О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 16.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 42 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 635 от 11.07.2016г. по ч.гр.д. № 415/2016г. в частта, в която е потвърдено определение № 1259 от 11.04.2016г. по гр.д. № 21/2016г. на РС – Ботевград. С първоинстанционното определение в потвърдената част е прекратено на основание чл.229, ал.2 ГПК производството по предявения от частния жалбоподател против [фирма] иск по отношение на основното заявено основание за прогласяване нищожността на разпореждане за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение № 1174/11.03.2011г. по ч.гр.д. № 430/2011г. по описа на РС – Ботевград, а именно – поради некомпетентност на съда.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на въззивния съд поради липсата на пълен идентитет между предмета на настоящото дело и предмета на делото, по което е постановено влязло в сила решение. Излага съображения, че разпореждането и заповедта за изпълнение са два самостоятелни съдебни акта с различен режим на обжалване и по своето естество различни един от друг, противно на приетото от въззивния съд. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Качеството „пресъдено нещо” обхваща ли произнасянето по непредявено от страните искане?
2. Искането за прогласяване на нищожност на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК притежава ли белега „същото искане” съгласно чл.298, ал.1, предл. второ ГПК, ако друг съд се е бил произнесъл по валидността на заповедта, макар и при непредявен такъв иск?
3. Възможно ли е основанието на силата на пресъдено нещо да се търси не в диспозитива на решението, а в неговите мотиви?
4. Кой документ е съдебното постановление в производството по чл.410 ГПК, срещу което следва да се предяви иск за прогласяване на нищожност – разпореждането за издаване на заповед за изпълнение или самата заповед?
По първите два въпроса се позовава на решение № 133 от 14.03.2011г. по гр.д. № 2020/2009г. на ВКС, ГК, I г.о. Твърди, че третият въпрос е решен в противоречие със задължителната практика, обективирана в т.8 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. Поддържа, че отговорът на четвъртия въпрос ще допринесе за развитието на правото, доколкото в тази му част ГПК е лаконичен, неясен и съдържащ празнота.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение на РС – [населено място] между същите страни е отхвърлен иск за нищожност на същото основание, но не на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение, а на самата заповед. Изложил е съображения, че в производството по чл.410 ГПК разпореждането за издаване и самата заповед за изпълнение са взаимосвързани и обусловени един от друг, което ги превръща в комплексен документ, а произнасянето на съда е едно, независимо че води до проявата в правния мир на два акта. Приел е, че единствено в случаите на чл.417 ГПК, когато разпореждането за незабавно изпълнение подлежи на самостоятелно обжалване, отделно от заповедта за изпълнение, се проявява по-отчетливо различието в двата акта, но не и когато това разпореждане не подлежи на самостоятелно обжалване и порокът, който се твърди да го засяга, е един и същ с порока на самата заповед за изпълнение. Поради това е счел за правилен извода на първоинстанционния съд, че вече съществува произнасяне по същото искане между същите страни, ползващо се със сила на пресъдено нещо, и производството следва да бъде прекратено в тази част – относно главното наведено основание – за прогласяване нищожност поради липса на компетентност на съда.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По първите два процесуалноправни въпроса не е налице противоречие на обжалваното определение с посоченото от частния жалбоподател решение № 133 от 14.03.2011г. по гр.д. № 2020/2009г. на ВКС, ГК, I г.о. В решението е даден отговор на въпроса кога съдът може да се позовава на формираната сила на пресъдено нещо по един спор и кога е налице идентичност между две дела. В настоящия случай въззивният съд е достигнал до извод за наличие на произнасяне със сила на пресъдено нещо по същото искане, което е предмет на предявения в настоящото производство иск, като този извод е обоснован с характера на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение и самата заповед за изпълнение на комплексен документ – въпрос, по който липсва произнасяне в посоченото решение на ВКС. Поради това по тези въпроси не е налице поддържаното от частния жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По третия процесуалноправен въпрос, макар и неясно формулиран, също не е налице противоречие с посочената от частния жалбоподател практика на ВКС – т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, според която със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на съдебното решение, но не и неговите мотиви. Въззивният съд не е приел, че мотивите на влязлото в сила решение на РС – [населено място] се ползват със сила на пресъдено нещо, а въз основа на тях е установил основанието на иска, който е отхвърлен с диспозитива на решението. По начина, по който е формулиран, въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като съдът не е търсил „основанието на силата на пресъдено нещо“ в мотивите на съдебното решение, а единствено въз основа на мотивите на влязлото в сила решение по предходното дело е направил извод за обективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение.
Четвъртият процесуалноправен въпрос не е релевантен, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което не може да обоснове извод за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 635 от 11.07.2016г. по ч.гр.д. № 415/2016г. в частта, в която е потвърдено определение № 1259 от 11.04.2016г. по гр.д. № 21/2016г. на РС – Ботевград.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТОне подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: