1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
гр. София,03.07.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 321 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], Софийска област срещу решение № 1382/04.07.2016 г. по в.т.д. № 1707/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 14/05.02.2016 г. по т. д. № 103/2015 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 162 125 лв., съставляваща дължим остатък от незаплатено възнаграждение в общ размер на 188 125 лв. по договор за изработка № 41/28.11.2011 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 26.06.2015 г. до окончателното ? изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 57 270.78 лв., представляваща мораторна лихва за забава в плащането на главницата от 188 125 лв. за периода от 01.07.2012 г. до 26.06.2015 г.
Касаторът поддържа, че постановеното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд неправилно е изтълкувал процесния договор, поради което е стигнал до неправилния извод, че работата, предмет на договора, била приета от поръчващия. Излага се разбирането, че апелативният съд неправилно е приел за недоказано пълното неизпълнение на договора за изработка, само защото то се основавало на доказателства, изготвени едностранно от общината.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК, като сочи ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 9/25.01.2013 г. по т. д. № 268/2011 г. на Русенския окръжен съд. Твърди, че правната квалификация на предявения иск е по чл.266 ЗЗД, предявен частично, за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, но договорът е сключен не в резултат на свободен избор на контрахент, а в резултат на проведена процедура по Закона за обществените поръчки за изпълнение на дейност по проект на ДФ „Земеделие“ и се подчинява на специални изисквания, което е било известно на [фирма]. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд приема като правилен извода на първоинстанционния съд, че уговорката в чл.4, ал.2 от договора е нищожна поради липса на основание и че същата е заместена по право от повелителната норма на чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД, като сочи, че е недопустимо тълкуването на договор за доведе до смисъл, коренно противоположен на ясно и недвусмислено изразената воля на страните по него. Твърди още, че е налице пълно неизпълнение на задълженията по договора за изработка между страните. Сочи, че материалноправният въпрос по делото, чийто предмет е бил искът по чл.266, ал.1 ЗЗД и от разрешаването на който е бил поставен в зависимост неговият изход във въззивната инстанция, е този за приемането на работата от поръчващия, а оттам и за дължимостта на претендираното възнаграждение. Излага съображения за неизпълнение на договора и за липса на приемане на работата съгласно специалните изисквания на Наредба №2/02.02.2009г. за залесяване и инвентаризация от горските култури.
Ответникът по касация [фирма] моли касационното обжалване да не бъде допуснато и касационната жалба да се остави без уважение. Поддържа, че са недопустими възраженията на касатора, защото са преклудирани от силата на пресъдено нещо по предявен преди това частичен иск, който е бил уважен с влязло в сила решение. Ответникът по касационната жалба претендира съдебни разноски за производството пред ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните са сключили процесния договор за предоставяне на услуга, по силата на който търговското дружество се е задължило да осъществи възложеното му от ответника „първоначално залесяване на земеделска земя от 500 дка в [населено място], м. Рудината, [община]“, финансирана по програма за развитие на селските райони, срещу възнаграждение от 218 750 лв. без ДДС. Установено е още, че с влязло в сила на 25.11.2014 г. решение № 10/24.01.2013 г. по т. д. № 142/2012 г. на Софийски окръжен съд на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД [община] е осъдена да заплати по частичен иск на [фирма] сумата от 26 000 лв. от общо дължимата сума в размер на 188 125 лв., съставляваща неизплатено възнаграждение по договор за изработка. Предявеният иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за остатъка от 162 125 лв. по същото притезание въззивният съд е приел за основателен. Счел е, че от решението по частичния иск със сила на пресъдено нещо е установен между страните правопораждащият фактически състав на спорното право по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, а именно сключеният договор за изработка, извършването на възложената с договора работа от [фирма] и приемането ? от [община]. Прието е за установено от въззивния съд, че е било налице частично плащане за сумата от 21 875 лв. с ДДС.
Като недопустими са приети от въззивния съд възраженията на общината, че търговското дружество не било изправна страна, тъй като във възложената работа се включвало не само залесяване, но и отглеждане на вкоренените фиданки за срок от 5 години, както и възражението, че работата не била приета. Тези възражения са приети за преклудирани, тъй като са основани на факти, възникнали преди пораждането на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск. За пълнота на мотивите въззивният съд е посочил, че сключеният между страните договор за изработка е с предмет осъществяване на първоначално залесяване на неземеделска земя и съобразно изискванията на този договор с подписан от представители на двете страни протокол възложителят е приел осъществената работа.
За преклудирано е прието и възражението, че плащането на възнаграждението по договора е в зависимост от одобрението на ДФ „Земеделие“ и отпускането на финансова помощ по договора между общината и ДФ „Земеделие“. С оглед изискуемостта на вземането за остатъка от дължимото обезщетение – над присъденото с решението по частичния иск, до общо дължимите 80 процента от възнаграждението с ДДС, съдът е тълкувал договора и е приел, че уговорката по чл.4, ал.2 от него, според която изплащането на възнаграждението ще се извършва след одобрено плащане от страна на ДФ „Земеделие“, се отнася само до окончателното плащане на 20 процента от уговореното възнаграждение по чл.4, ал.1, т.3
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на апелативния съд.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да постави материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В настоящия случай изложението на касатора не съдържа правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане до касационно обжалване. То съдържа доводи, свързани с правилността на въззивното решение (чл. 281 ГПК), които са ирелевантни в производството по чл. 288 ГПК (т. 1 от мотивите на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) и по които касационната инстанция може да се произнесе в производството по чл. 290 и сл. от ГПК, след като е допуснато касационно обжалване. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
Дори и да се приеме, че е поставен въпрос във връзка с приемането на работата по договор за изработка, то този въпрос не е релевантен, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Решаващият извод на въззивния съд е свързан с преценката му за обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск, воден между страните, като съдът е приел, че от решението по частичния иск със сила на пресъдено нещо е установен между страните правопораждащият фактически състав на спорното право по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, а именно сключеният договор за изработка, извършването на възложената с договора работа от [фирма] и приемането ? от [община]. Касаторът не е поставил правен въпрос, относим към този решаващ извод на съда.
Липсата на поставен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване и прави безпредметно произнасянето от ВКС по наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК.
При този изход на производството на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника по касационната жалба следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 5 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 1382/04.07.2016 г. по в. т. д. № 1707/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община], пл. „Родолюбие“ № 1, ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], [улица], ЕИК 13042774 сумата от 5 000 лева /пет хиляди лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за касационното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: