7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
гр. София, 17.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1332 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 645 от 13.12.2013г. по в.т.д. № 1020/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав, с което след отмяна на решение № 131 от 05.07.2013г. по т.д. № 356/2012г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на предявените от [фирма], [населено място] насрещни искове, касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 75 000 лева по предявен частичен иск от сумата 335 872.25 лева, представляваща част от дължимо възнаграждение за извършени работи по договор за услуга от 02.12.2008г., прекратен със споразумение от 09.09.2009г. по взаимно съгласие на страните, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 10.05.2012г. до окончателното изплащане на сумата, да заплати сумата 1 500 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 29.07.2009г. до предявяване на иска на 10.05.2012г., както направените по делото разноски в размер на 9 386 лева, съразмерно на уважената част от исковете.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че ищецът по насрещния иск не разполага с право на вземане за възнаграждение за изпълнената от него работа, а с право на вземане за това, което е престирал на насрещната страна в изпълнение на договора, и това негово вземане е удовлетворено от касатора с връщането на 10.09.2009г. на изготвената документация. Поради това касаторът поддържа, че няма как да бъде осъден да заплати възнаграждение, без насрещната престация да се намира у него – тя е била върната на изпълнителя без възражения и срещу редовно оформен документ. Поддържа, че в процесната хипотеза искът по чл.269, ал.2 ЗЗД е неоснователен. Счита за неправилен извода на въззивния съд за приложимост на нормата на чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД в процесната хипотеза, на основание на която уважава предявения насрещен иск, като поддържа, че уважаването на иск на такова правно основание е в нарушение и на съдопроизводствените правила. Твърди, че са неправилни и необосновани изводите на въззивния съд, че частичното изпълнение може да бъде полезно на възложителя. Поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е разгледал евентуалното възражение за неизискуемост на вземането, предмет на насрещния иск, както и че неправилно е счел за неоснователно направеното с отговора на насрещната искова молба възражение за прихващане. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси:
1. При неяснота или при спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът длъжен ли е да извърши тълкуване на договора според критериите на чл.20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите – въззивният съд не е предприел такова тълкуване, с което се е отклонил от задължителната практика на ВКС в решение № 129 от 12.07.2013г. по т.д. № 558/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д.№ 523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 157 от 30.10.2012г. по т.д. № 696/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.;
2. При договор с предмет предоставянето на следната услуга: „Техническа помощ за подготовка на проект” за кандидатстване за финансиране по Оперативна програма „Околна среда” уговорената работа следва ли да бъде изпълнена в цялост, за да бъде полезна на възложителя и да е годна за предвиденото в договора предназначение – произнасянето по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като е налице непълнота на приложимите правни норма и липсва съдебна практика по тях относно изпълнението на договорите по Оперативна програма „Околна среда”;
3. Когато настъпването на изискуемостта на паричното вземане на изпълнителя към възложителя е обусловено по волята на страните от издаването на фактура от изпълнителя, издаването на фактурата представлява ли необходима предпоставка за настъпване на изискуемостта на вземането – противоречие с решение № 85 от 27.03.2013г. по т.д. № 36/2013г. на Варненски апелативен съд;
4. При прекратяване на договора по взаимно съгласие дължи ли се неустойка, ако преди прекратяването му са се осъществили предпоставките за възникването й, уговорени в договора – противоречие с решение № 59 от 29.04.2010г. по т.д. № 687/2009г. на ВКС, ТК, и решение № 123 от 17.11.2010г. по т.д. № 698/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Твърди, че въззивният съд е извършил тълкуване на волята на страните, макар изрично в решението си да не е определил, че извършва такова. Поддържа, че решенията, на които се позовава касаторът, касаят различни хипотези, докато в случая предмет на договора е съвсем друг- технически действия по подготовка на проекти и друга техническа предварителна дейност, а не помощ и консултации при осигуряване финансиране на проектите. Счита, че въпросът за полезността на извършената работа няма значение за изхода спора, тъй като в случая договорът е прекратен по взаимно съгласие на страните. Във връзка с третия формулиран материалноправен въпрос поддържа, че възнаграждението се дължи по силата на закона, а той не поставя условия за заплащането му. Поддържа, че не е налице забава от негова страна, поради което в полза на възложителя не е възникнало вземане за неустойка.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявения от [фирма], [населено място] против [община] насрещен частичен иск за сумата 75 000 лева, представляваща част от сумата 335 872.25 лева, дължимо възнаграждение на изпълнителя по договор за обществена поръчка и съединения с него акцесорен иск за заплащане на законна лихва за периода от 29.07.2009г. до завеждане на исковата молба в размер на 1 500 лева и е уважил така предявените искове. Въззивният съд е приел, че с подписване на споразумението от 09.09.2009г. страните са прекратили по взаимно съгласие съществуващата между тях облигационна връзка и договорът за обществена поръчка е преустановил своето действие, но занапред, тъй като причината за това не е виновно неизпълнение от някоя от страните, а невъзможност за възложителя да осигури финансиране на средства за завършване на проекта. Поради това въззивният съд е приел, че при тези условия за прекратяване на договора и при липса на договорените в споразумението последици за изпълнителя на обществена поръчка, следва да намерят приложение разпоредбите на чл.267, ал.1 ЗЗД, съгласно които изпълнителят по договора има право на съответната част от уговореното възнаграждение, след като е налице частично изпълнение на възложената работа съобразно поръчаното и възложителят е приел извършеното без възражения. Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебнотехническата експертиза и съставяните двустранно подписани от страните приемо-предавателни протоколи и е приел за установено, че поръчаната от [община] техническа помощ към датата на прекратяване на договора за обществена поръчка е била изпълнена от дружеството-изпълнител на 87.79%, за което се дължи пропорционално изпълнителско възнаграждение в размер общо на 335 872 лева с ДДС. Изложил е съображения, че неизпълнените дейности в срока на действие на договора са незначителни по обем, с оглед на договореното към дата на прекратяването – към тази дата е изготвена по-голямата част от техническата документация, необходима за започване на изпълнението на проекта, включително с издадено от главния архитект на [община] разрешение за строеж № 260 от 24.07.2009г. на фаза одобрен идеен проект за строителство. Посочил е, че е налице и приемане на извършеното без възражения от страна на възложителя съгласно двустранно подписани приемо-предавателни протоколи от представители на двете страни. Въззивният съд е обсъдил представеното с исковата молба писмо на министъра на околната среда и водите до [община] от 18.11.2010г., според което едва с решение № 72 от 26.02.2010г. на ръководителя на управляващия орган на Оперативна програма „Околна среда 2007-2013 година” е било спряно финансирането на проекта и то поради бездействие на [община], бенефициент по програмата, да представи искания за средства по сключения договор за финансиране. Приел е, че не е съществувала като причина за прекратяване на договора спиране на финансирането на проекта на общината.
Въззивният съд е обсъдил възражението на общината за безполезност на извършената работа и го е счел за неоснователно, като е обсъдил установените за изпълнени технически работи – изготвени проекти, които са били внесени в [община], одобрени са от главния архитект и е издадено разрешение за строеж, като неизвършените работи са неизготвените до датата на прекратяване на договора финансов и икономически анализ, някои дейности по управление и администриране на проекта и изготвяне на одит от външни институции по проекта. Приел е, че като резултат от извършената работа [община] разполага с изработени и одобрени от главния архитект инвестиционни проекти и разрешение за строеж, които не са отменени и въз основа на тях може да бъде получено ново финансиране, след възлагане на изработката по недовършените части на техническия проект на значително по-ниска стойност от договореното възнаграждение от това с ответника по иска.
С оглед извода за основателност на предявените насрещни искове въззивният съд е обсъдил и направеното от изпълнителя възражение за прихващане с вземането му за неустойка за забава в предаването на възложения проект в размер на 75 400 лева за периода от 20.03.2009г. до 28.07.2009г., като е приел, че такава не се дължи при прекратяване на договора за изработка по взаимно съгласие – при безвиновно прекратяване, доколкото неустойката е договорена за виновно неизпълнение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос относно задължението на съда да тълкува договора съобразно критериите по чл.20 ЗЗД при неяснота или спор относно точния му смисъл или съдържание е свързан с изложените от касатора правни доводи във връзка с полезността на престираното от ищеца по насрещния иск частично изпълнение на договора. Въззивният съд се е произнесъл по този въпрос, като е съобразил конкретните факти по спора – предмета на сключения договор, извършената от изпълнителя работа /изработени проекти, които са били внесени в [община], одобрени са от главния архитект и е издадено разрешение за строеж/, която представлява 87.79% от възложения проект, неизвършената работа, приемането на работата с двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, поведението на страните във връзка с изпълнението и прекратяването на договора, както и възможността възложителят да ползва изработените проекти. Поради това следва да се приеме, че въззивният съд не се отклонил от създадената постоянна съдебна практика по приложението на чл.20 ЗЗД, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, включително посочените от касатора: решение № 167 от 26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т.д. № 558/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д.№ 523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 157 от 30.10.2012г. по т.д. № 696/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. Съгласно тази практика, когато е налице съмнение, неяснота и двусмисленост в договорните клаузи или е налице спор между страните по определени клаузи, съдът установява действителната обща воля на страните чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии – търси се действителната воля на страните, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, като при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договорът, поведението на страните преди и след сключването му, как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Преценката на отделните факти по делото, относими към доказване на изпълнението на договора, приемането на работата от възложителя и полезността на извършената работа, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3 ГПК втори и трети въпроси съставляват оплаквания за неправилност на решението – касационно основание по чл. 281 т. 3 ГПК и не обосновават основание за допускане на касационно обжалване. Посочените въпроси са относими към предмета на делото и са свързани с правилността на въззивното решение, а отговорът им е обусловен от доказателствата и от тълкуването от съда на съдържанието на клаузите на сключения договор относно поетите в него задължения. Изводът на въззивния съд, че изпълнената работа, макар да не представлява пълно изпълнение, е полезна на възложителя и е годна за предвиденото в договора предназначение, както и че е настъпила изискуемостта на вземането за заплащане на възнаграждение за работата, произтича изцяло от извършената преценка на доказателствата и обсъждане на доводите на страните, като тази решаваща правораздавателна дейност на съда не може да бъде ревизирана по повод допускане на касационно обжалване в производство по чл. 288 ГПК. Поради това следва да се приеме, че изложените от касатора правни съображения не съставляват въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС или които се решават противоречиво от съдилищата, нито въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Макар отговорът на въпроса относно настъпване на изискуемостта на вземането за възнаграждение за извършената работа да се разрешава с оглед конкретните уговорки между страните, следва да се отбележи, че съгласно постоянната съдебна практика съставянето на фактура за стойността на дължимото възнаграждение по договор за изработка не е елемент от съдържанието на договора и е без значение за изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение, и въззивният съд не се е отклонил от тази практика.
Формулираният четвърти материалноправен въпрос относно дължимостта на неустойка за забава в случай на прекратяване на договора е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд. За да отхвърли релевираното от касатора евентуално възражение за прихващане, въззивният съд е приел, че неустойка за забавено изпълнение на задължението на изпълнителя не се дължи, тъй като договорът е прекратен безвиновно, а не поради виновно неизпълнение. Следователно крайният извод на съда за неоснователност на заявената с възражението за прихващане претенция е обоснован с липсата на виновно неизпълнение от страна на изпълнителя, а не с настъпилото прекратяване на договора. С оглед изложеното поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 645 от 13.12.2013г. по в.т.д. № 1020/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: