ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 160
София,19.12.2008 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети декември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 758/ 2008 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “ВиК” Е. – гр. Х. срещу Решение № 184 от 11.VІ.2008 г. по гр.д. № 783/ 2007 г. на Хасковски окръжен съд, с което е отменено Решение № 621 от 15. Х.2007 г. по гр.д. № 240/ 2007 г. на Хасковски районен съд, с което е отхвърлен иска по чл. 254 ГПК (отм.) и е постановено друго, с което по иска, предявен от ПК ”К” – гр. Х. срещу “ВиК” Е. – гр. Х. е прието за установено, че ищецът не дължи: 7 0291.37 лв. – консумирана вода за периода м.ІV.2002 г. – м.VІ.2002 г., със законната лихва от 20.ІХ.2002 г., разноски 420.83 лв. и 776.32 лв. – разноски по изпълнителното дело. Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност и за необоснованост на решението.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Излага, че съществен процесуалноправен въпрос е опровергаването със свидетелски показания на съдържанието на официални документи, издадени и подписани от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения – чл. 164 ал. 1 ГПК, като решението противоречи на Решение № 2251/ 17.VІІІ.1957 г. по гр.д. № 4611/ 1957 г. и Решение № 247/ 21.VІ.1995 г. по адм.д. № 1350/ 1994 г. на ВС.
Ответникът по жалбата ПК ”К” – гр. Х. с писмен Отговор възразява по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, оспорва жалбата и по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК, и този иск е уважен, както и че обжалваемият интерес на делото пред въззивната инстанция не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Жалбоподателят сочи съществения процесуалноправен въпрос, по които въззивният съд се е произнесъл – опровергаването със свидетелски показания на съдържанието на официални документи, издадени и подписани от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения – чл. 164 ал. 1 ГПК.
С оглед данните по делото не може да се приеме, че този е същественият процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд. За да не уважи довода на ответника по делото, че ищецът дължи сумите за предоставена му вода през процесния период, съдът по изложените затова съображения е отказал да приеме за установено това обстоятелство включително и въз основа на трите данъчни фактури, съставени от “ВиК” – Е. – Хасково: Фактура от 25.ІV.2002 г., Фактура от 28.V.2002 г. и Фактура от 27.VІ.2002 г., неподписани от абоната. Тези писмени доказателства не съставляват официални документи, издадени и подписани от длъжностни лица в кръга на служебните им задължения, при оспорване истинността на които да се прилага забраната за допускане на свидетелски показания. Официалният документ, съгласно чл. 143 ГПК (отм.), материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество и негов издател може да бъде само орган на държавна власт. Приложените фактури, издадени от търговското дружество ”ВиК” Е. , са частни свидетелствуващи документи, които имат доказателствена сила за стоящия извън тях факт, който се удостоверява с материализираното в документите удостоверително изявление – че са изразходвани от абоната посочените количества вода, чиято доказателствена сила, при оспорването им от ищеца, се преценява от съда с оглед всички доказателства по делото. Следователно разрешеният от съда съществен процесуалноправен въпрос е: за доказване основателността на оспорването на фактура, съставена от ответника, допустими ли са гласни доказателства.
За да уважи отрицателния установителен иск за недължимост стойността за предоставена вода, въззивният съд е приел, че липсват доказателства ищецът да е бил абонат на “ВиК” Е. – гр. Х. и да е ползвал услугите му за предоставена вода, за да дължи претендираната сума, като разходваното количество вода е служебно начислено и не отразява реалното ползване. Съдът е посочил, че в извлечението от сметка, въз основа на което е бил издаден изпълнителен лист по чл. 237 б. ”к” ГПК (отм.), е отразено, че абонатът дължи посочените суми по фактура от 25.ІV.2002 г., по фактура от 28.V.2002 г. и по фактура от 27.VІ.2002 г., които не са подписани от абоната, няма доказателства надлежно да са му връчени или да е бил поканен да плати посочените в тях суми, като от съдържанието на фактурите е видно, че количествата вода са начислени служебно и не отразяват реално показания на водомер, който е бил свален на 25.ІV.2002 г. Въз основа на изслушаната експертиза и на събраните доказателства съдът е приел, че ищецът има собствен водоизточник от 1997 г., и към 2002 г. не е бил абонат на “В” и че не е ползвал отразеното в посочените фактури служебно начислено количество вода, поради което е основателен отрицателният установителен иск, че не дължи търсените суми.
Разрешеният от възивния съд процесуалноправен въпрос, относно допустимите доказателствени средства за доказване на оспорване на фактури, съставени от ответника, е съществен, тъй като от него зависи изхода на делото с оглед обосноваването от съда на изводите си въз основа на събраните доказателства и тяхната преценка. Въпросът не е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВС относно допустимостта на гласни доказателства при доказване оспорването на фактура.
При оспорване истинността на частен свидетелстващ документ, каквито са оспорените от ищеца фактури, с всички доказателствени средства ищецът може да се установи, че документът е неистински, тъй като не удостоверява факта, за който свидетелства (количеството подадена вода). Съгласно чл. 154 ал. 2 ГПК (отм.) проверката на истинността на документа се извършва с всички доказателствени средства, включително с разпит на свидетели – че документът е неистински, тъй като не удостоверява факта, за който свидетелства (изразходвана вода).
Жалбоподателят в подкрепа на съображенията си, че въззивният съд е разрешил изложения съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВС представя две решения на ВС, които нямат отношение към въпроса за допустимостта на свидетелски показания при оспорване на частен писмен документ – Решение № 247/ 21.VІ.1995 г. по адм.д. № 1350/ 1994 г. на ВС се отнася за недопустимост на свидетелски показания по чл. 133 ал. 1 б. ”в” ГПК (отм.), а Решение № 2* от 17.VІІІ.1957 г. по гр.д. № 4611/ 1957 г. на ВС – за недопустимост на свидетелски показания по чл. 133 ал. 1 б. ”а” ГПК (отм.).
Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 184 от 11.VІ.2008 г. по гр.д. № 783/ 2007 г. на Хасковски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: