1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
гр. София, 14.01.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 66 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Г. Х. срещу решение № 1630 от 29.07.2013г. по т. дело № 2600/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав. С обжалвания съдебен акт е потвърдено решение № 168 от 27.01.2012г. по т. дело № 2107/2008г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на [фирма], че ищецът не дължи по договор за кредит във валута № 739-348/18.06.2004г. остатъка от главницата в размер 72 868,75 евро и договорна лихва в размер 3 438,46 евро като неоснователен.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалнопрани въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Относно задължението на съда да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка и в тяхната взаимовръзка”.
2. „Чия е доказателствената тежест и доказателствените средства за доказване изпълнението на поетото от страна на банката задължение за предоставяне на паричната сума по кредита в съответна валута и за усвояването на сумата, в хипотезата на безкасови плащания, респективно в хипотезата на липсващ сключен договор за разплащателна сметка в съответната валута, съгласно разпоредбата на чл. 426 и сл. ТЗ, която да бъде заверена, както и в хипотезата на служебно откриване от банката на сметки на клиенти?”
3. „Чия е доказателствената тежест за изпълнение на задължение за погасяване на банков кредит в хипотеза на подписано незабавно инкасо от кредитополучателя и при непредставяне на кредитното досие, което банката следва да създаде и поддържа като законово задължение съгласно чл. 50 ЗБ?”
4. „Евентуално признание за определени факти в исковата молба достатъчно доказателство ли е за настъпване на тези факти и обосноваване крайните изводи на съда и следва ли да се преценява с оглед съдържанието на договора и възникването на облигационната връзка?”
Касаторът поддържа становище, че поради необсъждане на всички доказателства, довели до неправилно установяване на правно релевантните факти и правилното приложение на материалния закон и основаване на решението на избрани доказателства, същото е постановено в противоречие със следните съдебни актове на ВКС: решение № 24/28.01.2010г. по гр. дело № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 255/28.01.2013г. по т. дело № 903/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 194/02.07.2012г. по гр. дело № 92/2012г. на ВКС, ГК, II г. о.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е посочил основанията, съдържащи се в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и в приложеното към нея изложение са посочени основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че между Банка [фирма], чийто универсален правоприемник поради вливане е [фирма], и Събирателно дружество „С. – Р. – Д. и П.“ е сключен договор за банков кредит във валута № 739 – 348 от 18.06.2004г., по силата на който банката е отпуснала на ищцовото дружество валутен кредит в размер на 83 400 евро. Въз основа на направеното от ищеца в исковата молба признание за усвояване на кредита и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, депозирано на 07.06.2010г., решаващият съдебен състав е приел, че договореният кредит е усвоен на 22.06.2004г. в пълен размер 83 400 евро с левова равностойност 163 116,22 лв. по разплащателна еврова сметка на ищеца Събирателно дружество „С. – Р. – Д. и П.“ № BG40 ACBP752714980105713. Възприемайки неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза като компетентно и обективно, въззивната инстанция е установила частично погасване на дълга общо до размер 10 493, 64 евро /главница/ и спиране на плащанията по кредита след 15.04.2005г., когато е извършено последното плащане, поради което на основание чл. 19, т. 4 на процесния договор банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем поради забава, продължила повече от 60 календарни дни към 06.07.2005г. – датата, на която е обявена предсрочната изискуемост на кредита. Въз основа на заключението е констатиран размерът на неиздължената част от главницата – 72 906,36 евро, непогасената договорна лихва – 2 655,55 евро, лихвата върху просрочената главница – 1 552,24 евро и лихвата на просрочената договорна лихва – 93,10 евро.
За да направи извод за неоснователност на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд се е аргументирал и с непредставянето на доказателства от ищеца в подкрепа на твърденията за плащане на процесните суми – главница и лихва, на които се основава искът, и непредставянето на доказателства за плащания, неотразени в счетоводството на банката. Изложил е съображения, че ищецът не е бил лишен от възможност да представи доказателства във връзка с твърдените от него факти и обстоятелства, искането му за възлагане на допълнителна задача на вещото лице е било уважено, а твърденията му за избирателно представяне на част от документите от кредитното досие, съхранявани в банката, са произволни и не съответстват на факти и обстоятелства, които да сочат на някаква непълнота на предоставената за проверка на вещото лице документация по усвояването и обслужването на кредита.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка и в тяхната взаимовръзка е от значение за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба и значението му за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, постановени по реда на чл. 290 ГПК, и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, в рамките на оплакванията във въззивната жалба. Въззивната инстанция е длъжна да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи въззивният съд следва да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд следи служебно за валидността на първоинстанционното решение и за неговата допустимост в обжалваната му част, но по отношение правилността на акта е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Решаващият съдебен състав се е произнесъл по отношение на фактите и обстоятелствата, твърдени от ищеца в исковата молба по предявения иск за недължимост на процесната сума поради извършено плащане, както и относно възраженията на ответника, с оглед оплакванията във въззивната жалба, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК и по този начин ги е направил свои мотиви и в същото време е изложил и собствени мотиви въз основа на заключението на съдебно – икономическата експертиза, признанията на ищеца в исковата молба и релевираните от страните възражения и доводи за липса на доказателства за усвояването на кредита, за непълнота на събраните доказателства относно обслужването му и липса на документи от кредитното досие. Обстоятелството, че въззивната инстанция не е обсъдила заключенията на съдебно-графическата експертиза не представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от една страна тази експертиза се отнася до документ във връзка с усвояване на кредита /искане за покупка/продажба на валута за превалутиране на усвоения кредит по разплащателната валутна еврова сметка № BG40 ACBP 7527 1498 01057 13 с левовата му равностойност и заверяването с левовата равностойност на разплащателна сметка в лева № BG97 ACBP 7527 1088 0918 14, от която сметка впоследствие са наредени плащания към трето лице [фирма]/, а предявеният иск за недължимост на процесната сума по договора за банков кредит е на основание извършено плащане, и от друга страна, усвояването на кредита е прието за установено въз основа на останалите доказателства и признанието на ищеца в исковата молба.
Вторият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос се отнася до приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК. По отношение на този въпрос е формирана постоянна практика, съгласно която всяка страна е длъжна да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, на които основава своите искания или възражения и от които извлича изгодни за себе си правни последици. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 125/12.07.2013г. по т. д. № 910/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е даден отговор на въпроса, свързан с доказване изпълнението на поето от страна на банката задължение по договор за банков кредит за отпускане/предоставяне на заемателя на парична сума и съответно за усвояването на сумата, в следния смисъл: поетото от банката задължение по договор за банков кредит за отпускане/предоставяне на заемателя на парична сума и съответно усвояването на сумата следва да се счита изпълнено от момента на заверяване на разплащателната сметка на заемателя. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС, след като е обсъдил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е приел за доказано, че разплащателна еврова сметка № BG40 ACBP 7527 1498 01057 13 на ищеца е открита на 21.06.2004г., сумата по договора за валутен кредит е усвоена на 22.06.2004г. в пълен размер 83 400 евро с левова равностойност 163 116,22 лв. по посочената разплащателна сметка, дружеството е представило съгласие за незабавно инкасо на 22.06.2004г. по същата разплащателна сметка във връзка с погасяване на задълженията по процесния договор за банков кредит и за периода от 22.06.2004г. /усвояването на кредита/ до 15.04.2005г. /датата на последното плащане/ има извършени плащания на част от главницата общо в размер 10 493,64 евро.
Третият процесуалноправен въпрос е формулиран некоректно и с него касаторът цели да обоснове неправилност на решението на въззивната инстанция поради неправилно установена фактическа обстановка, предвид непредставяне на кредитното досие. От една страна, твърдението на касатора за непредставяне на кредитното досие не съответства на данните по делото – видно от отговора на исковата молба и протокола в съдебно заседание от 22.02.2011г. ответникът е представил кредитното досие, а ищецът не е подкрепил твърденията си за избирателно представяне на част от документите, съхранявани в банката, с факти и обстоятелства, установяващи съществуването и на други документи в кредитното досие. От друга страна, формирана е трайноустановена съдебна практика, съгласно която доказателствената тежест за установяване, че дължимите суми по договора за кредит са платени, се носи от кредитополучателя. В настоящия случай въззивният съд в съотвествие с безпротиворечивата съдебна практика е обсъдил заключението на съдебно – счетоводната експертиза, установил е размера на платените суми и неиздължената част по договора за банков кредит и е изложил съображения относно непредставянето на други доказателства от ищцовата страна във връзка с твърдението й в исковата молба за извършено плащане.
Четвъртият правен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като признатите от ищеца факти в исковата молба са обсъдени във връзка с представените доказателства и въз основа на установената от доказателствата фактическа обстановка са направени и съответните правни изводи. Въззивният съд е приел, че сумата по договора за валутен кредит е усвоена, като се е аргументирал не само въз основа на твърденията в исковата молба, но и съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е формирана безпротиворечива съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Преди провеждане на закритото заседание с молба вх. № 8762/10.10.2014г. касаторът е представил екземпляр от процесния договор за банков кредит в национална валута № 739-348/18.06.2004г., писмо изх. № 0911-16-001031/05.02.2014г. на [фирма] до Областна дирекция на МВР – М., Районно управление „Полиция” – Б. и писмо изх. № 94-Р-12#3/11.03.2014г. Предвид характера на производството по чл. 280 и сл. ГПК пред ВКС и правомощията на касационната инстанция представените две писма не могат да бъдат приети като доказателства и обсъждани в настоящото производство, а договорът за банков кредит е бил приет като писмено доказателство в първоинстанционното производство и обсъден от съдебните инстанции.
Предвид изложените съображения се налага извод, че след като не са налице твърдените от касатора предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, въззивното решение не трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са налице данни, че такива са направени за касационното производство и не са поискани.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1630 от 29.07.2013г. по т. дело № 2600/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.