1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 838
гр. София, 18.12.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1510 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. Г. Д. срещу решение № 1889 от 10.12.2012г. по в. гр. дело № 2359/2012г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско въззивно отделение, Х състав, с което е потвърдено решение № 1902 от 11.05.2012г. по гр. дело № 1057/2012г. на Пловдивски районен съд, VII гр. състав и ответникът е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] разноски за въззивното производство в размер 1 800 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено, че [фирма], [населено място] дължи на [фирма], [населено място] сума в размер 14 360,16 лв. – дължима цена на доставени стоки и услуги по три фактури и споразумение от 17.08.2011г., заедно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 11.11.2011г. до окончателното й плащане, както и сумата 287,20 лв. – разноски за държавна такса и 1 600 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 13778 от 15.11.2011г. по ч. гр. дело № 20302/2011г. на Пловдивски районен съд.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани доводи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с необходимостта „да се създаде яснота относно това дали следва да се кредитират от съда представени от ищеца писмени доказателства, които са оспорени от ответника, същите страдат от пороци, а същевременно правораздавателният орган ги е взел предвид при постановяване на крайния си съдебен акт“.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Р. А. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че поставените от касатора въпроси не могат да се характеризират като съществени, а наведените твърдения са неоснователни и не е ясно кои от тях са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд след обсъждане на събраните писмени доказателства /фактури № 737/28.04.2010г., № 761/30.04.2010г. и № 775/16.07.2010г. и споразумение от 17.08.2011г./ и заключението на съдебно-счетоводната експертиза е приел за установено, че между страните са възникнали правоотношения по договор за покупко-продажба на стоки /бетон, пясък/ и услуги – транспортиране на стоките от продавача [фирма] на купувача [фирма], по силата на които ищецът – продавач е доставил и транспортирал на ответника – купувач процесните стоки. Решаващият съдебен състав е констатирал, че всички фактури са осчетоводени при купувача, включени са в дневниците за покупки и справките – декларации по ЗДДС, една част от задължението по фактура № 737/28.04.2010г. е платено, непогасеното задължение на ответника по иска, за което е подписано споразумението е в размер на исковата сума и не са налице данни същото да е платено. В обжалвания съдебен акт са изложени съображения, че отразяването на фактурите в счетоводството на ответника, включването им в дневника за покупко-продажба, извършеното частично плащане по отношение на една от фактурите и споразумението представляват недвусмислено признание за съществуване на задължението. Изграденият въз основа на споразумението извод е обоснован с обстоятелството, че същото е подписано от управителя В. К., чийто подпис не е оспорен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид доводите в касационната жалба, изложението към нея и въззивното решение, посочените от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като от тях зависи изходът на делото. По отношение на тях обаче не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на каксационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочените от касатора процесуалноправни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
В решение № 42/19.04.2010г. по т. дело № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. дело № 588/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 30/08.04.2011г. по т. дело № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 109/07.09.2011г. по т. дело № 465/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 211/30.01.2012г. по т. дело № 1120/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В решение № 46/27.03.2009г. по т. дело № 454/2008г. на ВКС, ІІ т. о. е изразено становище, че дори от подписите върху фактурите да не може да се направи извод, че подписалите ги лица са били упълномощени от ответника да получи стоката, той е узнал за техните действия, видно от вписването на фактурите в дневниците за покупките, от извършеното частично плащане и тегления данъчен кредит в пълен размер по ЗДДС. Посочените решения на ВКС са постановени по реда на чл. 290 ГПК, представляват задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която се споделя от настоящия съдебен състав, която е приложима и към настоящия случай, предвид осчетоводяването на процесните данъчни фактури от ответника по иска, отразяването им в дневниците за покупка и справките – декларации за съответните данъчни периоди, и с която практика въззивният съд се е съобразил.
Налице е задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 34/22.02.2012г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 536/19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други/, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди н тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Посоченият процесуалноправен въпрос е решен в съответствие с посочената задължителна за съдилищата практика на ВКС, тъй като фактическата обстановка е изяснена при обсъждане на събраните писмени доказателства и заключение на съдебно-счетоводна експертиза в тяхната взаимна връзка, като съдебният състав е съобразил и неоспорената автентичност на представеното споразумение от 17.08.2011г.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от него разноски за касационното производство в размер 1 800 лв. – платено адвокатско възцнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1889 от 10.12.2012г. по в. гр. дело № 2359/2012г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско въззивно отделение, Х състав.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и управление [населено място], район Т., Ю. промишлена зона инж. „А. Й.” № 7 и адрес по касационната жалба [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], район Западен, [улица], ЕИК[ЕИК] сумата 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.