1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 327
гр. София, 26.04.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1619 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез Адвокатско дружество „П. и Т.“, представлявано от адв. Б. С. Т., срещу решение № 17931 от 29.10.2014г. по гр. дело № 1252/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № I-450141/04.09.2013г. по гр. дело № 48460/2010г. на Софийски районен съд, II ГО, 45 състав и ответното дружество е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 150 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е прието за установено по предявения иск от [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 10 000 евро – получена от ответника без правно основание по приходен разходен ордер № 2 от 09.06.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.06.2010г. до окончателното плащане на сумата, и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 503 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради това, че иск за неоснователно обогатяване е недопустимо да бъде предявен по реда на чл. 422 ГПК, защото е осъдителен, евентуално за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Допустимо ли е в заповедно производство да се предполага, че заявителят – търговец черпи права от документ, в който е посочена само фирма и правно-организационна форма без посочване на ЕИК, седалище и адрес на управление на същия, което е задължително според чл. 13 ТЗ и в който документ наред с фирмата на търговец е посочено и име на физическо лице, което не е законен представител на търговеца и не е ясно дали действа за себе си или в някакво качество за търговеца?
2. В достатъчна степен ли може да се приеме, че има идентичност между заявителя в заповедното производство и лице, посочено като извършило плащане в документ, на който се позовава заявителят, но в който не се сочат задължителни по закон идентифициращи го белези, каквито са неговите ЕИК, седалище и адрес на управление?
3. Длъжен ли е районният съд в рамките на заповедното производство по чл. 410 ГПК да провери от външна страна представян пред него документ, от който черпи правата си заявителят – търговец и ако констатира, че в документа не са посочени задължителни по чл. 13 ТЗ данни, необходими, за да се установи идентичност между заявителя и лицето, сочено в документа да откаже издаване на заповед за изпълнение?
4. Ако в един документ /в случая приходен касов ордер/, на който се позовава заявителят – търговец, наред с него като вносител на парична сума е посочено и физическо лице, което не е вписан в Търговския регистър представител на търговеца и за което няма данни да е действало като представител по закон или пълномощно на търговеца при обективираното в документа действие, може ли да се направи извод, че именно дружеството, а не физическото лице е платило сума без правно основание, респективно, че за него, а не за физическото лице е възникнало вземане за връщане на даденото без основание?
5. Въпросът относно допустимостта на разминавания между соченото основание в заповедното производство и в последващото го исково производство в хипотезата на чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК: Необходимо ли е да има идентичност между основанието, на което се претендира издаване на заповед за изпълнение на парично задължение и това, което се сочи от заявителя – ищец в исковата молба, подадена след възражение на длъжника по чл. 414 ГПК? Как следва да постъпи съдът в исковото производство, когато установи, че предявеният пред него иск по чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК е на основание, различно от това, посочено в заявлението по чл. 410 ГПК?
Посочените правни въпроси от т. 1 до т. 5 според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. , т. 3 ГПК/.
6. Допустимо ли е издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК при твърдения, че вземането е неоснователно обогатяване? Ако отговорът е положителен, допустим ли е иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1 ЗЗД, доколкото първата норма визира установителен, а втората осъдителен иск? Допустимо ли е съединяване на иск по чл. 422 ГПКс такъв по чл. 55, ал. 1 ЗЗД? – този въпрос според касатора се решава противоречиво от съдилищата, напр. в определение № 2037/26.04.2013г. по гр. д. № 971/2013г. на Районен съд Плевен /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
7. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени от страните основания за процесуална недопустимост и за неправилност на първоинстанционния акт; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и да се произнесе по всички искания на страните и ако не го стори това води ли до порок, обосноваващ отмяна на въззивното решение? – този въпрос според касатора е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Иванова Ш. оспорва касационната жалба, поддържа становище за допустимост на въззивното решение и прави възражение за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК по съображения, изложени в писмен отговор.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 27940/2010г. на СРС, 45 състав [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 10 000 евро, дължима по касов ордер № 2 от 09.06.2009г., със законната лихва върху главницата, считано от 17.06.2010г. до окончателното изплащане на сумата, и направени разноски по делото в размер 1 040 лв. Присъдената сума е претендирана със заявление по реда на чл. 410 ГПК като платена с посочения касов ордер без основание. В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от длъжника [фирма] и в предвидения едномесечен срок заявителят е предявил процесния установителен иск по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства, основното и допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, свидетелските показания, заключението на съдебно-графическата експертиза и е изследвал възникналите правоотношения между [фирма] и Й. Ц. В. по договор за заем и направеното обезпечение с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 52, том XI, per. № 14311, дело № 1458/2005 год. на нотариус Б. П., с рег. № 113, действащ в района на PC М., издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по гр. д. № 1338/2008г. по описа на PC М. в полза на Й. Ц. В. срещу [фирма], образуваното изпълнително производство по изп. д. № 8/2009г. по описа на ЧСИ М. Иванова, с рег. № 748, действаща в района на ОС Монтана, по което [фирма] е извършило плащане по сметка на ЧСИ М. Иванова сумите от 112 000 лв. и 113 277 лв. и погасяване на задължението на [фирма] към взискателя Й. Ц. В. по посоченото изпълнително дело изцяло. Приел е, че [фирма] е акционер в [фирма]. Решаващият съдебен състав е установил и наличието на възникнало правоотношение по договор за заем от 09.08.2006г., по който Й. Ц. В. е предоставил на В. С. А. – изпълнителен директор на [фирма] сумата от 20 000 евро като заем, връщането на която е обезпечено с издаден на същата дата от В. С. А. в качеството му на изпълнителен директор на [фирма] запис на заповед за сумата от 20 000 евро. Констатирал е, че с ПКО № 2 от 06.06.2009г. [фирма] е внесло в касата на [фирма] сумата 10 000 евро с левова равностойност 19 558,30 лв., която е осчетоводена от ответника по иска по дебита на сметка 502 „Каса във валута”, т. е. като постъпление, но не се отнася за покупко-продажба на стоки или предоставяне на услуги. Въззивният съд е установил, че [фирма] е платил на Й. Ц. В. с разходен касов ордер № 5 от 26.06.2009г. и разписка от 30.06.2009г. сумата 10 000 евро с левова равностойност 19 558,30 лв., с основание „възстановена сума на собственика”, което е намерило отражение в счетоводните сметки 502 „Каса във валута” и сметка 493 „Разчети със собственици” за периода от 01.06.2009г. до 30.06.2009г., като в разписката от 30.06.2009г., удостоверяваща получаване на сумата е посочено, че представлява лични средства на собственика, получени от погасен заем на [фирма].
За да уважи предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивната инстанция се е аргументирала с обстоятелството, че към момента на извършване на плащане на сумата от 10 000 евро от страна на ищеца в полза на ответника не е съществувало основание, на което същата сума да е дължима от [фирма] към [фирма]; фактът, че [фирма] е станало акционер в [фирма] не обосновава извод за наличие на правоприемство; по делото не са представени доказателства от страна на ответника по иска за прехвърляне на вземането по договора за заем от 09.08.2006г. от Й. Ц. В. на [фирма], нито доказателства за уведомяване на длъжника [фирма] за извършено прехвърляне, поради което и представената по делото разписка от 30.06.2009г. за извършено разплащане между ответника и законния му представител не следва да бъде ценена. Поради това, че плащането на сумата от 10 000 евро от ищеца на ответника без основание е довело до разместване на имуществени блага, е направен извод за основателност на иска за неоснователно обогатяване на ответника.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора правни въпроси по т. 5 се отнасят до допустимостта на предявения установителен иск с оглед необходимостта от идентичност на претендираното вземане с вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. По тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, издадена за парична сума, за заместима вещ или за предаване на вещ – чл. 410, ал. 1 ГПК, като вземането на кредитора по установителния иск трябва да съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл. 412, т. 6 ГПК /Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения по чл. 290 ГПК/. В настоящия случай вземането – предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е идентично с вземането – предмет на заповедта за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК, а именно: сумата от 10 000 евро, платена при начална липса на основание от ищеца на ответника с приходен касов ордер № 2 от 06.06.2009г. /погрешно посочено 09.06.2009г./, със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 17.06.2010г. до окончателното изплащане на сумата.
Посочените от касатора правни въпроси от т. 1 до т. 3 включително се отнасят до проверката, която следва да извършва съдът в заповедното производство при издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по формулираните от касатора правни въпроси от т. 1. до т. 3 е формирана трайноустановена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна. В разпоредбата на чл. 410 ГПК е определен предметния обхват на издаване на заповед за изпълнение въз основа на посочения законов текст, като в чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК се обхващат притезанията за парични вземания, или за заместими вещи, т. е. движими вещи, които са родово определени, като няма други изисквания относно предмета на притезателното право. Посочената правна норма не поставя изискване за произхода на паричното вземане, източниците на вземането могат да бъдат разнообразни и е без значение дали се претендира реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на сума, напр. цена на продадена стока или заплащане на възнаграждение за изпълнени СМР, или се претендира обезщетение за вреди от непозволено увреждане, или се претендира връщане на сума, дадена при начална липса на основание, поради неосъществено основание или на отпаднало основание. Необходимо е в заявлението за издаване на заповед вземането да бъде индивидуализирано и да са изложени твърдения за неговата ликвидност и изискуемост като не се изисква представяне на доказателства. Поради това в производството по издаване на заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК е без значение дали заявителят е представил доказателства към заявлението и дали приложените към заявлението доказателства установяват претендираното вземане. Доказателствата следва да бъдат представени в исковото производство, ако има подадено възражение срещу заповедта за изпълнение.
Посоченият в т. 4 въпрос не отговаря на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е формирал правните изводи на въззивната инстанция и съдът не се е произнесъл по него. Независимо от това настоящият съдебен състав счита, че формулираният от касатора въпрос и неговият отговор с оглед данните по конкретното дело са свързани и с разпоредбата на чл. 301 ТЗ, по приложението на която е създадена постоянна практика на ВКС в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която, за да се преодолее извършеното от ненадлежен пълномощник действие, е необходимо противопоставянето да се извърши веднага след узнаването му или от узнаването на факти за извършени действия, от които може да се направи категоричен извод, че те са предприети за реализиране на права или изпълнение на задължения по дадена търговска сделка. Узнаването за извършено от името на търговеца действие от лице без надлежна представителна власт и липсата на противопоставяне имат различни проявни форми и зависят от представените по делото доказателства. В конкретния случай ищцовото дружество не само, че не се е противопоставило на заплащането на сумата 10 000 евро от [фирма] – Н. Иванова Г. на [фирма] – Д. Иванова с квитанция към ПКО № 2/06.06.2009г. от негово име, предвид липсата на данни за представителна власт на Н. Иванова Г., но и изрично е потвърдило в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, че плащането е извършено от името на [фирма].
Посочените в т. 6 правни въпроси също не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Безспорно е, че заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е допустимо да бъде издадена и за сума, представляваща неоснователно обогатяване, тъй като източниците на вземането по чл. 410 ГПК са разнообразни и законодателят не ги ограничава само въз основа на договор, или непозволено увреждане, или неоснователно обогатяване. Обстоятелството, че предявеният по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск е установителен, не води до неговата недопустимост. Допустимостта на предявения установителен иск зависи от наличието на издадена заповед за изпълнение на същото парично вземане, подадено от длъжника възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и спазване на срока за предявяване на установителния иск, предвиден в чл. 415, ал. 1 ГПК. В настоящия случай посочените предпоставки са налице. Не се касае до съединяване на иск по чл. 422 ГПК с иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а до иск за установяване, че вземането за определена сума, платена при начална липса на основание, съществува, т. е. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, който е допустим предвид подаденото в срок от ответника по иска възражение срещу заповедта за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК за същата сума и предявяването на иска в срока по чл. 415, ал. 2 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, посочен от касатора в т. 7, не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения по чл. 290 ГПК, например решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, 1 т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, 2 т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, като при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдила релевираните във въззивната жалба оплаквания, доказателствата по делото и доводите на страните и въз основа на тях е изяснила фактите и обстоятелствата, към които е приложила относимата материалноправна норма – чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. По една част от релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, а по останалите правни въпроси е формирана трайноустановена съдебна практика и касаторът не е доказал противоречивото им разрешаване.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника за касационното производство не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17931 от 29.10.2014г. по гр. дело № 1252/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-В въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.