Определение №816 от 28.12.2010 по търг. дело №406/406 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 816

Гр. С., 28.12.2010 година

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито съдебно заседание на девети ноември две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева

ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
Емилия Василева

при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ Лидия Иванова
търговско дело № 406/2010 г

Производството е по чл. 288 във вр.с чл.280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Х. П. от гр.София подадена чрез процесуалния му представител адвокат И.Цановска от С. срещу решението на Софийски апелативен съд № 32/13.01.2010 г. постановено по гр.д.№ 1606/2009 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ГК, І-12 състав от 12.03.2009 год. по гр.д.№ 3239/2005 год., с което е уважен предявеният от Д. Б. М. от гр.София иск по чл.254 ГПК /отм./ и е признато за установено по отношение на ответника-касатор, че ищецът не дължи сумата 33 000 лева по издадения в полза на П. П. по реда на чл.237 ал.1 б.”д” ГПК /отм./ изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 07094/2002 год. въз основа на запис за заповед от 10.06.2002 год. за сумата 35 000 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че в противоречие с процесуалните норми за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса по иска по чл. 254 ГПК /отм./ съдът е уважил предявения отрицателен установителен иск, като е приел че ищецът няма качеството на длъжник по издадения изпълнителен лист. Навеждат се доводи, че неправилно съдът е приел, че след като записът на заповед не е подписан от издателя му, същият не доказва задължение за плащане без да се изследва наличие на каузално правоотношение между страните.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси относно предмета на иска по чл.254 ГПК /отм./, разпределянето на доказателствената тежест между страните в процеса при установяване на каузалните отношения /относно дължимостта на сумата/ за която е издаден записът на заповед. Твърди, че посочените въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС позовавайки се на приложените към жалбата определение № 118/04.03.2009 г. по т.д.№ 72/2009 г. на ВКС-ІІ т.о., ТР № 77/19.12.1984 г. по гр.д.№ 60/1984 г. на ОСГК и р. № 788/15.12.2005 г. по т.д.№ 513/2004 г. на ВКС, ІІ г.о.
Ответникът по касационната жалба Д. Б. М. от гр.София изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а приложените съдебни актове са неотносими към поставените правни въпроси и предмета на спора, тъй като касаят съвършено различни казуси.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия като провери данните по делото констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос от особено важно значение за крайния изход на спора и за формиране решаващата воля на съда по конкретното дело, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният срещу касатора отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК /отм./. прието е въз основа на събраните по делото доказателства, че макар редовен от външна страна менителничен ефект, съдържащ задължителните реквизити по чл.535 ТЗ, процесният запис на заповед послужил като основание за издаване на изпълнителен лист не доказва задължение за плащане от страна на ищеца,тъй като назначените по делото графологически експертизи по категоричен начин установяват, че подписите не са на лицето Д. М. посочено като длъжник по абстрактната сделка. Направен е извода, че след като е опровергана доказателствената стойност на документа, опровергано е и задължението за плащане на поетото в него задължение, за което липсват доказателства за произхода му.
С оглед на изложеното, въззивното решение съдържа произнасяне по съществен материалноправен въпрос относно дължимостта на вземането по издадения изпълнителен лист, което е оспорено от ищеца с предявения отрицателен установителен иск, както и свързания с това процесуален въпрос за разпределението на доказателствената тежест между страните в производството по чл.254 ГПК /отм./.
По отношение на така посочените правни въпроси, обаче, не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Поставеният процесуален въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.254 ГПК /отм./, според която в производството по този иск взискателят по издадения изпълнителен лист следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът-възраженията си срещу това вземане. За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната в процеса – т.е. не зависи от качеството й на ищец или ответник, а от отношението й към спорното право – дали страната твърди, че то съществува или отрича съществуването му, в този смисъл е р. № 141/08.03.2010 год. по т.д.№ 798/2008 год. на ВКС-ТК, ІІ т.о.; р. № 41/22.04.2010 г. по т.д.№ 575/2009 год. на ВКС – ТК, ІІ т.о. и др.постановени по реда на чл.290 ГПК представляващи задължителна съдебна практика. В случая обжалваното въззивно решение е съобразено с цитираната практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Не е налице противоречие с практиката на ВКС и при разрешаването на наведения материалноправен въпрос. Както вече беше посочено, ответникът по иска по чл.254 ГПК /отм./ следва да докаже дължимостта на вземането-предмет на издадения изпълнителен лист, което е оспорено от ищеца с предявения иск. Предвид обстоятелството, че длъжникът по процесния запис на заповед е доказал своите лични възражения срещу ценната книга /според данните на назначените графологични експертизи положените подписи не са на лицето Д. М. посочен като издател на записа на заповед/, в тежест на ответника е да докаже своето изпълняемо вземане-както съществуването му, така и неговия конкретен размер. Твърдейки наличието на каузална сделка, ответникът следва да докаже с всички допустими от ГПК доказателствени средства основанието послужило за издаване на записа на заповед от 10.06.2002 год. Такива доказателства по делото няма представени. Преди всичко, видно от съдържанието му, не може да се направи извод, че процесния запис на заповед обезпечава договор за заем. Той не установява и получаването на сумата, тъй като липсва такова изрично записване и в тази връзка няма характер на разписка за получена сума. Липсват свидетелски показания или други доказателства установяващи основателността на вземането-предмет на издадения изпълнителен лист, поради което искът по чл.254 ГПК /отм./ се явява основателен. В този смисъл е и р. № 141/08.03.2010 г. по т.д.№ 798/2008 г. на ВКС-ТК, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК.
Наличието на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал. 1 т.1 ГПК, каквато представляват цитираните решения по чл.290 ГПК на ВКС и липсата на противоречие на обжалваното решение по обуславящите въпроси с нея изключват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Върховния касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, ГК, четвърти състав № 32/13.01.2010 г. постановено по гр.д.№ 1606/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top