О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
гр. София, 19.04.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2277 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата Т. Г. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Г. срещу решение № 81 от 01.07.2016 г. по гр. дело № 194/2016 г. на Апелативен съд Бургас, граждански състав, с което е потвърдено решение № 1 от 22.01.2016 г. по гр. дело № 378/2015 г. на Сливенски окръжен съд и Т. Г. П. е осъдена да заплати на С. П. Х. сумата 600 лв., представляваща съдебни разноски, направени за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 47 060 евро, представляваща неплатен размер на задължението по запис на заповед от 04.12.2010г., издаден от ответницата в [населено място], както и законната лихва върху сумата, считано от 28.07.2015г. до окончателното й изплащане, както и направените разноски в размер на 6 643,39 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
1. Въвеждането на твърдения за каузални правоотношения, послужили като причина за минителничното задължение, задължава ли съда да се произнесе по валидността на сделката, сочена като източник на каузалното правоотношение? – противоречие с решение № 105/13.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. При черпене на права от менителнично задължение и противопоставено на същото възражение за каузално правоотношение, длъжен ли е ищецът да установи съществуването на вземането си; фактът, от който същото произтича; пораждането на задължението и неговия размер? – противоречие с решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 121/01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.
3. Нищожен ли е записът на заповед при условие, че падежът в него е уговорен по начин, различен от предвидените в чл. 486, ал. 1 ТЗ? – противоречие с решение № 77/14.08.2015 г. по т. д. № 1156/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о.
4. Когато записът на заповед гарантира изпълнението на каузална сделка, трябва ли последната да е действителна? – противоречие с решение № 615/20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ВКС, ТК и решение № 221/26.05.2008 г. по т. д. № 893/2007 г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ответникът С. П. Х. от [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Е. Василева Х. оспорва касационната жалба и релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по релевантните правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и посочените от касатора решения са неотносими.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че ответница по иска Т. Г. П. е издала запис на заповед на 04.12.2010 г., с който е поела задължение безусловно да заплати на ищеца С. П. Х. или на негова заповед сума в размер на 63 060 евро, както и лихва от 1% месечно върху посочената в записа на заповед сума. Установил е, че записът на заповед е предявен на ответницата по иска с връчена на 01.08.2010 г. нотариална покана за плащане на посочената сума чрез нотариус Е. Ш. с рег. № 128 на НК и район на действие РС С., както и че с влязло в сила решение по гр. д. № 543/2013 г. на Сливенски ОС, потвърдено с решение по в. гр. д. № 60/2014 г. на АС Бургас, е уважен предявеният от С. Х. срещу Т. П. частичен иск за заплащане на сумата 16 000 евро по същия запис заповед. Решаващият съдебен състав е приел, че с двустранно подписано на 28.07.2015 г. споразумение страните по делото са уговорили начин на плащане на сумата, присъдена с влязлото в сила решение по гр. д. № 543/2013 г. по описа на Сливенски ОС.
За да направи извод за неоснователност на релевираното от ответницата по иска възражение за нищожност на записа на заповед поради липса на задължителни реквизити – непосочен падеж на поетото задължение, въззивната инстанция се е аргументирала с разпоредбите на чл. 536, ал. 2 и чл. 456, ал. 2 ТЗ във връзка с препращащата разпоредба на чл. 537 ТЗ. Изложила е съображения, че в процесния запис на заповед не е посочен падеж, но поради това, че се счита платим на предявяване същият е предявен на ответницата с връчване на нотариалната покана на 01.08.2012 г.
Възражението за изтекла погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е прието за неоснователно, предвид началния момент, от който започва да тече погасителната давност, считано от падежа на 01.08.2012 г., и подаване на исковата молба на 28.07.2015 г., т. е. преди изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ. В този смисъл съдебният състав се е позовал на решение № 102 от 23.07.2014 г. по т. д. № 2680/2013 г., І т. о.,ТК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
За да направи извод за неоснователност на релевираното в отговора на исковата молба възражение, че посочената в записа на заповед сума не е предавана от ищеца на ответницата, а представлява едностранно определена от ищеца лихва върху възстановените му заемни суми, предоставени неколкократно под формата на неформален договор за паричен заем преди 2010 г., въззивният съд е приел, че между ищеца и ответницата преди подписването на процесния запис на заповед са сключвани неколкократно неформални договори за заем, по които ищецът в качеството си на заемател е предоставял на ответницата в заем парични суми. Посочил е, че не са наведени твърдения в отговора на исковата молба за осъществена принуда или натиск от страна на ищеца при издаването на процесния запис на заповед на 04.10.2010 г. Съобразявайки, че фактите, съставляващи съдържание на възражението на ответницата, подлежат на доказване от нея съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, решаващият съдебен състав е констатирал, че ответницата по иска не е представила доказателства за изплащането на всички суми по сключените с ищеца неформални договори за заем преди 2010 г., нито доказателства, установяващи твърденията й, че сумата, за която се е задължила с издадения запис на заповед представлява лихва, а не главница, или дори главница и лихва по признатите от нея договори за заем.
Въз основа на признатите факти от ответницата в отговора на исковата молба, че преди 2010 г. е получавала неколкократно суми по сключени с ищеца неформални договори за заем, които съвпадат с обясненията на ищцовата страна, дадени пред първоинстанционния съд по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция е приела, че с издаването на процесния запис на заповед ответницата е извършила новиране на задължението си по всички неформални договори за заем, сключени между нея и ищеца преди 2010 г. по смисъла на чл. 107, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Представеното с отговора на исковата молба споразумение, подписано от страните на 28.07.2015 г., не подкрепя възражението на ответницата по иска, а представлява извънсъдебно признание за основателност на задължението, поето със записа на заповед. Предвид изложените съображения съдебният състав е заключил, че направеното възражение за наличието и вида на каузалното правоотношение, за обезпечаването на което е издаден процесният запис на заповед, е неоснователно.
Възражението за неоснователност на претенцията поради погасяване на задължението чрез плащане е прието за неоснователно поради непредставяне от ответницата по иска на доказателства, установяващи пълно или дори частично изплащане на сумата по записа на заповед. Изложени са съображения, че представените с отговора на исковата молба разписки не съдържат година на издаването им и същите се отнасят за други заеми и за платени лихви, а не за погасяване на задължението по процесния запис на заповед, с оглед признанието, направено от ищеца в съдебно заседание на 10.12.2015 г., чрез обясненията му дадени по реда на чл. 176 ГПК, че е получил сумите по част от представените разписки.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на тях не е налице твърдяното от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, а именно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради това, че релевантните правни въпроси не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Посоченото от касатора по първия процесуалноправен въпрос решение № 105/13.07.2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо към настоящия спор, тъй като различният изход на спора по двете дела се дължи на различна фактическа обстановка, установена по конкретните дела с различни доказателства – по т. д. № 564/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. е установено, че записът на заповед обезпечава връщане на предоставен заем и че с извършеното на 15.04.2008 г. плащане ответникът е погасил задължението си по договора за заем, поради което погасяването на каузалното отношение е довело до погасяване на менителничното задължение; по настоящото дело е прието за установено, че ответницата по иска не е представила доказателства за изплащането на сумите по сключените с ищеца неформални договори за заем преди 2010 г., нито доказателства, установяващи твърденията й, че сумата, за която се е задължила с издадения запис на заповед представлява лихва, а не главница, или дори главница и лихва по признатите от нея договори за заем.
Посочените в изложението и приложени към касационната жалба във връзка с втория процесуалноправен въпрос решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 121/01.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. не обосновават наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 2 ГПК, тъй като след тяхното постановяване е прието Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, с което противоречивите въпроси относно предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен иск за установяване дължимост на сумата на основание издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед са разрешени. Съгласно посоченото Тълкувателно решение, представляващо задължителна за съдилищата съдебна практика, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Ако страните са въвели твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, каузалното правоотношение подлежи на изследване, като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед.
В съобразителната част към Тълкувателното решение /т. 17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба, че издаденият запис на заповед обезпечава изпълнение на задължение по конкретно каузално правоотношение, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, например възражения за нищожност на записа на заповед поради липса на съгласие или възражения за плащане на сумата по записа на заповед. При възникнал между страните спор относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от двете страни различни каузални правоотношения, по повод или връзка, с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от двете страни твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на записа на заповед. В този случай всяка от страните съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си. Ако ответникът е инвокирал общо възражение, че не е поел задължение по ценната книга, без да посочи защо е подписал записа на заповед и без да се позове на конкретно каузално правоотношение, за обезпечаване на изпълнението, по което е издаден записът на заповед, ищецът – кредитор доказва само вземането си, основано на менителничния ефект.
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК в посочената му част намира приложение и по отношение на осъдителния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 535 и следващите ТЗ, тъй като претендираното вземане по запис на заповед с осъдителен иск или с установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК след подадено в срок възражение срещу заповед за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед по чл. 417, т. 9 ГПК е едно и също по отношение на материалноправното основание, като разликата се състои само в процесуалния ред.
В настоящия случай в исковата молба ищецът не е посочил факти и обстоятелства за наличието на конкретно каузално правоотношение, за обезпечаване на което ответницата е издала процесния запис на заповед. В отговора на исковата молба ответницата по иска е направила конкретни възражения за недължимост на претендираната сума поради това, че записът на заповед обезпечава заплащане на лихва върху върнатите на ищеца суми, които са били предоставени на заем до 2010 г., без конкретна яснота на каква база, за какъв период и в какъв определен размер се претендират от ищеца, както и поради това, че задължението за връщане на получените до 2010 г. на заем суми е погасено чрез плащане. Ищецът в обясненията по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК е заявил, че записът на заповед е подписан от ответницата за обезпечаване на задължението й да върне на ищеца предоставените й на заем суми. Въззивният съд след обсъждане на събраните доказателства, възражения и доводи на страните, при съобразяване на доказателствената тежест съгласно постоянната практика на ВКС, е приел, че ищецът е предоставил на ответницата неколкократно суми на заем до 2010 г. въз основа на сключени неформални договори за заем, след което ответницата е издала процесния запис на заповед на 04.12.2010 г., както и че ответницата не е представила доказателства за изплащането на всички суми по сключените с ищеца неформални договори за заем преди 2010 г., нито доказателства, установяващи твърденията й, че сумата, за която се е задължила с издадения запис на заповед представлява лихва, а не главница, или дори главница и лихва по признатите от нея договори за заем. Въз основа на тези съображения, отчитайки извънсъдебното признание, направено със споразумение от 28.07.2015 г., и приемайки, че с представените разписки не е доказано погасяване на задължението по записа на заповед и за връщане на предоставените до 2010 г. на заем суми, съдебният състав е направил извод за неоснователност на възраженията на ответната страна и дължимост на претендираната по записа на заповед сума. Доколко при обсъждане на събраните доказателства и установяване на фактическата обстановка са приложени правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към обосноваността на решението и представлява основание за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът „нищожен ли е записът на заповед при условие, че падежът в него е уговорен по начин, различен от предвидените в чл. 486, ал. 1 ТЗ” не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване. Нарушаването на императивните изисквания на чл. 486, ал. 1 от ТЗ за начините на определяне на падежа на записа на заповед е основание за нищожност на ценната книга съгласно чл. 486, ал. 2 ТЗ. Запис на заповед, в който падежът е посочен едновременно на предявяване и на определена дата, както и при определяне на отделни дни за падежи на части от общото задължение, е нищожен съгласно чл. 486, ал. 2 ТЗ. Въпросът нищожен ли е запис на заповед, в който не е посочен падежът, е изрично разрешен от закона – съгласно чл. 536, ал. 2 ТЗ запис на заповед, в който не е посочен падежът, се смята платим на предявяване. Като не е приел нищожност на процесния запис на заповед, а се е позовал на разпоредбата на чл. 536, ал. 2 ТЗ въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Цитираното от касатора решение № 77/14.08.2015 г. по т. д. № 1156/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като различният изход на делата се дължи на различни факти и доказателства – в посоченото решение е прието, че в записа на заповед падежът е неясно определен: „при предявяване” и „не по-рано от 01.11.2002г.”; в настоящия случай е прието, че в процесния запис на заповед не е посочен падеж, поради което е приложена разпоредбата на чл. 536, ал. 2 ТЗ.
По отношение на формулирания от касатора четвърти материалноправен въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Посочените от касатора решение № 615/20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ВКС, ТК и решение № 221/26.05.2008 г. по т. д. № 893/2007 г. на ВКС, ТК, II т. о. са постановени по касационни жалби по реда на отменения ГПК, поради което нямат характер на постоянна практика на ВКС по смисъла на т. 2 от посоченото Тълкувателно решение.
Посочените съдебни актове не обуславят извод за наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като изводите, до които е достигнал въззивният съд в обжалвания съдебен акт и съдебният състав в решение № 221/26.05.2008 г. по т. д. № 893/2007 г. на ВКС, ТК, II т. о., са резултат от конкретна установена фактическа обстановка по всяко дело въз основа на конкретни доказателства: в посоченото решение на ВКС е прието, че липсва каузално правоотношение, но дори и условно да се приеме, че има сключен договор за заем, този договор е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, като бившият управител на дружеството е действувал без представителна власт; в обжалваното въззивно решение е установено наличие на възникнали правоотношения по неформални договори за заем и недоказване от страна на ответницата на извършено плащане и обезпечаване само на лихвите със записа на заповед. В решение № 615/20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ВКС, ТК не са изложени съображения по формулирания от касатора четвърти материалноправен въпрос.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба сума в размер 600 лв., представляваща платени от последния разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 81 от 01.07.2016 г. по гр. дело № 194/2016 г. на Апелативен съд Бургас, граждански състав.
ОСЪЖДА Т. Г. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. А, ап. 10 да заплати на С. П. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица][жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 600 лв. /шестстотин лева/ – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.