7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
гр. София, 16.09.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 4116 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адвокат Б. А. срещу решение № 146 от 12.06.2013г. по в. гр. дело № 132/2013г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 297 от 11.12.2012г. по т. дело № 81/2012г. на Русенски окръжен съд и ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника [фирма], [населено място], област Р. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 3 500 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният на основание чл. 422, ал. 1 ГПК иск за съществуване на вземане по отношение на [фирма], [населено място], К. Иванова С. и М. П. С., двамата от [населено място], че дължат на [фирма], [населено място] съгласно запис на заповед от 14.01.2008г. с падеж 20.01.2010г. сумата 40 109,50 евро по Договор за финансов лизинг на пътни превозни средства № 1129D2960 от 14.01.2008г. и по запис на заповед от 21.01.2008г. с падеж 25.01.2010г. сумата от 15 481,35 евро по Договор за финансов лизинг на пътни превозни средства № 1184D2981 от 21.01.2008г., ведно със законната лихва върху тези суми от 01.06.2012г. до окончателното плащане и разноски, за които е издадена заповед за изпълнение № 3570 от 02.06.2012г. по ч. гр. дело № 4995/2011г. по описа на Русенски районен съд, като неоснователен, и ищецът е осъден да заплати на ответника [фирма] направените разноски за първоинстанционното производство в размер на 2 800 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира доводи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата: „Предмет ли са на заповедния иск паричните вземания по договор за лизинг, чиято изискуемост е настъпила в периода след падежа на издадените като гаранция /обезпечение/ на вземанията записи на заповед и преди датата на образуване на заповедното производство, ако в Договора за лизинг страните са се съгласили, че издадените като обезпечение записи на заповед гарантират всички вземания на лизингодателя, независимо от броя издадени записи на заповед?” Като доказателство за противоречивата практика на съдилищата касаторът посочва Решение № 112 от 27.04.2012г. по в. т. дело № 84/2012г. на Апелативен съд В., Решение № 209 от 17.05.2012г. по в. гр. дело № 129/2012г. на Окръжен съд Плевен, Решение № 242 от 03.07.2012г. по в. т. дело № 209/2012г. на Апелативен съд В., Решение № 1345 от 12.11.2012г. по в. т. дело № 266/2012г. на Апелативен съд П. и Решение № 132 от 17.05.2012г. по в. т. дело № 28/2012г. на Апелативен съд В..
Ответникът М. П. С. чрез процесуалния си представител адв. Л. Х. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Излага становище, че посоченият от касатора материалноправен въпрос е неясно формулиран, същият не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, въпросът се отнася до правилността на решението, а не до допустимостта на касационното обжалване, и представените решения касаят подобни, но не идентични случаи, и същите са в подкрепа на възраженията на касатора. Ответникът прави искане да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, тъй като решението на Апелативен съд Велико Т. е правилно и законосъобразно и претендира присъждане на направените разноски в настоящото производство.
Ответниците [фирма], [населено място] и К. Иванова С. чрез процесуалния си представител адв. И. Х. Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Излага становище, че въззивният съд се е произнесъл по повдигнатите пред него материалноправни и процесуалноправни въпроси в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, които не се решават противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представените от касатора решения не доказват противоречива практика, тъй като в част от тях различните съдилища са се произнесли по материалноправни въпроси, които не са идентични, а в друга част въпросите не са решени противоречиво. Ответникът прави искане да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално решението да бъде потвърдено и претендира присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от страна, имаща интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че между [фирма] [населено място] в качеството на лизингодател и [фирма] в качеството на лизингополучател са сключени два договора за лизинг: на 14.01.2008г. договор за финансов лизинг на пътни превозни средства № 1129D2960 за срок от 61 месеца с лизингови обекти – 2 броя седлови влекачи И., модел Stralis AT 440 S 42 на обща стойност 365 376,64 лв., включваща и лихвата за срока на договора в размер 73 799,30 лв.; на 21.01.2008г. втори договор за финансов лизинг на пътни превозни средства № 1184D2981 с лизингови обекти – 2 броя товарни полуремаркета – бордови Panav, модел NV 35 на обща стойност 144 431,08 лв., включваща и лихвата за срока на договора в размер 28 871,08 лв. Въззивната инстанция е констатирала, че и в двата договора, раздел „Обезпечения“, чл. 11, ал. 4 страните са постигнали взаимно съгласие, че за гарантиране вземанията на лизингодателя лизингополучателят следва да издаде по 5 броя записи на заповед по всеки договор – по първия договор на обща стойност 198 632,76 евро, а по втория договор за 77 406,55 евро. В изпълнение на това задължение каузалните правоотношения по двата договора са обезпечени с по 5 броя абстрактни сделки – записи на заповед с различен падеж за отделните периоди от задължението.
Изводът за неоснователност на претенциите по процесните два записа на заповед е аргументиран с обстоятелството, че към датата на падежите по записите на заповед не е било налице неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължение по договорите за лизинг. Претенцията по записа на заповед от 14.01.2008г. с падеж 20.01.2010г. за сумата 40 109,50 евро по договор за финансов лизинг на пътни превозни средства № 1129D2960 от 14.01.2008г. е приета за неоснователна поради това, че към датата на падежа 20.01.2010г. лизингополучателят е заплатил всички дължими вноски по договора, като първата непогасена вноска е от 20.10.2010г. и се отнася до следващия период, обезпечен с друга абстрактна сделка. Неоснователността на претенцията по записа на заповед от 21.01.2008г. с падеж 25.01.2010г. за сумата 15 481,35 евро по договор за финансов лизинг на пътни превозни средства № 1184D2981 също е обоснована с погасяване на дължимите вноски по договора към датата на падежа на записа на заповед – 25.01.2010г. Изводът, че авалистите не следва да отговарят солидарно с издателя за претендираните суми, е аргументиран с обстоятелството, че задълженията на хонората по каузалните сделки към датата на падежите на записите на заповед са били погасени поради плащане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора въпрос е относим към предмета на делото, но не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК с обуславящо значение за изхода на спора по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК. Въпросът предполага конкретни уговорки в рамките на конкретно каузално правоотношение, за чието обезпечаване страните са предвидили издаване на запис на заповед. Дали процесните записи на заповед обезпечават погасяване на задълженията по договорите за лизинг, чиято изискуемост е настъпила за период след падежа на вземанията по записите на заповед и преди датата на образуване на заповедното производство, е въпрос на конкретна уговорка между страните по каузалното правоотношение и изцяло зависи от тяхната воля. Дали обезпечителната функция на записите на заповед ще обхване задълженията, възникнали през отделен период от съществуването на каузалното правоотношение и станали изискуеми преди падежа на менителничния дълг, или ще се разпростре и по отношение на задълженията, произлезли от каузалната сделка, чиято изискуемост е настъпила след падежа на менителничния дълг, доколкото това е възможно, е фактически въпрос, който зависи от представените по делото доказателства и тълкуване на волята между страните по каузалното правоотношение. В настоящия случай въззивният съд, като е обсъдил доводите и възраженията на страните във въззивното производство и анализирал събраните доказателства относно размера на задълженията по договорите за лизинг, техния падеж и извършените плащания, е направил извод за недължимост на сумите по процесните два записа на заповед поради това, че към датата на падежите по записите на заповед не е било налице неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължение по договорите за лизинг, тъй като към падежите на менителничните задължения дължимите вноски по договорите за лизинг били погасени чрез плащане. Произтичащите от тълкуването на договорите за лизинг и от преценката на конкретните доказателства фактически констатации и правни изводи не попадат под общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради това, че са от значение за правилността на обжалваното решение. Изложените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Не е доказана и поддържаната допълнителна предпоставка съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посоченият от касатора въпрос се отнася до връзката между падежите на записите на заповед и изискуемостта на задълженията по каузалното правоотношение за обезпечаване на изпълнението, по което са издадени менителничните ефекти. От една страна, различният изход на споровете по конкретното дело и представените от касатора решения на Варненски апелативен съд, Плевенски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд се дължи на различно тълкуване и преценка на конкретните доказателства, представени по всяко отделно дело. От друга страна, по въпроса за връзката между падежа на записа на заповед и изискуемостта на задължението по каузалното правоотношение за обезпечаване на изпълнението, по което е издаден менителничният ефект, е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 108 от 22.07.2014г. по т. дело № 2418/2013г. на ВКС, ТК, Първо отделение, съгласно която изискуемостта на вземането на основание на ценната книга, независимо от гаранционно-обезпечителния му характер, настъпва на падежа на ценната книга. Обезпечението може да е дадено преди или след възникване на задължението по каузалното правоотношение, но за да подлежи вземането на изпълнение по чл. 417, т. 9 и чл. 418, ал. 3 ГПК, същото следва да е изискуемо съобразно падежа на ценната книга, като при въведени възражения, основани на каузалното правоотношение, следва да е изискуемо и вземането по обезпеченото каузално правоотношение. Изискуеми са тези вземания, които са с настъпил падеж към датата на падежа на ценната книга. За вземанията по каузалното правоотношение, които не са изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане по ценната книга. Като е приел, че към датата на падежите по записите на заповед лизингополучателят е заплатил всички дължими вноски по договорите за лизинг, а останалите непогасени вноски са с падеж след падежите по записите на заповед и касаят следващи периоди, обезпечени с други абстрактни сделки, въззивният съд не се е отклонил от посочената постоянна практика на ВКС.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответниците М. П. С. и „Б.” E. направените от тях разноски за касационното производство в размер съответно 800 лв. и 3 700 лв. – платени адвокатски възнаграждения.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 146 от 12.06.2013г. по в. гр. дело № 132/2013г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска колегия.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], район „Л.”, [улица], ет. 2 да заплати на М. П. С. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], област Р., [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 800 лв. /осемстотин лева/ – направени разноски за касационното производство и на „Б.” E., ЕИК[ЕИК], [населено място], област Р., [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 700 лв. /три хиляди и седемстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.