1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
Гр. С., 07.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 459/2012 г.
Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ст.П. от САК срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, ІV-А състав постановено на 24.01.2012 г. по гр.д.№ 5898/2011 г. С това решение е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд, 34 състав от 01.12.2010 г. по гр.д.№ 47983/2009 г., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу Администрацията на Министерски съвет на РБ [населено място] иск по чл. 232 ал.2 ЗЗД за сумата 167 лв.-наемна цена за м.ноември 2006 г., както и обективно съединения иск по чл.92 ал. 1 ЗЗД за сумата 20 617 лв.-неустойка за периода декември 2006 г.-август 2009 г. представляваща тройният размер на месечната наемна цена и ежемесечно капитализирана законна лихва, дължими по договор за наем от 28.07.2000 на абонатна станция с площ 9.7 кв.м. намираща се в сградата на [улица] [населено място].
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила.Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.Наведени са доводи, че в случая следва да се приложи презумпцията на чл.301 ТЗ, тъй като се касае за търговска сделка по смисъла на чл.286,ал.3 ТЗ и след като ответникът не се е противопоставил на действията на лицето без представителна власт,тези действия са потвърдени и договорът е породил целеното правно действие.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК по поставените три материалноправни въпроса.Първите два въпроса са свързани с приложението на чл.301 ТЗ и обобщени се свеждат до следното:прилага ли се правилото на чл.301 ТЗ за договор за наем, който е търговска сделка,когато едната страна е търговец, а другата е държавно учреждение и възможно ли е разпоредбата да се прилага само за едната страна.Третият въпрос е има ли валидна облигационна връзка, когато договорът за наем е сключен без представителна власт, но впоследствие фактическо владение по силата на универсално правоприемство се осъществява от страната, от чието име е сключен договора.Поддържа, че посочените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС,позовавайки се на приложените три решения на различни състави на ВКС,Търговска колегия постановени по т.д.№ 240/2008 г. на І т.о.;по т.д.№ 829/2010 г. на ІІ т.о. и по т.д.№ 411/2003 г. на І т.о.
Ответникът по касационната жалба Администрацията на Министерски съвет на РБ не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия,като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, фактическите основания, от които ищецът касатор черпи правата си е договор за наем от помещение-абонатна станция с площ 9.7 кв.м. намиращо се в сутерена на сграда на [улица] сключен на 26.07.2000 г. с Обект „Обществено хранене и хотели” на Министерски съвет, представляван от управителя на обекта за срок от 01.11.2000 г. до 31.10.2003 г. продължен с допълнително споразумение до 31.10.2006 г. Впоследствие статутът на обекта е сменен и с Р. № 636/28.08.2006 г.ползуването на сградата за административни нужди е предоставено на Министерство на държавната администрация и административната реформа и на Института по публична администрация и европейска интеграция. При тези фактически данни, анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал, за да отхвърли предявените искове решаващият съд е приел, че между страните липсва валидна облигационна връзка по договор за наем. Изложени са съображения, че процесният наемен договор е сключен с Обект „Обществено хранене и хотели”/, който не е самостоятелен правен субект /представляван от управителя му, който не действува в качеството си на представител на Министерски съвет, поради което с действията си не може да задължи ответника. Въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства за писмено потвърждаване на действията на управителя на обекта от администрацията на МС по смисъла на чл.42 ЗЗД, а разпоредбата на чл.301 ТЗ в случая е неприложима, тъй като ответникът не е търговец. Наведени са доводи, че дори да има последващо правоприемство след закриването на М., това е без значение за изхода на спора, тъй като началната недействителност на договора не може да бъде санирана с обратна сила, след като е сключен от неправосубектна страна.
При тези данни неоснователно се явява искането за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси относно приложението на чл.301 ТЗ. Въведената в Търговския закон специална уредба на действията без представителна власт, която дерогира общата норма на чл.42 ЗЗД, намира приложение само при извършване на действия от името на търговец. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС обективирана в решенията по т.д.№ 546/2010 г. на ТК-І т.о.; по т.д.№ 463/2010 г. на ТК-ІІ т.о.; по т.д.№ 416/2010 г. на ТК-І т.о.; по т.д.№ 588/2010 г. на ІІ т.о. и др.постановени по реда на чл.290 ГПК. Законът има предвид качеството на субекта-страна по сделката, а не вида на самата сделка, както неправилно се поддържа в касационната жалба. Нормата на чл.301 ТЗ е достатъчно ясна и категорична и не се нуждае от тълкуване. В съответствие със закона и действуващата съдебна практика на ВКС с оглед конкретните данни по делото, въззивният съд е направил извода, че в случая текстът на чл.301 ТЗ е неприложим, тъй като ответникът няма качеството на търговец по смисъла на ТЗ. Представените с касационната жалба решения на ВКС по т.д.№ 411/2003 г. и по т.д.№ 249/2008 г. са постановени при действието на отменения ГПК и не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от ТЗ № 1/2009 г. на ОСГКТК, а решението по т.д.№ 829/2010 г. на ВКС, ТК-ІІ т.о относно приложението на чл.301 ТЗ е постановено при различна фактическа обстановка, тъй като и двете страни по наемния договор са търговци.
Хипотетично поставеният от касатора в жалбата му трети въпрос е ирелевантен за изхода на спора. Въпросът е фактически, а не правен и отговорът му е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по конкретното дело, а не е свързан с приложението на определена материалноправна или процесуална норма. В случая с оглед данните по делото, липсата на облигационна връзка между страните се обосновава с факта, че договорът за наем е сключен с неправосубектна страна, а не че е сключен от името на ответника, но от лице без представителна власт. Тъй като, както вече беше посочено, ищецът е основал изцяло претенциите си на процесния наемен договор позовавайки се на чл.2.1 и чл.3.6 от същия, недопустимо е искът му да бъде квалифициран като претенция за обезщетение на извъндоговорно основание по чл.59 ЗЗД. Съгласно константната съдебна практика съдът е длъжен да квалифицира иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум, които в случая сочат на иск за наемна цена за месец ноември 2006 г. в размер на 167 лв. обективно съединен с иск за неустойка какъвто характер има уговореното в т.3.6 от договора обезщетение. Що се касае до оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност, същите представляват основания за касиране по смисъла на чл. 281 т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав постановено на 24.01.2012 г. по гр.д.№ 5898/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: