О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
гр. София, 07.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2670 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ПРОФИЛАКТИКА, РЕХАБИЛИТАЦИЯ И ОТДИХ” /ПРО/ ЕАД, [населено място], представлявано от юк. Т. срещу решение № 2767 от 27.04.2015г. по в.гр.д. № 9114/2013г. на СГС, ГО, II – Г въззивен състав, с което след отмяна на решение от 18.04.2013г. по гр.д. № 21006/2009г. на СРС, 24 състав, е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против С. И. М. иск с правно основание чл.79, ал.1, предл.2 вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на сумата 10 521,25 лева – претърпени от ищеца имуществени вреди във формата на претърпени загуби, настъпили в резултат на неизпълнение на договор за охрана от 18.02.2004г., подписан между ответника в качеството му на прокурист и [фирма], резултат от неизпълнение от страна на ответника на договор за прокура от 01.08.2003г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната си жалба поддържа, че въззивното решение противоречи на задължителната практика – Постановление № 1 от 13.07.1953г. на Пленума на ВС, постановление № 1 от 10.11.1985г. на Пленума на ВС, Постановление № 6 от 21.02.1979г. но Пленума на ВС, решение № 85 от 30.03.1994г. по адм.д. № 3401/1993г., III г.о. на ВС, решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.. Твърди, че в нарушение на тази практика въззивният съд не е изложил никакви мотиви по два съществени въпроса по делото с особено голяма важност за постановяване на решението – как решаващият съд разглежда установеното с мотивите нарушение на чл.5, ал.1 от договор за търговско управление от 01.08.2003г. между страните с грижата на добрия търговски управител. Поддържа, че в нарушение на ТР № 51 от 03.06.1968г. по гр.д. № 40/68г. на ОСГК на ВС, решение № 158 от 30.9.2013г. по т.д. № 679/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 197 от 19.02.1997г. по гр.д.№ 250/95г. на V г.о. въззивният съд, при установено и доказано по делото неизпълнение и лошо изпълнение на договора за прокура е постановил, че ответникът в качеството си на прокурист не следва да носи имуществена отговорност за лошото изпълнение на договора за прокура. Поддържа още, че решението противоречи на практиката на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – решение № 217 от 13.11.2009г. по в.т.д. № 478/2009г. на Апелативен съд В., ТО, както и решение № 20 от 15.03.2010г. по в.т.д. № 22/2010г. на Апелативен съд В., ТО, тъй като въззивният съд при установено и доказано по делото лошо изпълнение на договора за прокура, изразяващо се в сключване на договор, който не е необходим за дружеството – касатор и за който не е уведомил нито административните служби на дружеството, нито съвета на директорите, е постановил, че ответникът в качеството си на прокурист не следва да носи имуществена отговорност за лошото изпълнение на договора. Твърди, че делото е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по два въпроса, които са съществени по настоящия спор:
1. Каква е дължимата по ТЗ грижа на прокурист на търговско дружество при управлението на дружеството;
2. Какъв е пределът на отговорност на прокурист на търговско дружество при управлението на дружеството за лошо изпълнение или неизпъление на клаузи от договора за прокура.
Поддържа, че по поставените въпроси не е налице тълкуване или трайна практика на ВКС.
Ответникът С. И. М., представляван от адв. Х. Т., оспорва касационната жалба. Поддържа, че в касационната жалба не са формулирани въпроси, които са включени в предмета на стора и са обусловили правните изводи на съда, нито е обосновано наличието на твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че въз основа на сключен между страните договор ответникът е управлявал предприятието на [фирма] срещу договорено възнаграждение, като е бил упълномощен да извършва от името и за сметка на търговеца всички действия и сделки, свързани с управлението на предприятието му, в това число да представлява търговеца. Въз основа на чл.5, ал.1 от договора ответникът в качеството си прокурист се е задължил да осъществява търговското управление лично и с грижата на добрия търговски управител. Приел е за установено, че ответникът правомерно и въз основа на дадените му правомощия е подписал договор от 18.02.2004г. за физическа охрана с [фирма], както и издадените три броя фактури, като съгласно мотивите на решение от 22.01.2010г. на СРС, които обвързват ответника, участвал в производството като подпомагаща страна, договорът не е бил заведен в деловодството на търговеца – обстоятелтво, сочещо на неизпълнение на задълженията на ответника по чл.7, ал.1 от договора между страните от 01.08.2003г. да предаде на ищеца всичко, което е получил по сделките, извършени от негово име и за негова сметка в срок от три дни. Приел е обаче, че по делото не е установено от това неизпълнение на ответника да са произтекли каквито и да било вреди за ищеца в пряка причинно-следствена връзка с неизпълнението. Изложил е съображения, че заплатените от ищеца на [фирма] суми по договора за охрана, за които е бил осъден с влязло в сила решение, произтичат от неизпълнение на задълженията на ищеца по договора за охрана, а не от неизпълнението на сключения между ищеца и ответника договор за прокура. Счел е, че независимо от това дали документите и фактурите по договора са били предадени на ищеца, след като [фирма] е било изправна страна по договора за охрана и е осъществявало такава, то ищецът е следвало да заплати дължимите суми в уговорените срокове и, като не е изпълнил доброволно задълженията си, е понесъл и отговорност за лихва за забава.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В касационната си жалба касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и в противоречие с други влезли в сила решения. Изложил е единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение – допуснато процесуално нарушение поради неизлагане на мотиви и нарушение на материалния закон, които обаче представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Касаторът е формулирал два материалнопавни въпроса, касаещи дължимата от прокуриста грижа и отговорността му за неизпълнение на договора за прокура, по отношение на които поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Тези въпроси не са релевантни, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи за неоснователност на предявения иск. Въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение от страна на ответника на поето с договора за прокура задължение, но е счел, че за ищеца не са настъпили вреди, които да са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на ответника. Следователно изводите на въззивния съд не са обусловени нито от преценката му за дължимата от прокуриста грижа, нито от съображения, свързани с границите на отговорността на прокуриста при неизпълнение на договора. Предвид изложеното, както и да се отговори на поставените въпроси, това няма да се отрази на крайния изход на спора. По тези съображения формулираните материалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото на касатора на следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2767 от 27.04.2015г. по в.гр.д. № 9114/2013г. на СГС, ГО, II – Г въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: