4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
С., 08.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3401/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] (предишно наименование [фирма]) срещу Решение от 17. 03.2014 г. по гр.д. № 2216/2013 г. на СГС, с което е потвърдено Решение от 18.10.2012 г. по гр.д.№17 885/2011 г. на СРС, 49 с., с което по иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, предявен от [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място], е признато за установено, че ищецът има вземане 12 723 лв. – възнаграждение по Договор от 15.02.2010 г. за изработка, доставка и монтаж на лабораторно обзавеждане, със законната лихва от 27.10. 2010 г., и вземане 3 129.74 лв. – неустойка за забава за периода 04.05. 2010 г. – 28.10.2010 г.,за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д.№ 52167/2010 г. на СРС, 49 с. За разликата до 12 908.20 лв. искът за възнаграждение е отхвърлен като погасен чрез прихващане с вземане на ответника 125.20 лв. – неустойка за забава по чл. 9.4 от Договора за периода 02.04.2010 г. – 06.04.2010 г., което възражение е отхвърлено за разликата до размера 3 129.74 лв., както и алтернативно заявеното възражение за 970.30 лв. – неустойка за забава за периода 07.04.2012 г. – 03.05.2010 г., с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с приетото, че осчетоводяването на издадените от ищеца фактури, съставлява извънсъдебно признание на задължението и на приемане на работата, решението противоречи на Р.№214/14.02.2003 г. по гр.д.№ 18 874/ 2002 г. на ВКС и Р.№98/26.07.2013 г. по т.д.№851/ 2012 г. на ВКС, съгласно които при изпълнение чрез плащане на част от дължимото, е налице признание на дълга до размера на платеното и не касае останалата част, и счетоводното записване и извършените частични плащания не са признание за непогасената част от дълга. Жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, като сочи, че от съществено значение за точното прилагане на закона, е да се изясни кога е налице извънсъдебно признание. По въпросите: при извършено частично плащане налице ли е извънсъдебно признание на целия размер на задължението и ако е налице, извършеното от възложителя авансово плащане, достатъчно ли е, за да претендира изпълнителят плащане на останалата част, без това да е обвързано с изпълнение на задълженията, жалбоподателят иска да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че първият въпрос не е от определящо значение за правните изводи на съда и не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, като посочените решения касаят други казуси; а вторият въпрос не е разрешаван по делото; оспорва и по същество касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което е уважен иск за установяване на вземания по реда на чл. 422 ГПК, цената на който не е до 10 000 лв., съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК (преди изменението на ГПК обнар.Д.в. бр.50/2015 г.), намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срок и редовна.
За да потвърди решението, с което е признато за установено, че ищецът има вземане за възнаграждение 12 723 лв. по Договора от 15.02.2010 г., след частично уважаване възражение за прихващане на ответника, със законната лихва от 27.10.2010 г., и вземане 3 129.74 лв. – неустойка за забава за периода 04.05.2010 г. – 28.10.2010 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въззивният съд е приел, включително и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, че ищецът е изпълнил задължението да изработи, достави и монтира лабораторното обзавеждане, описано в Приложение №1 към Договора, ответникът е приел изпълненото с приемо-предавателни протоколи №69/27.03. 2010 г. и №70/06.04. 20101 г. без забележки относно качеството, нито за отклонения от поръчката и техническите параметри на отделните модули, и че е установено по делото, че извършената работа съответства изцяло на възложената. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е обосновал, че първоначално издадените от ищеца фактури №275/ 01.04.2010 г. и №276/09.04. 2010 г., ответникът надлежно е осчетоводил, включил е в дневниците за покупки по ДДС и е ползвал данъчен кредит, като осчетоводяването и извършеното частично плащане по една от фактурите съставлява извънсъдебно признание на задължения към ищеца, включително приемане на работата. За неоснователно е приел възражението на ответника за подписване на протоколите от лице без представителна власт, по съображения, че търговецът е потвърдил действията, като не се е противопоставил веднага след узнаването – чл. 301 ТЗ – ответникът с осчетоводяването на фактурите и отчитане като разход на стойността на обзавеждането, е потвърдил действията по приемане на работата, като от техническата експертиза е установено пълно съответствие между уговореното и изпълненото. Изложил е подробни съображения за неоснователност на оплакването на ответника за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при обсъждане и приемане заключенията на съдебно-счетоводната и съдебно-техническата експертизи, както и за основателността на иска за установяване вземане за неустойка за забава съгласно чл. 9.4 от Договора.
С оглед изложеното искането за допускане на касационно обжалване по въпроса: при извършено частично плащане налице ли е извънсъдебно признание на целия размер на задължението, е неоснователно. За да уважи иска за установяване вземане на ищеца към ответника за възнаграждение по договор за изработка, въззивният съд не е основал решението си само на извършено от ответника частично плащане, нито е приел, че частичното плащане съставлява признание на дълга за цялото вземане за възнаграждение, а е изложил подробни съображения за изпълнение от ищеца на задълженията, поети с договора, за приемане от ответника на изпълненото, като е установено, че извършената работа съответства на възложената. Съдът е съобразил осчетоводяването от ответника на издадените от ищеца фактури, включването им в дневниците за покупки по ДДС, ползвания данъчен кредит, заприходяването от ответника в активите си на изработеното оборудване. Обсъдил е приемо-предавателните протоколи, оспорени от ответника като подписани от лице без представителна власт, което оспорване е приел за неоснователно, по съображения, че намира приложение разпоредбата на чл.301ТЗ; възприел е заключението на техническата експертиза за пълно съответствие между уговореното и изпълненото.
Така съдът не е основал решението си само на извършеното от ответника частично плащане по една от фактурите, което да възприеме като признание на цялото задължение, а в изпълнение на задълженията си е обсъдил това обстоятелство наред с останалите обстоятелства от значение за уважаване на иска за възнаграждение, включително приемането на работата. Затова изложеният от жалбоподателя въпрос: при извършено частично плащане налице ли е извънсъдебно признание на целия размер на задължението, не е релевантен за делото – както и да се реши този въпрос, това няма да се отрази на изхода на спора.
Не е релевантен и въпросът: извършеното авансово плащане от възложителя, достатъчно ли е, за да претендира изпълнителят плащане на останалата част от договорената сума, без това да е обвързано с изпълнение на поетите задължения, по какъвто въпрос няма произнасяне от въззивния съд. По този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поддържано от жалбоподателя по съображения, че решаването му е от съществено значение за точното прилагане на закона, тъй като изискването на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е кумулативно: въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата 650 лв. – разноски за касационната инстанция.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение от 17.03.2014 г. по гр.д. № 2216/ 2013 г. на СГС.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на [фирма] – [населено място] 650 лв. – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: