ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 392
София, 22.06.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 105/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ”Т” АД – гр. Р. срещу Решение № 439 от 7. ХІІ.2009 г. по гр.д. № 934/ 2009 г. на Русенски окръжен, с което е потвърдено Решение № 79 от 23.VІ.2009 г. по гр.д. № 3913/ 2008 г. на Русенски районен съд, с което е признато за установено по иска на С. П. П. лично и като Е. с фирма”М” – гр. Р. срещу ”Т” ЕАД – гр. Р., че не дължи по издаден изпълнителен лист по гр.д. №3443/2006 г. на РРС сумите: 1291.06 – за доставена топлинна енергия за периода 31.І.2002 г. – 31. Х.2002 г., 648.99 лв. – лихва за забава и 129.81 лв. ДДС върху лихвата, с оплакване за неправилност на решението. В Приложение към жалба жалбоподателят поддържа, че съдът в нарушение на чл. 153 и чл. 162 ГПК е приел, че въпросът за размера на иска, макар и да не е бил спорен, подлежи на доказване, а недоказването на точния размер на иска, е основание за недължимост, което е в противоречие с практиката на ВС по чл. 130 ГПК (отм.), сега чл. 162 ГПК, изразена в решения: Р. № 1057/19.V.1956 г по гр.д. № 1322/ 1956 г., Р. № 1141/ 25.VІ.1995 г. по гр.д. № 6037/1954 г. и Р. № 312/18.ІІІ.1970 г. по гр.д. №127/1970 г., по който въпрос е необходимо произнасяне от ВКС дали съдилищата да се придържат към установената практика. Жалбоподателят сочи, че въпросът за предмета на доказване по чл. 153 ГПК, се решава противоречиво от съдилищата – с Решение от 5.І.2009 г. по т.д. № 615/ 2008 г. на РОС при аналогичен случай е прието, че ответникът ”Т” ЕАД не може да бъде “наказан” поради недоказване размера на вземането си, който размер не е спорен и жалбоподателят поддържа, че тъй като редакцията на чл. 153 ГПК е различна от текста в ГПК (отм.), е необходимо произнасяне от ВКС за уеднаквяване практиката на съдилищата. Жалбоподателят счита, че обсъждането на предмета на доказване по чл. 153 ГПК, е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поради което е необходимо произнасяне от ВКС.
Ответникът по касационната жалба С. П. П. , действащ лично и като Е. с фирма ”М” – гр. Р. по съображения, изложени в писмен Отговор, не оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, но оспорва жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен отрицателен установителен иск, както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението, с което е признато за установено по отношение на “Т” ЕАД – гр. Р., че ищецът не дължи сумите, посочени в изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д. № 3443/ 2006 г. на РРС, на основание чл. 237 б. ”к” ГПК (отм.) : 1291.06 лв. – за подадена топлинна енергия по 11 бр. фактури за периода 31.І.2002 г. – 31. Х.2002 г., със законна лихва от 25.VІІ.2006 г., за 648.99 лв. – изтекли лихви, за 129.81 лв. ДДС върху лихвата и за разноски по делото, съдът е приел, че страните не спорят, че в помещенията на ищеца няма радиатори, като ответникът твърди, че ищецът участва в разпределението на загубите на топлинна енергия, подадена в сградата. С оглед тежестта на ответника да докаже, че ищецът има качество на потребител на топлинна енергия и размера на дължимите суми за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация или от отоплителните тела в общите части на сградата, съдът е посочил, че съгласно чл. 106а ал. 4 ЗЕЕЕ (отм.), потребител на топлинна енергия за битови нужди, е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдения имот и съгласно чл. 108 ал. 4 ЗЕЕЕ (отм.) потребител в сграда – ЕС, който не ползва топлинна енергия, се смята потребител на отдадената от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата топлоенергия. Въз основа на това съдът е приел, че ответникът следва да установи, че сградата, в която се намира имотът на ищеца, е топлоснабдена, както и да докаже размера на задължението на ищеца, като потребител на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните тела в общите части на сградата топлоенергия, което не е установено от изслушаната експертиза, работила по представените фактури, оспорени от ищеца. Поради недоказване от ответника на отдадената в сградата топлоенергия за процесния период, размера й и сумите, дължими от ищеца, като потребител на топлоенергия, отдадена от сградната инсталация или от отоплителните тела в общите части на сградата, съдът е приел за основателен предявеният иск за установяване, че ищецът не дължи търсените суми.
С оглед посочените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси и въз основа данните по делото, може да се изведе разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос: дължи ли ищецът суми, като потребител на отдадена от сградната инсталация или от отоплителните тела в общите части на сградата топлоенергия и за тях ли е издаден изпълнителен лист по посоченото дело, на основание чл. 237 б. ”к” ГПК (отм.), и разрешеният процесуално – правен въпрос: за тежестта на доказване по предявен отрицателен установителен иск, които въпроси са релевантни за делото, тъй като от решаването им зависи изходът на спора, в която връзка е относим към делото изложеният от жалбоподателя въпрос за приложението на чл. 153 ГПК. Неотносим към спора е изложеният от жалбоподателя въпрос за приложението на чл. 130 ГПК (отм.), сега чл. 162 ГПК, по какъвто въпрос въззивният съд не се е произнесъл.
В производството по отрицателен установителен иск по чл. 124 ал. 1 ГПК длъжникът (ищец по делото) следва да докаже възраженията си срещу вземането, а ответникът по иска – взискател в изпълнителното производство – да установи, че е налице вземането. С оглед безспорното между страните обстоятелство, че в помещенията на ищеца няма радиатори и че въз основа на представените фактури ответникът претендира суми за разпределена на ищеца топлоенергия, като потребител на отдадена от сградната инсталация топлоенергия, които се разпределят независимо от наличието или липсата на радиатори, съдът е посочил, че задължение на ответника е да докаже произхода на задължението на ищеца да участва в разпределението на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните тела в общите части на сградата топлоенергия, както и да установи размера на дължимите суми, което не е установил с представените оспорени от ищеца фактури и с изслушаната експертиза, работила въз основа на тези фактури. С оглед изложеното не се касае за иск, установен по основание, на който съдът следва да определи размера по чл. 130 ГПК (отм.), сега чл. 162 ГПК, както неоснователно се поддържа от жалбоподателя, който въпрос да е решен от съда в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в представените решения на ВС по чл. 130 ГПК (отм.).
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че се решава проти – воречиво от съдилищата въпросът за предмета на доказване по чл. 153 ГПК, съгласно която разпоредба на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Не е безспорен между страните предметът на доказване, който е задължението на ищеца да плати, като потребител, топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и с оглед тежестта на доказване по чл. 153 ГПК ответникът следва да докаже каква топлинна енергия е отдадена на сградната инсталация или към отоплителните тела в общите части на сградата за процесния период и каква е разликата, подлежаща на разпределение, включително и за ищеца, който остава потребител на топлинна енергия, въпреки че няма радиатори в помещенията си. Спорен е фактът колко топлоенергия е подадена на сградата за процесния период и каква е разликата, подлежаща на разпределение, в която следва да участва ищецът, който факт ответникът следва да докаже и не се касае за установен по основание иск и размер на задължението, неоспорени от ищеца.
С оглед изложеното не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК по въпроса за предмета на доказване по чл. 153 ГПК. Жалбоподателят следва да заплати н ответника по жалбата 300 лв. – разноски по делото за касационната инстанция.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 439 от 7. ХІІ.2009 г. по гр.д. № 934/ 2009 г. на Русенски окръжен съд.
ОСЪЖДА “Т” АД – гр. Р. да заплати на С. П. П. – Е. с фирма “М” – от гр. Р. лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: