1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 525
Гр. С., 01.09.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 4158/2013 г.
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „Б. и С.” със съдебен адрес [населено място] срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 342/26.06.2013 г. постановено по в.т.д.№ 508/2013 г. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 599/17.12.2012 г. по т.д.№ 564/2012 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца – касатор срещу Община [населено място] иск по чл. 422 ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи сумата 59328 лв. представляваща възнаграждение по сключен между страните договор за абонаментно юридическо обслужване по издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 90/29.02.2012 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 193/2012 г. на Велинградския районен съд.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила.
В допълнително изложение към касационната жалба без да излага никакви доводи касаторът се позовава най-общо на наличие на отменителни основания по чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК по поставените два въпроса, които според него са от съществено значение за изхода на спора: 1. Относно валидността на обезщетителната клауза в чл.3.4 от Абонаментния договор от 28.10.2011 г. 2. Допустимо ли е предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК или осъдителен иск по чл.415 ал.1 ГПК в случай, че към момента на предявяване на иска не е било налице изпълнително основание на вземането на кредитора-ищец – Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, тъй като същите са били обезсилени с окончателно определение. Позовава се на недостатъчна съдебна практика прилагайки към жалбата р. № 169/17.05.2011 г. по гр.д.№ 1176/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. постановено по реда на чл. 290 ГПК и две определения на състави на ВКС по чл. 288 ГПК по гр.д.№ 1176/2010 г. на ГК, ІІІ г.о. и по т.д.№ 1109/2010 г., които не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация [община], обл.П. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца-касатор иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответникът [община] му дължи сумата 59 328 лв. представляваща възнаграждение по сключен на 28.10.2011 г договор за абонаментно юридическо обслужване по издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист № 90/29.02.2012 г. по ч.гр.д.№ 193/2012 г. на РС-Велинград. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал, доводите и възраженията на страните съдът е направил решаващия извод, че сключения между страните договор от 28.10.2011 г., от който ищецът черпи правата си за процесното вземане е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД тъй като противоречи на закона и добрите нрави, както и поради заобикаляне на закона. Изложени са съображения, че в противоречие с разпоредбата на чл. 286 ЗЗД е уговорката в чл. 3.4 на договора за предсрочна изискуемост на възнаграждението в пълния му размер и то авансово за целия срок на договора преди изобщо да е извършена поръчката и отчетена възложената работа и резултатите от нея. Наведени са доводи, че с оглед данните по делото налице е и заобикаляне на закона – разпоредбите на НВМОП и ЗОП, тъй като в конкретния случай не е имало необходимост от сключването му предвид съществуващ вече аналогичен договор между същите страни със срок на действие до 07.01.2012 г. както и поради липсата на бюджетни средства в общината. По този начин, заобикаляйки правилата за спазване на бюджетната дисциплина и добрите нрави, с позволени средства чрез процесния договор се постига забранен от закона резултат. Посочено е още, че тъй като междувременно във връзка с образуваните изпълнителни дела пред ЧСИ сумата е постъпила по сметката на ищеца, ответникът би следвало да си възстанови недължимо изплатените суми чрез издаване на обратен изпълнителен лист.
Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуален въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на спора и по отношение на който е налице някое от основанията предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281, т. 3 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото разрешен с обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба.
С оглед на изложеното, поставеният от касатора въпрос относно валидността на клаузата на чл. 3.4 от абонаментния договор от 28.10.2011 г. уреждаща изискуемостта на уговореното възнаграждение е фактически, тъй като отговорът му е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело. В тази връзка извършената от съда суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал включително тълкуване на съдържанието на процесния договор и изводите за противоречието му със закона и добрите нрави са относими единствено към конкретния спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. Ето защо, оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280 ал.1 ГПК.
Формулираният от касатора процесуален въпрос в т. 2 от изложението му: „Допустимо ли е предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК или осъдителен иск по чл. 415 ал. 1 ГПК в случай, че към момента на предявяването му не е било налице изпълнителното основание на вземането, тъй като заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист са обезсилени” е ирелевантен, защото не съответствува на данните по делото. Видно от данните по делото към момента на предявяването на установителния иск по чл. 422 ГПК /исковата молба е постъпила в съда по пощата и клеймото на плика е от 26.04.2012 г. /издадената заповед по чл. 417 ГПК № 90/29.02.2012 г. по ч.гр.д.№ 193/2012 г. на РС-Велинград не е била отменена и срещу нея е подадено възражение по чл.414 ГПК от [община] изпратено по пощата на 09.03.2012 г., което не е оттеглено, при което положение са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по реда на чл. 422 ГПК. Съгласно ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по установителния иск предявен по реда на чл. 422 ГПК е съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение, което се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, който се явява продължение на заповедното производство. Изпълнителната сила на заповедта, обаче, настъпва /а в хипотезата на чл.417 ГПК се стабилизира/ след влизане в сила на съдебното решение по установителния иск, което се ползува със сила на пресъдено нещо. В т.5.г на цитираното Тълкувателно решение на ВКС са дадени указания как следва да процедира съда в хипотезата, при която разпореждането за незабавно изпълнение е отменено, а е налице висящо производство по чл. 422 ГПК вследствие на подадено от длъжника възражение по чл.414 ГПК. Законодателят е предвидил издаване на обратен изпълнителен лист в полза на длъжника единствено в хипотезата на чл. 422 ал. 3 ГПК – при отхвърляне на иска за установяване на вземането с влязло в сила решение, т.е. след като се установи, че вземането не се дължи и полученото въз основа на принудителното изпълнение на заповедта по чл.417 ГПК ще подлежи на връщане като получено без основание. Постановеното въззивно решение е в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС, поради което не са налице твърдяните отменителни основания по чл.280 ал.1 т. 1-3 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 342/26.06.2013 г.постановено по в.т.д.№ 508/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: