1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
Гр. София 15.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 3614/2013 година
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], обл. П. подадена чрез процесуалния му представител адвокат Г.Б. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 344/27.02.2013 г. постановено по гр.д.№ 3229/2012 г. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Благоевградския окръжен съд № 162/25.07.2012 г. по т.д.№ 134/2012 г. в частта му, с която е осъден ответника-касатор да заплати на [фирма] [населено място] на основание чл. 17 пар. 1 от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки по шосе /СМR/ сумата 29412.98 лева представляваща стойността на приети за превоз, но непредадени на получателя 2818 чифта обувки, както и лихва за забава в размер на 5% годишно съгласно чл.27 пар. 1 от Конвенцията и съответните съдебни разноски. Със същото решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] срещу [фирма] [населено място] /трето лице-помагач на страната на ответника/ обратен иск по чл.215 вр. с чл.208 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за сумата 69472.18 лева представляваща стойността на липсващия товар ведно със лихвата за забава в размер на 5% годишно върху претендираната главница.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до необосновани и погрешни изводи досежно спорните правоотношения. Неправилен и вътрешно противоречив според касатора е направеният извод, че паркингът на който е настъпила кражбата на процесната стока е неохраняем въпреки липсата на легална дефиниция за това понятие и фактът че процесният паркинг се е намирал в зона на магистрална бензиностанция и заведение за крайпътно хранене, които са обект на денонощно наблюдение с видео камери. Наведени са доводи, че обстоятелството, че тези традиционни зони за почивка на Т.-ове не са снабдени с жива охрана и не са оградени не означава, че не са сигурни зони за временно спиране и задължителна почивка на превозвачите. Посочва се още, че немотивирано решаващият съд е отказал да приложи предвидената в чл. 23 от Конвенцията лимитирана отговорност на която се е позовал превозвача, като е приел че размерът на обезщетението следва да се изчисли на база фактурираната стойност на лисващата стока.
В приложеното изложение към касационната жалба без да цитира конкретни решения касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата по поставените от него въпроси свързани с лимитираната отговорност на превозвача предвидена в чл.23 от Конвенция СМR и тежестта на доказване размера на претендираното обезщетение за вреди по време на превоза. Позовава се и на основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса: следва ли превозвачът да носи имуществена отговорност при кражба на стоката извършена докато автомобилът е паркиран на оживен паркинг, който се намира под постоянно видеонаблюдение, предвид липсата на легална дефиниция на понятието „Охраняем паркинг”.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] не ангажира становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл. 280 ал. 1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен предявеният иск по чл. 17 пар.1 от Конвенция СМR за заплащане на обезщетение за вреди от частична липса на товар при превоза му с международен автомобилен транспорт ведно с лихва от 5% годишно до окончателното изплащане на сумата съгласно чл.27 от Конвенцията, като е отхвърлен обратният иск на превозвача-касатор срещу застрахователя по чл.215 вр.с чл.208 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на стойността на липсващата стока. По делото е прието за безспорно установено, че процесната липса на 2818 чифта обувки се дължи на извършена кражба от автомобила по време на престоя му на неохраняем паркинг на бензиностянция в района на [населено място], обл. Удинезе, Италия. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че този паркинг макар и оборудван с камери за видеонаблюдение е с режим на свободен достъп, няма пропусквателен режим и никой не проверява кой влиза или излиза от него. При тези фактически данни и на основание чл.17 пар.1 от Конвенция СМR съдът е направил решаващия извод, че превозвачът-ответник по главния иск дължи обезщетение в размер на фактурираната стойност на липсващата стока, тъй като носи отговорност за опазването на приетия за превоз товар до предаването му на получателя. За да отхвърли претенцията по предявения обратен иск за заплащане на застрахователно обезщетение по сключения между превозвача и [фирма] застрахователен договор, анализирайки в цялост събраните доказателства и фактите по делото решаващият съд е приел, че е налице изключен риск по смисъла на чл. 10 от раздел ІІІ на Общите условия към този договор. Съгласно цитираната клауза, по тази застраховка не се покрива отговорността на превозвача за загуби при кражба от превозното средство, паркирано на неохраняем паркинг или оставено без охрана, докато е било под отговорност на застрахования. С оглед данните по делото съдът е достигнал до извода, че в конкретния случай наличието на видеокамери в района на бензиностанцията и близкото хранително заведение не може да преодолее липсата на охрана и осъществен контрол от страна на шофьора на паркирания автомобил по време на престоя му, тъй като видеонаблюдението не означава и охрана. Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационен контрол, поставеният материалноправен или процесуален въпрос трябва да е от значение за крайния изход на делото, за формирането на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на конкретната фактическа обстановка или преценката на събраните доказателства от въззивния съд. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281 т. 3 ГПК.
В тази връзка поставеният от касатора въпрос „следва ли превозвачът да носи отговорност за кражба на натоварената стока, ако кражбата е извършена докато автомобилът е паркиран на оживен паркинг, който се намира под постоянно видеонаблюдение” е фактически, а не правен. Липсата на легална дефиниция на понятието „охраняем паркинг” използвано в съдържанието на цитираната клауза от ОУ към договора за застраховка между страните по обратния иск не може да представлява въпрос обосноваващ допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК. Съгласно указанията дадени в т.4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към преодоляване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на погрешна поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай. Касае се за тълкуване на нормативни разпоредби, а не клаузи на конкретен договор. Не конкретния казус или бъдещото касационно решение, а материалноправният или процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като е обосновал съображенията си с фактите по конкретното дело и е посочил бланкетно нормата на чл.280 ал. 1 т. 3 ГПК без да аргументира твърденията си жалбоподателят неоснователно поддържа основание за допускане на касационно обжалване по цитирания текст.
Не е налице и твърдяното противоречие в съдебната практика по поставените материалноправен и процесуален въпрос относно приложението на чл. 23 от Конвенция СМR и предвидения в него лимитиран размер на обезщетението за цялостна или частична липса или повреда на товара. Освен, че не сочи конкретна противоречива съдебна практика, в случая поставените въпроси са без значение за крайния изход на спора, тъй като пар. 3 от чл.23 на Конвенцията въобще не намира приложение. Конвенцията СМR е изготвена в Ж. на 19.05.1956 г. С протокол към Конвенцията приет в Ж. на 05.07.1978 г. /в сила от 28.12.1980 г./ е заменен първоначалният текст на пар. 3 от чл.23 с нов текст, който предвижда, че „обезщетението не трябва да превишава 8.33 разчетни единици на килограм за липсващо бруто тегло”. Добавени са нови параграфи 7, 8 и 9 към чл. 23 на Конвенцията, поясняващи посочената разчетна единица и начинът на приложението й. България е страна по Конвенция СМR и същата е влязла в сила от 18.01.1978 г. /съгласно Указ № 1143/29.07.1977 г. за присъединяване/, но не е страна по Протокола към Конвенцията от 05.07.1978 г.
С оглед на изложеното, законосъобразен и в съответствие с разпоредбата на чл.23 пар.1 от Конвенцията се явява направеният в обжалваното решение, извод, че размерът на обезщетението се определя в зависимост от фактурната стойност на стоката на мястото и по времето, когато е приета за превоз. Това е един от възприетите в Конвенцията и най-често прилаган начин за определяне размера на обезщетението предвиден в чл.23. Що се отнася до конкретно определеният от съда размер на обезщетението, това е въпрос фактически, а не правен и разрешаването му за всеки отделен случай е в зависимост от доказателствата по делото.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 344/27.02.2013 г. постановено по гр.д.№ 3229/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: