5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
Гр. С., 13.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 570/2012 г.
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на едноличен търговец Й. Б. Й. с фирма „Й. Б.” със седалище [населено място], общ.М. подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ал.Ж. от АК-Ст.З. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 527/16.11.2011 г. постановено по т.д.№ 884/2011 г. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Окръжен съд-Ст.З. № 49/18.05.2011 г. по гр.д.№ 534/2010 г., с което е осъден ответника-касатор да заплати на [фирма], [населено място] сумата 31781.57 лв. – дължима престация на основание чл.5, т. 7 от сключения между страните на 01.02.2009 г. договор за сътрудничество при обработка на земеделска земя през стопанската 2009 г. както и сумата 19 781.97 лв.-мораторна неустойка за забавено плащане по чл.8 от същия договор.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизвоствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до необосновани погрешни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК по поставените процесуални и материалноправни въпроси, които според него са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Обобщени те се свеждат до задължението на въззивния съд да постанови решението си като обсъди всички доказателства по делото включително заключението на експертизата като изложи собствени мотиви, а не да препрати бланкетно към мотивите на първоинстанционното решение. Поставеният материалноправен въпрос е: противоречи ли на закона договорна клауза, с която едната страна е поела задължение да заплати на другата част от получаваната от нея държавна субсидия, която няма право да преотстъпва. Позовава се на приложените към жалбата две решения на ВКС, ГК, ІV г.о. постановени по гр.д.№ 1413/2009 г. и по гр.д.№ 1246/2009 г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Д.Г. от АК-Ст.З. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените от него разноски в касационното производство в размер на сумата 2400 лева-платено адвокатско възнаграждение по представения към отговора договор за правна защита и съдействие от 29.02.2013 г.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното осъдително решение, с което са уважени предявените обективно съединени искове и е осъден ответника-касатор да заплати на ищеца сумата 31781.57 лв. на основание чл.6.5 от сключения между страните на 02.02.2009 г. договор за сътрудничество при обработката на 2750 дка земеделска земя в землището на [населено място], както и мораторна неустойка в размер на 19781.97 лв. по чл. 8 от същия договор за периода на забавата. По делото е безспорно установено, че ищцовото дружество е изпълнило задълженията си по процесния договор, като през стопанската 2009 г. е обработило със свои средства и за своя сметка предоставените му от ищеца площи, реализирало е готова продукция. Установено е също от неоспореното заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че на 18.03.2010 г. едноличният търговец Й. Б. /който се явява заявител на процесните земеделски земи в ДФ „Земеделие” и бенефициент на дължимата субсидия за производител на декар обработваема площ /е получил от ДФ „Земеделие” обща субсидия в размер на 127 126.27 лв. При тези фактически данни, анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал въззивният съд е направил решаващия извод, че ответникът дължи уговорената в чл.6.5 от договора сума в размер на 50% от получените субсидии за обработката на процесните земеделски земи. Апелативният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционното решение, като е изложил допълнителни доводи и е отговорил на поставените от ответника с въззивната му жалба въпроси относно твърдяната нищожност на посочената клауза като противоречаща на закона, тъй като бенефициентът нямал право да преотстъпва държавна помощ на трето лице което не се явява заявител по смисъла на Закона за подпомагане на земеделските производители. Тълкувайки съдържанието на договорната клауза по правилата на чл.20 ЗЗД съдът е приел, че в случая се касае за уговорена насрещна престация по договора за сътрудничество, която само по размер е определена спрямо получената от ответника субсидия. Не е налице противоречие с императивна правна норма, тъй като в процесния случай субсидията е отпусната и преведена изцяло на заявителя и последващи разпоредителни действия с получените суми не противоречат на закона.
При тези данни поставеният от жалбоподателя процесуален въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства е релевантен, но по отношение на него не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Безспор
на и трайноустановена е практиката на ВКС, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В случая въззивният съд е постанови решението си след обсъждане и цялостен анализ на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи. Тези действия са в съответствие със закона и константната съдебна практика. Право на съда е да кредитира или не дадено доказателство, включително и заключенията на назначените експертизи. Що се отнася до конкретните изводи на съда направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.
Неоснователно е позоваването на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по поставения процесуален въпрос относно необходимостта мотивите на въззивното решение да отразят решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност и задължението на въззивния съд да направи собствени изводи по съществото на спора. Това е заложено в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Цитираното тълкувателно решение е постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г. и по принцип не е загубило своето значение доколкото прилагането му следва да бъде съобразено с действуващата понастоящем процесуална уредба на ГПК от 2007 г. В тази връзка следва да се отчете новата специфична разпоредба на чл.272 ГПК предоставяща на въззивния съд процесуалната възможност, когато потвърди първоинстанционното решение, да мотивира решението си чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, ако е съгласен с изложените в тях фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че част от тези мотиви съвпадат с мотивите на първоинстанционния съд не означава липса на мотиви, тъй като законът изрично е допуснал възможност в определени случаи въззивната инстанция да се ползува от обосновката на първоинстанционното решение. В този смисъл са решенията на ВКС, ГК по гр.д.№ 1438/2009 г. на ІV г.о.; гр.д.№ 1246/2009 г. на ІV г.о.; по гр.д.№ 556/2010 г. на ІІ г.о. и др. постановени по реда на чл.290 ГПК. Обжалваното въззивно решение, в което освен препращане към мотивите на първоинстанционното решение апелативният съд е изложил и свои допълнителни съображения е в съответствие с процесуалния закон и цитираната съдебна практика на ВКС, която е задължителна за долустоящите съдебни инстанции.
Останалите хипотетично поставени в т.4 от изложението въпроси относно субектите и начина на получаване на държавна субсидия и допустимо ли е с договор да бъде преотстъпена в полза на лица извън кръга на правоимащите са ирелевантни за изхода на спора и по тези въпроси липсва произнасяне от страна на въззивния съд. Както вече беше посочено, предмет на спора е уговорена насрещна престация по договор за сътрудничество при обработване на земеделски земи , която само по размер е определена на база процент от дължимата държавна субсидия съответствуваща на договорните площи обработваема земеделска земя. Въобще не става дума за преотстъпване на държавната субсидия, която видно от данните по делото е била изплатена от ДФ „Земеделие” на правоимащото лице по ЗПЗП.
С оглед на изложеното, тъй като не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени поисканите и направени от него съдебни разноски за касационното производство в размер на сумата 2400 лева-адвокатско възнаграждение, поради което на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 527/16.11.2011 г. постановено по т.д.№ 884/2011 г.
ОСЪЖДА Й. Б. Й. с ЕГН [ЕГН], едноличен търговец с фирма „Й. Б.”, със седалище [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] [населено място], ЕИК 12347706 сумата 2400 /две хиляди и четиристотин/ лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: