 12 да заплати на Г. Т. Д. и Д. Т. Д., двамата от гр. Д., жк „Д” бл. 1, ет. 3, ап. 10 на основание чл. 64 от ГПК /отм./ сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.