4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 813
гр. С., 02,11,2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдия Ел.Чаначева т. дело № 42/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ф. „Алт. уст.р.” – [населено място] срещу решение № 1142 от 20.05.2014 г. по т.дело № 2615/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба – Ц. р.ч.р. – [населено място] не е заявил становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Касаторът е изложил в своята касационна жалба доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Вероятната недопустимост на обжалваното решение е основание за допускане на касационно обжалване – арг. т. 1 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК и като такова следва да бъде разгледано.
Касаторът е поддържал недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради „прекратяване на правния субект, страна в процесуалното правоотношение”, като е обосновал разбирането си с незаконосъобразност на конституирането на ЦЛЧР, създаден с ПМС № 277/2013 г. на МС на Р.България на мястото на първоначалния ищец по спора със същото наименование. Изводът е направен, с оглед твърдението, че не била налице нито една от хипотезите на чл. 226, ал. 1 ГПК, както и че по делото нямало молба за конституиране на противната страна, не било налице преобразуване на закрития център и прехвърляне на спорното право в течение на производството. Доводите са правно необосновани. Фактически невярно е твърдението на касатора, че е възразил по предприетото от въззивния съд конституиране на въззиваем. От данните по делото е установено точно обратното- изразено е съгласие в съдебното заседание от 18.02.2014 г. от адв. М., която е заявила, че не възразява да бъде конституиран Ц.р.ч.р., а писмена защита от касатора/ въззивник в производството/ не е приложена. В същото съдебно заседание от 18.02.2014 г. пълномощникът на образувания с ПМС № 277/2013 г. на МС на РБ, Ц. за развитие на човешките ресурси е представил надлежно пълномощно от изпълнителния директор – Я. Х./ стр. 27 / и е направил искане за конституиране на новообразуваното юридическо лице на основание чл. 227 ГПК – като правоприемник на ищеца по спора. Това правоприемство е обосновано с приложеното кс. копие на заповед № РД 14 – 109 от 12.12.2013 г. на министъра на образованието и науката, издадена на основание чл. 10, ал. 2 от Закона за народната просвета и чл. 12, ал. 4 от Правилника за прилагане на Закона за народната просвета, вр. § 1, ал. 2 от Заключителните разпоредби на ПМС №277/2013 г. на МС на Р.България, обективираща закриване на ЦРЧР, като държавно обслужващо звено. С тази заповед движимото имущество, активите и пасивите, правата и задълженията в това число висящите съдебни производства, както и документацията на закритото звено преминават към ЦРЧР, създаден с ПМС № 277/2013 г. Изрично е посочено в заповедта, че правовприемник на правата и задълженията на закритото държавно обслужващо звено, произтичащи от действия, започнали въз основа на програмите на Общността в областта на обучението и образованието, в това число и програмата – „Л. да В. 2” е настоящия ответник по касация, конституиран от въззивния съд. При тези фактически данни правно необосновано е разбирането на касатора за недопустимост на конституирането, с оглед приложение на чл.226, ал. 2 ГПК. Нормата третира различни правни хипотези,а именно- прехвърляне на спорното право, встъпване на трето лице в процеса и привличане на такова, какъвто не е разглеждания случай, тъй като основание за осъщественото от въззивния съд процесуално действие е наличие на пълно правоприемство между ищеца и новоконституираното юридическо лице. Или дотолкова, доколкото е поддържана липса на такова правоприемство с доводи по чл.226, ал.1 и ал. 2 ГПК, то тези доводи са неотносими към осъщественото процесуално действие. Ирелевантни за направения извод са и пространните разсъждения на страната относно правата върху недвижимите имоти, предоставени на дружеството, както и по отношение на движимите му вещи, тъй като процесуалното приемство в процеса е обосновано от изрична делегация по образователните програми на общността, сред които е и програмата, по която са отпуснати процесните средства.
Касаторът е поддържал недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне на съда по непредявен иск. Това разбиране е обосновано с определената от първостепенния и въззивния съд правна квалификация на иска -чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като не са развити доводи,относно различна правна квалификация. Страната счита, че първоинстанционният съд бил нарушил нормата на чл. 258 ЗЗД, тъй като отношенията се уреждали по правилата на договора за изработка, а касаторът твърди, че се касаело за дарение с тежести. Твърденията му, обаче, са изведени от невярна интерпретация на приетото от първостепенния съд, който е приел, че договорът между страните има характер на такъв за услуга – ненаименован договор, при който предмет е не резултат, а осъществяване на дейност. За да е налице недопустимост на решението, то съдът следва да се е произнесъл по различен от заявения с исковата молба петитум и обуславящата го обстоятелствена част. В случая първостепенния съд, респективно въззивния са се произнесли по заявеното като обстоятелства и съответно като петитум, поради което не е налице недопустимост на произнасянето, а правилността на изводите им не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Освен това с оглед претендираното изпълнение на договорно поето от ответника задължение, правилно съдилищата са определили правната квалификация на иска, тъй като както е отбелязал и въззивният съд- чл.79, ал.1 ЗЗД урежда правото на кредитора да търси реално изпълнение на договорно поето задължение от ответника.
Страната е поддържала и заявените допълнително в производството пред въззивната инстанция основания за недопустимост на иска,а именно -липсата на правен интерес у ищеца и липсата на процесуално правна легитимация. Правилно е разбирането на въззивния съд че е не е налице отсъствие на правен интерес у ищеца. Съдът подробно е мотивирал характера на претендираното вземане като законосъобразно го е извел от разпоредбата на чл. 162 ДОПК и § 36, ал. 3 ПЗР на Закона за държавния бюджет на РБ за 2010 г. ,като частно държавно вземане. Създаденият облекчен ред за събирането на тези вземания, както е обосновал и съставът на въззивния съд не препятстват общия исков ред – не съществува законова забрана, от която да бъде изведена недопустимост на предявения иск. Правно обосновано е и мотивирането на решаващият въззивен състав и по другото възражение на страната във връзка с твърдението й, че ищецът предявявал чужди права пред съд- правата на държавата, поради което иска бил недопустим. Установено е в производството, че ищецът е юридическо лице, второстепенен разпоредител с бюджетни средства с установени делегирани правомощия по управление на доверителна собственост като номинирана национална агенция на Европейската комисия и в качеството си на такъв е с установена правосубектност, от която произтича и възможността да сключва договори и да претендира тяхното изпълнение. В този смисъл правно необосновано е разбирането на касатора, че ищецът действал от чуждо име.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1142 от 20.05.2014 г. по т.дело № 2615/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: