5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
гр. София, 22.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2058 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 72 от 28.04.2015г. по в.т.д. № 120/2015г. на Русенски окръжен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 8 от 26.01.2015г. по гр.д. № 654/2014г. на Беленски районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против Г. С. Р. иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца в качеството на цесионер по договор за цесия от 06.07.2012г. в размер на 13 858,89 лева – просрочена главница, 1 559,42 лева – просрочени лихви за периода от 27.05.2011г. до 10.11.2011г., за които суми са издадени заповед № 949 от 13.12.2011г. за излълнение на парично задължение въз основа на извлечение от счетоводни книги по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист от 14.12.2011г. по ч.гр.д. № 1088/2011г. по описа на Районен съд – Бяла.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано. Счита, че въззивният съд неправилно е взел предвид направеното от ответницата възражение за липса на надлежно уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост, въпреки че е направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че процесното вземане не е изискуемо, тъй като кредиторът не е поканил и не е уведомил ответницата за настъпилата предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед да изпълнение и изпълнителен лист, като твърди, че относно въпроса за предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита следва да се вземат предвид постигнатите между страните уговорки в сключения договор. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата по следните процесуалноправни въпроси:
1. Настъпила ли е преклузия по отношение на възражение, направено едва във второто по ред открито съдебно заседание по делото на насрещната страна за липса на надлежно уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане – твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 429 от 21.06.2010г. по гр.д. № 1151/2009г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 5 от 20.01.2012г. по гр.д. № 822/3022г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 466 от 27.05.2010г. по гр.д. № 1297/2009г. , решение № 153 от 12.07.2013г. по гр.д. № 1317/2013г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 89 от 26.07.2013г. по гр.д. № 857/2012г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 3 от 06.02.2012г. по гр.д. № 189/2011г. на ВКС, ГК, I г.о.;
2. Връчването на заповедта за изпълнение, приложена към поканата за доброволно изпълнение, респ. връчването на препис от исковата молба на длъжника следва ли да бъде зачетено от исковия съд в производството по чл.422 ГПК като уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането – поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като въззивното решение е в противоречие с решение от 16.07.2014г. по т.д. № 149/2013г. на ОС – Хасково, решение № 346 от 05.12.2014г. по в.т.д. № 629/2014г. на Апелативен съд – В., решение № 1518 от 15.10.2014г. по гр.д. № 2501/2014г. на Районен съд – Плевен, потвърдено с решение от 27.02.2015г. по в.гр.д. № 1171/2014г. на ОС – Плевен.
Ответникът по касация Г. С. Р., представлявана от адв. А. Г., оспорва касационната жалба. Поддържа, че в развитите от касатора доводи в изложението му е разгледан принципно въпросът за настъпването на преклузията по отношение на направени от страна на ответника възражения, без касаторът да е отчел задължителната сила на тълкувателните решения на ВКС. Поддържа, че от анализа на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не се установява правен въпрос, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд и е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в обсъждане на възражението на ответника за липса на надлежно уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост и зачитане на последното при постановяване на решението му, въпреки че е било направено във второто съдебно заседание и поради това е било преклудирано. Приел е, че разпоредбата на т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК по своята същност представлява императивна материалноправна норма, с която се въвежда допълнително изискване към банките да уведомяват предварително съконтрагентите си за настъпилата предсрочна изискуемост по договорите за банков кредит, поради което съгласно т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК възражението на ответника не е преклудирано. Позовал се е на задължителната практика на ВКС и е приел, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ, не е изискуемо, независимо че кредиторът се е позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. В мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният съд е препратил, като по този начин ги е направил свои, е прието, че изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не се съдържа и в изпратеното на длъжника съобщение за извършеното прехвърляне на вземанията на банката, като по делото липсват и такива твърдения от страна на ищеца за уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, а е налице единствено позоваване на разпоредбите на договора, касаещи настъпилата автоматична предсрочна изискуемост.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
Първият процесуалноправен въпрос не съответства на фактите по делото. В исковата молба ищецът е обосновал изискуемостта на вземането си, предмет на предявения иск, с твърдението, че, считано от 27.05.2011г., е настъпила предвидената в чл.19.2, параграф IV от Общите условия автоматична предсрочна изискуемост поради допусната от длъжника забава в плащанията, като кредитът е отнесен в просрочие. Произнасяйки се по тези факти, въведени в процеса от ищеца, въззивният съд е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и вземането, предмет на иска, не е било изискуемо към подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следователно изводите на въззивния съд не са обусловени от обсъждане на направено от ответницата възражение, което по твърдение на касатора е преклудирано, а са формирани въз основа на преценката на посочените в исковата молба факти и правните им последици. Поради това поставеният процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Вторият материалноправен въпрос, касаещ настъпването на предсрочна изискуемост по договора за кредит, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и изхода на делото. Този въпрос е разрешен в съответствие с т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Наличието на задължителна съдебна практика по поставения въпрос изключва соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като противоречивата съдебна практика вече е уеднаквена.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответницата следва на основание чл.78 ГПК да бъдат присъдени направените в производството пред касационната инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 72 от 28.04.2015г. по в.т.д. № 120/2015г. на Русенски окръжен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.2, съд. адрес: [населено място], [улица] да заплати на Г. С. Р., [населено място] могили, обл. Р., [улица] сумата 1 000 лева /хиляда лева/ – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: