1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 517
Гр. С., 15.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 3873/2013 г.
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. С. Г. представляван от П. Б. Г. – майка и законна представителка на малолетния си син, подадена чрез адвокат К.Н. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 1223/19.06.2013 г. постановено по гр.д.№ 1193/2013 г. С това решение е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 18.11.2012 г. по гр.д.№ 6792/2011 г. в частта, с която е отхвърлен предявения от ищеца-касатор срещу ЗД [фирма] [населено място] иск по чл. 226 ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП настъпило на 20.03.2011 г. за разликата над присъдените 10000 лв. до предявения размер от 40000 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил разпоредбите на чл.51 ал. 2 и чл.52 ЗЗД при определяне справедливия размер на дължимото обезщетение, който се явява твърде занижен с оглед претърпените от пострадалия болки и страдания, променената икономическа конюнктура в страната и увеличения лимит на застрахователните обезщетения по застраховка „гражданска отговорност”.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с основания по чл. 280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК. Повтаряйки оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси относно приложението на чл.51 ал. 2 и чл.52 ЗЗД във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, по който въпрос практиката на ВКС следва да бъде осъвременена с оглед почти ежегодното нарастване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди от ПТП.
Ответникът по касационната жалба ЗД [фирма] [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат М.Г. от САК изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на съдебни разноски за всички инстанции.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал. 1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от пострадалия при ПТП срещу застрахователя на делинквента иск по чл.226 ал.1 КЗ за разликата над присъдените 10000 лв. до предявения размер от 40000 лв. Въз основа на извършената цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства съдът е приложил принципа на чл.52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на пострадалия за претърпените от него болки и страдания, настъпили в резултат на уврежданията при процесното ПТП. Анализирайки събраните писмени и гласни доказателства,включително заключенията на назначените по делото съдебно медицинска и автотехническа експертизи, съдът е посочил конкретните факти и значението им за размера на вредите, като е съобразил вида на травмите, продължителността на лечението и интензивността на изпитаните през този период болки и страдания при определяне конкретния размер на обезщетението. С оглед данните по делото решаващият съд е направил извода, че пострадалият обективно е допринесъл за увеличаване размера на вредите, чието обезщетяване търси, тъй като при установения механизъм на автопроизшествието, с предприетото пресичане на улицата при непозволен за него сигнал на светофарната уредба е допринесъл в голяма степен за настъпване на вредоносния резултат. В тази връзка на основание чл.51 ал. 2 ЗЗД е намален с 2/3 размера на дължимото обезщетение от 30000 лева, като същото е редуцирано до 10000 лв., колкото са му присъдени. Изводът за наличие на съпричиняване в посочения размер е обоснован с конкретните факти по делото, свидетелските показания и мнението на експертизата относно механизма при който са настъпили уврежданията.
При тези данни основният материалноправен въпрос, който е от съществено значение за крайния изход на спора е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение от непозволено увреждане. По отношение на този въпрос, обаче, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 г., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Разликата в присъжданите по делата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти специфични за всеки отделен случай и от събраните доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл. 52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В случая в изпълнение на указанията дадени в т.11 от цитираното Постановление на Пленума на ВС прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства и значението им за размера на вредите. Що се отнася до преценката на отделните факти и доказателства по делото относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване принципа за справедливост, това е въпрос на обоснованост на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл.281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК, в който смисъл е и ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Аналогично е положението и по въпроса за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, по отношение на който също е налице задължителна съдебна практика обобщена в ППВС № 17/18.11.1963 г., на която обжалваното решение не противоречи. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Касае се за определяне размера на отговорността на виновния причинител на вредите, поради което не е необходимо установяване вината на самия увреден. Поведението на последния е от значение доколкото може да се направи разграничение по размер на вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на делинквента и тези причинени от увредения. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Различният изход в отделните случаи се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на постановеното въззивно решение. Съдебни разноски в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да бъдат присъждани, тъй като липсват доказателства, че такива са били направени пред ВКС. Що се отнася за разноски за разглеждането на делото от по-долните съдебни инстанции, такива е следвало да бъдат поискани от съответния съд.
Мотивиран от изложеното съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 1223/19.06.2013 г. постановено по гр.д.№ 1193/2013 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: