ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 150
София,15.12.2008 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на десети декември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 678/ 2008 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Г” А. – гр. С. срещу Решение № 86 от 5.VІ.2008 г. по т.д. № 715/ 2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение от 11. ХІІ.2007 г. по т.д. № 1091/ 2006 г. на СГС, с което са отхвърлени исковете и е постановено друго, с което “Г” А. – гр. С. е осъдено да заплати на “Е” Е. – гр. С. сумата 10 290 лв. – част от договорна неустойка, със законната лихва от 19.VІ.2006 г. и сумата 4000 лв. – част от лихва за забава за периода 24.VІ.2003 г. – 19.VІ.2006 г., с оплакване за неправилност и необос -нованост. В Изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят излага съществените материалноправни въпроси, разрешени от въззивни съд и поддържа, че това е в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК: 1. кога възниква вземането за неустойка, за което неправилно съдът е приел, че изискуемостта на вземането настъпва след получаване на покана от длъжника, което е в противоречие с Решение № 188 от 23.ІV.2004 г. по т.д. № 925/ 2003 г. на ВКС, Решение № 533 от 29.V.2005 г. по т.д. № 11/ 2006 г. и Решение № 428/ 10. Х.1995 г. по гр.д. № 2671/ 1994 г., 2. кой е началният момент на давностния срок, решен според жалбоподателя, в противоречие с Решение на ВКС № 1* от 10. Х.1995 г. по гр.д. № 2671/ 1994 г. 3. прилага ли се забраната на чл. 10 ал. 1 ЗЗД (отм.) за цена, уговорена в щ.д., като жалбоподателят счита, че неправилно съдът се е позовал на ТР № 2/ 1997 г. на ВС, ОСГК. Жалбоподателят сочи, че така разрешените от въззивния съд въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като имат съществено значение за точното прилагане на закона от всички съдилища в страната. Жалбоподателят заключава, че разглеждането на касационната жалба би дало отговор и на такива съществени въпроси, свързани с прилагането на принципите на състезателното начало, равенството на страните и установяването на истината, както и за разрешаване на въпроса и има ли съдът задължение да съдейства за установяване на обективната истина и право служебно да събира доказателства, замествайки пасивното поведение на една от страните – в случая съдът е събрал доказателства за курса на лева спрямо долара, за да изчисли служебно размера на неустойката и лихвата, който размер се разминава с приетото от счетоводната експертиза.
Ответникът по жалбата “Е” Е. – гр. С. с писмен Отговор възразява, че жалбата е недопустима, тъй като подадената на 24.VІІ.2008 г. жалба е страдала от пороци, включително е липсвало приложение по чл. 284 ал. 3 ГПК, който порок е отстранен на 18.VІІІ.2008 г. – след изтичане на дадения срок. Изразява и становище, че жалбата по същество е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, които са уважени от въззивния и че обжалваемият интерес на делото пред въззивната инстанция не е до 1000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. Неоснователен е доводът на ответника по жалбата за недопустимост на жалбата поради подаване на Изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК след изтичане на дадения от съда срок. Жалбата не е била върната от въззивния съд поради неотстраняване в дадения срок на посочената нередовност и след отстраняване на нередовността й, жалбата се смята за редовна от датата на нейното подаване.
Жалбоподателят сочи съществените материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл: 1. кога става изискуемо вземането за неустойка, 2. от кога тече погасителната давност за вземане за неустойка и 3. приложима ли е забраната за уговорена цена във валута, предвидена в чл. 10 ал. 1 (отм.) ЗЗД и поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Въззивният съд е уважил предявения като частичен иск за неустойка, уговорена с чл. 8.6 вр. чл. 8.7 и чл. 8.5 от Договор от 19.VІ.1998 г., който е за изработка, по съображения, че възложителят не е изпълнил договорното задължение по чл. 5 за превеждане на аванса, изискуемо на 26.VІ.1998 г., просрочено с повече от 2 месеца, поради което за изпълнителя е възникнало правото да развали договора и да иска неустойка в размер на 15% върху цялата цена на договора. Съдът е приел, че при липса не уговорен срок за плащане, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, даден в поканата, или от 24.VІ.2003 г., когато настъпва падежът на вземането за неустойка. За неоснователно е приел възражението за погасяване на иска с 3 -годишна давност по чл. 111 б. ”б” ЗЗД, която считано от 24.VІ.2003 г. не е изтекла при предявяването на иска на 19.VІ.2006 г. По съображения, че договорът е обвързал български юридически лица по време действие на забраната по чл. 10 ал. 1 (отм.) ЗЗД, съдът е счел за нищожно уговореното плащане във валута, заменил го е в лева, на основание чл. 26 ал. 4 ЗЗД, съобразно ТР № 2/ 1997 г. на ОСГК на ВС, по курс към датата на падежа на задължението и е уважил предявения като частичен иск за неустойка за 10 290 лв. и за 4000 лв. предявеният като частичен иск за обезщетение за забавено плащане.
С оглед изложеното не може да се приеме, че въззивният съд е разрешил съществените материалноправни въпроси в противоре – чие с практиката на ВКС. 1. по въпроса кога става изискуемо вземането за неустойка. Предмет на делото е иск за неустойка за неизпълнение, основан на правото на изпълнителя да развали договора заради неизпълнение от възложителя на задължението за превеждане на аванса, което право е упражнено с нот.покана от 17.VІ.2003 г. Развалянето на договора поражда правото на изпълнителя да търси от възложителя неустойка за неизпълнение, уговорена в чл. 8.5 от Договора, затова изводът на съда, че вземането за неустойка става изискуемо след изтичане на срока, даден в поканата, с която изправната страна е развалила договора, съгласно чл. 87 ал. 2 ЗЗД, не е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в посочените от жалбоподателя решения. Решение № 188/ 23.ІV.2004 г. по гр.д. № 925/ 2003 г. се отнася за неустойка за забавено изпълнение, Решение № 533/ 29.V.2006 г. по т.д. 11/ 2006 г. съдържа произнасяне за неотносимостта към възникването на вземане за неустойка на писмо, в което е определен размерът й, с Решение № 428/ 1.VІ.2006 г. по т.д. № 15/ 2006 г. е прието, че изискуемостта на вземането за неустойка настъпва от датата, предвидена в договора, в който смисъл е и приетото от въззивния съд за възникването на правото на неустойка за пълно неизпълнение след разваляне на договора от изправната страна. 2. началният момент на давностния срок е във връзка с първия въпрос, тъй като съгласно чл. 114 ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, който вземането е станало изискуемо – в случая след разваляне на договора от изправната страна с изтичането на срока, даден с поканата, става изискуемо вземането за неустойка за пълно неизпълнение и от този момент тече 3-годишният давностен срок по чл. 111 б. ”б” ЗЗД. Така решеният от въззивния съд въпрос с оглед уговореното от страните с договора, не противоречи на приетото в Решение на ВКС № 1* от 10. Х.1995 г. по гр.д. № 2671/1994 г., че за определяне началния момент на вземането за неустойка, следва да се съобрази уговореното от страните с договора, 3. по приложение на забраната, установена с чл. 10 ал. 1 ЗЗД (отм.) – въззивният съд не е разрешил въпроса в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 2/ 1997 г. на ВС, ОСГК. За да приеме, че е нищожна уговорената в щ.д. цена в Договора, и да я замести в лева, въззивният съд е съобразил, че се касае до правоотношения между български юридически лица, с оглед ТР № 2/ 1997 г. е определил към датата на падежа на задължението левовата му равностойност. Изпълнението на договора страните са уговорили на територията на страната – чл. 6, и това, че комплектната доставка е сделка за износ в Казахстан от страна на възложителя, не прави сделка за износ и тази, сключена между страните по делото.
По изложените съображения е неоснователно искането да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, доколкото такова се поддържа от жалбоподателя. При разрешаване на изложените въпроси следва да се имат предвид разпоредбите на закона – чл. 92 ал. 1 и чл. 111 б. ”б” ЗЗД, които да се приложат с оглед волята на страните, съдържаща се в договора, която воля е конкретна за всеки отделен случай. Необходимостта от точното прилагане на закона от всички съдилища в страната, не обуславя условието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – разрешените от съда съществени правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите, когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че разглеждането на касационната жалба би дало отговор и на такива съществени въпроси, като прилагането на принципите на състезателното начало, равенството на страните и установяването на истината, както и въпроса за границите, в които съдът може да съдейства за установяване на обективната истина, служебно да събира доказателства и да уважи иска в определен от него размер, в противоречие с определения от счетоводната експертиза. Изложените от жалбоподателя въпроси може да са важни, но не съставляват съществени процесуални въпроси, разрешени от въззивния съд, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Ако по изложените въпроси съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, това е основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 86 от 5.VІ.2008 г. по т.д. № 715/ 2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: