ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 422
София, 02.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 127/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. В. – от гр. С. срещу Решение от 25.ІХ.2009 г. по гр.д. № 3221/ 2008 г. на СГС, с което е отменено Решение от 14.VІІ.2008 г. по гр.д. 4158/ 2006 г. на СРС, 79 с. в отхвърлителната част до сумата 1890 лв. и е постановено друго, с което “Ф” ООД – гр. С. е осъдено да заплати на В. С. В. – от гр. С. сумата 1890 лв. – възнаграждение по договор за управление за периода 25.ІХ.2001 г. – 17.І.2003 г. и е оставено в сила решението в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата до сумата 5 444.66 лв. Касационната жалба е срещу решението в частта, с която исковете са отхвърлени – за 1890 лв. – иск за възнаграждение по договор за управление и за 1664.66 лв. – за изтекли лихви, въпреки че жалбоподателят сочи, че обжалваемият интерес е 5444.66 лв. Излага съображения в подкрепа на оплакването, че решението е неправилно и необосновано. С Писмено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че по процесуалния въпрос за участието на страната във въззивното производство без надлежно призоваване и за невъзможността да участва в първоинстанционното производство поради заболяване, съдът е нарушил константната практика на ВКС за равна възможност на страните да упражнят процесуалните си правила. Жалбоподателят счита, че въпросът за необходимостта от доказване по делото на неоспорени факти въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС – безспорен е размерът на иска, определен и от счетоводната експертиза, и съдът не може да изненадва страните с решението си и с него да сочи кои въпроси са съществени и кои са спорни или неопределени по размер – Р. 1905/ 2002 г. на ВКС. Жалбоподателят излага, че съдът е нарушил задължението да следи за допустимостта на извършените от страните процесуални действия, като им съдейства за изясняване на делото, като на първа инстанция съдът е приел решение, с което е отказал да се произнесе по предявения иск и се е произнесъл по непредявен иск. Счита, че е осъден ответник “Ф” ООД – гр. С., въпреки че искът е предявен срещу “Ф” АД – гр. С., което е основание за допускане до касация по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Излага и съображения в подкрепа на довода, че е налице приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – за да определи размера на иска, съдът се е произнесъл по своя преценка по чл. 130 ГПК (отм.), въпреки че е назначил вещо лице, чието заключение не е ползвал, което смесване е въпрос, чието решение е от значение за правилното и точното прилагане на материалния закон. Жалбоподателят счита, че въззивното решение поставя въпроса за прилагане на закона по аналогия, като при липса на регламентация за размера на възнаграждението, следва да се приложи обичаят – това е практиката да се плащат 2 средни брутни работни заплати за дружеството, респ. – брутната средна заплата за страната. Жалбоподателят заключава, че съдът не се е произнесъл по иска за лихвите за забава, за разноските и други негови разходи, и иска да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба “Ф” АД – гр. С. не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него частично е потвърдено и отменено първоинстанционно решение, с което съответно са уважени и отхвърлени осъдителни искове, както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да уважи иска по чл. 241 ал. 2 (в редакцията към процесния период) ТЗ за възнаграждение по договор за управление в размер на 1890 лв., съдът е приел, че е установено, че ищецът е бил член на УС на ТД през периода 25.ІХ.2001 г. – 17.ІІ.2003 г., поради което надзорният съвет е бил длъжен при избора му да определи следващото се възнаграждение, а ответникът – да докаже, че е изпълнил задължението да го плати, каквито доказателства няма. При липса на уговорка между страните и на решение на НС за плащане, съдът е приел, че се дължи обичайното възнаграждение, което е определил на основание чл. 130 ГПК (отм.), на база минималната работна заплата за страната, посочена от счетоводната експертиза. За неоснователни е приел исканията на ищеца да определи възнаграждението въз основа на последващ исковия период Протокол № 5/ 31.V.2004 г., и да съобрази редакцията на Устава на дружеството към 31.V.2004 г., също след исковия период, както и искането да определи възнаграждението съгласно Правилник за реда за упражняване на правата на собственост на държавата в предприятията (отм.), по съображения, че липсват доказателства ответното дружество да е от категорията, попадаща в приложното поле на Правилника (отм.).
По изложените процесуални въпроси, за които жалбоподателят поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК:
Въпроса за участието на жалбоподателя във въззивното производство без надлежно призоваване, и в първоинстанционното производство, когато е в бил в невъзможност да участва поради заболяване. Не е налице процесуалноправен въпрос, решен от съда в противоречие с константната практика на ВКС за равна възможност на страните да упражнят процесуалните си правила, тъй като не е нарушен принципът за равно участие на страните в производството – въззивният съд е провел едно съдебно заседание на 29.ІV.2009 г., за което жалбоподателят е бил призован лично с две призовки – на 1.ІІ.2009 г. и на 30.ІІІ.2009 г., в това заседание съдът е приел представените от него доказателства и е уважил молбата му, съдържаща искане за увеличение на иска. Дори и да е имал основание да иска отлагане на делото в първоинстанционното производство, което искане съдът да не е уважил, във въззивния съд жалбоподателят е могъл да упражни процесуалните си правила, което е и направил. Поради това неоснователно се поддържа от него, че тези процесуални действия са извършени в противоречие с практиката на ВКС по изложения процесуален въпрос.
Неоснователно е искането на жалбоподателя да се приеме, че по въпроса за необходимостта от доказване на неоспорени факти по делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице безспорен размер на иска, тъй като ответникът не е взел участие по делото и не е изразил становище по иска (да го признае), размерът на иска не може да се счита определен и от счетоводната експертиза, тъй като съдът не е задължен да възприеме заключението, което съставлява доказателство по делото, което съдът при излагане на съображения затова, може да възприеме или не.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че съдът е нарушил задължението си да следи за допустимостта на извършените от страните процесуални действия, като им съдейства за изясняване на делото с оглед първоинстанционното решение, с което не се е произнесъл по предявения иск, а по непредявен иск. Както правилно е посочиено във въззивното решение, неправилната правна квалификация, дадена от съда, в противоречие с изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба, прави решението незаконосъобразно, на което основание въззивният съд го е отменил и е постановил ново решение по иска за възнаграждение по договор за възлагане на управление.
Оплакването на жалбоподателя, че съдът е осъдил ответник “Ф” ООД – гр. С., въпреки че искът е предявен срещу ответник “Ф” АД – гр. С., не е основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, а за неправилност на решението по чл. 281 ГПК.
Не съставлява касационно основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поддържаното от жалбоподателя, че за да определи размера на иска, съдът се е произнесъл по своя преценка по чл. 130 ГПК (отм.), въпреки че е назначил експертиза, която не е ползвал, както и искането при липса на регламентация за размера на възнаграждението на членове на съветите на ТД, съдът да приложи обичая, който според жалбоподателя е практиката да се заплащат 2 средни брутни работни заплати за дружеството, евентуално – брутната средна заплата за страната. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите, когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай.
Соченият от жалбоподателя порок на решението, че съдът не се е произнесъл по иска за лихвите за забава и за разноските, е могъл да бъде отстранен, ако жалбоподателят е поискал въззивният съд да поправи решението по реда на чл. 193 ал. 2 ГПК (отм.), но не е основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК е неоснователно, поради което Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение от 25.ІХ.2009 г. по гр.д. № 3221/ 2008 г. на Софийски градски съд в частта, с която исковете са отхвърлени.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: