7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 13.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1766 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Л. Г., представляван от адв. И., срещу решение № 291 от 13.11.2013г. по в.гр.д. № 234/2013г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия, с което е отменено решение № 6 от 11.01.2013г. по гр.д.№ 87/2012г. на Ловешки окръжен съд и са отхвърлени на основание чл.147 ЗЗД исковете, предявени от Х. Л. Г. против Д. Т. Д., както следва: иск с правно основание чл.240 ЗЗД вр. чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ за сумата 63 808 лева, представляваща левовата равностойност на дадена в заем и невърната главница, заедно със законната лихва върху нея, считано от 13.10.2011г. до окончателното й изплащане; иск с правно основание чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ за сумата 7657,07 лева, представляваща договорена възнаградителна лихва за времето от 07.07.2009г. до 07.07.2010г. и иск с правно основание чл.92 вр. чл.240 ЗЗД и чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ за сумата 4273 лева, договорена неустойка за времето от 07.07.2010г. до 12.10.2011г., като е отхвърлено искането на Х. Л. Г. за солидарното му осъждане наред с [фирма], както и [фирма] е осъдено да заплати на Х. Л. Г. общо сумата 75 738,07 лева, както следва: по иск с правно основание чл.240 ЗЗД вр. чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ сумата 12 630,65 лева, главница, дадена в заем, но невърната, заедно със законната лихва върху същата сума, считано от 13.10.2011г. до окончателното й изплащане; по иск с правно основание чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.286, ал.1 и ал.3 Т – сумата 7 657,07 лева, представляваща договорена възнаградителна лихва за времето от 07.07.2009г. до 07.07.2010г. и по иск с правно основание чл.92 вр. чл.240 ЗЗД и чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ – сумата 55 450,35 лева, представляваща договорена неустойка за времето от 07.07.2010г. до 12.10.2011г.. С обжалваното решение [фирма] е осъдено да заплати на Х. Л. Г. сумата 7 176,25 лева– направени разноски за двете инстанции по компенсация, а Х. Л. Г. е осъден да заплати на Д. Т. Д. разноски за двете инстанции в размер на 7 176,25 лева
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд неправилно е отхвърлил предявените против поръчителя Д. Т. Д. искове, като не е съобразил волята на страните поръчителят да остане задължен и след датата на падежа на главното задължение, без отговорността му да бъде ограничавана със срок или с предявяване на иск срещу заемателя. Поддържа още, че съдът неправилно е приел за приложим реда за погасяване на задължението съобразно разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД. Твърди, че въззивният съд неправилно е изчислил и дължимите съобразно чл.78 ГПК разноски, като поддържа, че липсват данни адвокатското възнаграждение да е заплатено от ответниците. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Следва ли да се ангажира отговорността на поръчителя след изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД шест месечен срок в случаите, когато между страните по договора е уговорено, че поръчителят остава задължен и след датата на падежа на главното задължение, като отговорността му не е ограничена с никакъв срок или условие за предявяване на иск за изпълнение срещу заемателя, както и да отговаря за всички последици от неизпълнение на главното задължение, вкл. и за разноските по събирането му – поддържа противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата, като сочи решение № 100 от 05.02.1988г. по гр.д. № 784/87г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 1646 от 16.06-1978г. по гр.д.№ 465/78г. на І г.о., определение № 186 от 12.03.2013г. на ВКС, І т.о.;
2. Съдът неправилно е приел, че следва да се приложи разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД по отношение на реда за погасяване на задължението, като е приел, че с плащането длъжникът е погасил част от главницата, а е останал задължен за лихвата и неустойката, вместо да приложи разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД, тъй като не са налице няколко еднородни задължения – противоречие с решение № 98 от 07.07.2009г. по т.д. № 518/2008г. на ВКС, ІІ т.о. и определение № 1032 от 20.07.2012г. по гр.д. № 148/2012г. на ВКС, ІІІ г.о.;
3. Присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането му, и как следва да бъде доказано неговото изплащане – чрез представяне на нарочен документ /разписка, платежно нареждане и пр./ или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено – противоречие с ТР № 6 от 06.11.2013г.
Ответниците по касация Д. Т. Д. и [фирма] оспорват касационната жалба. Поддържат, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържат, че първият формулиран материалноправен въпрос е разрешен в съответствие с актуалната съдебна практика, а втори материалноправен въпрос не е формулиран. Твърдят, че последният процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като договорът за правна защита и съдействие е представен още с отговора на жалбата, а ТР № 6 от 06.11.2013г. се явява последващо и не следва да бъде взето предвид. Излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е налице писмен договор, подписан от заемодателя /ищец по делото и касатор в настоящото производство/, от заемателя и от поръчителя, както и че ищецът е предал на заемателя сумата 32 625 евро с левова равностойност 63 808 лева. Приел е за безспорен факт по делото, че поръчителят Д. Д. е изплатил на заемодателя на основание договора за заем сумата 10 000 лева, както и че от писмените доказателства се установява, че по изп.д. № 686/2011г. ответниците са погасили част от вземането на ищеца като взискател в размер на 41 177,35 лева. Въззивният съд е приел, че в чл.4 от процесния договор страните са уговорили задължение на заемателя за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 1% от заетата сума, дължима за всеки месец от договора, която съгласно заключението на вещото лице възлиза на 7 657,07 лева за периода от 07.07.2009г. до 07.07.2010г. Приел е още, че в чл.5 от договора е уговорена неустойка за забава в размер на 0,2% от дължимата сума /главница/ за всеки просрочен ден. Обсъдил е направените от ответниците възражения за нищожност и за прекомерност на договорената неустойка и ги е счел за неоснователни.
По направеното от втория ответник възражение за прекратяване на поръчителството по реда на чл.147, ал.1 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения, че покана за плащане заемодателят е отправил към заемателя и поръчителя след изтичане на предвидения в тази разпоредба срок, като след срока е предявена и исковата молба. Обсъдил е съдържащата се в договора уговорка, с която страните са изключили приложението на разпоредбата на чл.147 ЗЗД, и е приел, че тази клауза е нищожна поради противоречието й с чл.147 ЗЗД, която съгласно актуалната съдебна практика е императивна. С оглед на това въззивният съд е заключил, че отговорността на поръчителя е погасена и предявените против него искове следва да бъдат отхвърлени.
Предвид частичното погасяване на общото задължение до размер на сумата 51 177,35 лева, въззивният съд е изложил съображения за приложение на разпоредбата на чл.76 ЗЗД и е приел, че най-старо и обременително е задължението за главница, тъй като върху нея се дължи договорена възнаградителна лихва, както и неустойка за забава. Поради това е приел, че следва да се приложи разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД, която изключва реда по чл.76, ал.2 ЗЗД, и следва да се счита за частично погасено вземането за главница, а не вземането за неустойка, както неправилно е приел първоинстанционният съд.
Въззивният съд е присъдил на ищеца разноски по компенсация в размер на 7 176,25 лева, дължими от ответника [фирма], като ги е определил съобразно уважената и отхвърлената част от исковете против този ответник, а на ответника Д. Д. са присъдени разноски в пълен размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираният от касатора първи материалноправен въпрос относно характера на разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД и възможността страните да договорят, че поръчителят остава задължен и след датата на падежа на главното задължение, като отговорността му не е ограничена с никакъв срок или условие за предявяване на иск против главния длъжник, е важен за делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос обаче не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Постановеното по настоящото дело първоинстанционно решение не формира противоречива практика, тъй като не е влязло в сила. Решение № 100 от 05.02.1988г. по гр.д. № 784/87г. на ВС, ІІ г.о. е постановено при различна фактическа обстановка – в договора между страните не е съществувала клауза, подобна на клаузата в процесния договор, а в решение № 1646 от 16.06.1978г. по гр.д. № 465/78г. на ВС, І г.о. поставеният въпрос изобщо не е обсъждан, а е обсъждано приложението на чл.147, ал.2 ЗЗД. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса е в съответствие с определение № 186 от 14.03.2013г. по ч.т.д. № 1399/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., съгласно което разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД е императивна и не може да се дерогира от клауза в договора за банков кредит, както и с решение № 81 от 08.07.2014г. по т.д. № 1705/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че от правната характеристика на срока по чл.147, ал.1, предл.1 ЗЗД /краен и преклузивен/ произтича и преценката за приложимостта на продължението по ал.2 на чл.147 ЗЗД спрямо него и тази хипотеза не може да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл.147, ал.1, предл.1 ЗЗД за изпълнение.
Настоящият състав намира, че в изложението по чл.284, ал.3 ГПК не е формулиран друг материалноправен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил изхода на спора. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай в т.1.2 от изложението си касаторът не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, по отношение на който поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а е изложил оплакванията си за неправилност на въззивното решение. Тези оплаквания – за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон при приложението на чл. 76 ЗЗД, могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Формулираният в изложението процесуалноправен въпрос, отнасящ се до правото на страната да й бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, което е уговорено, но не са представени доказателства за изплащането му, е обусловил произнасянето на въззивния съд по отговорността на страните за разноски за двете инстанции и по молбата на ищеца по чл.248 ГПК. Отговор на този въпрос е даден с т.1 на ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК, съгласно което съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направено плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Въззивното решение в частта за разноските е постановено в отклонение от така дадените разрешения. В настоящия случай ответниците не са представили доказателства за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение, нито в представените договори за правна помощ е удостоверено заплащането му. Поради това следва да се приеме, че на ответниците не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за двете инстанции. С оглед изхода на спора ответникът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски съобразно уважената част от исковете в размер на 14 042,20 лева /при общ размер на разноските за двете инстанции в размер на 23 030 лева/. На ответника Д. Т. Д. следва да бъдат присъдени изцяло направените пред двете инстанции разноски, без разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 2 539 лева, представляващи разноски за държавна такса за въззивно обжалване, а на ответника [фирма] следва да бъдат присъдени разноски за двете инстанции, без разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете против него в размер на 990,21 лева /при общ размер на разноските в размер на 2 539 лева, представляващи разноски за държавна такса за въззивно обжалване/. Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, имаща характер на определение, с което [фирма] е осъдено да заплати на Х. Л. Г. сумата 7 176,25 лева – направени разноски за двете инстанции по компенсация и в частта, в която Х. Л. Г. е осъден да заплати на Д. Т. Д. разноски за двете инстанции за разликата над 2 539 лева до 7 176,25 лева, и следва да бъде постановено друго, с което на страните бъдат присъдени разноски в посочения по-горе размер.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 291 от 13.11.2013г. по в.гр.д. № 234/2013г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия.
ОТМЕНЯ решение № 291 от 13.11.2013г. по в.гр.д. № 234/2013г. на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия в частта му, имаща характер на определение, с което [фирма] е осъдено да заплати на Х. Л. Г. сумата 7 176,25 лева – направени разноски за двете инстанции по компенсация и в частта, в която Х. Л. Г. е осъден да заплати на Д. Т. Д. разноски за двете инстанции за разликата над 2 539 леда до 7 176,25 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Х. Л. Г. сумата 14 042,20 лева – разноски за първоинстанционното и за въззивното производство.
ОСЪЖДА Х. Л. Г. да заплати на [фирма] сумата 990,21 лева – разноски за първоинстанционното и за въззивното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: