О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 18.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 573 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. И., [населено място], представляван от адв. Л. Г., срещу решение № 2099 от 02.11.2015г. по гр.д. № 3399/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав в частта, в която след отмяна на решението от 04.05.2015г. по гр.д. № 15565/2013г. на СГС, I ГО, 14 състав е отхвърлен предявеният от касатора И. И. И. от против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 30 000 лева, съставляваща разлика над сумата 10 000 лева до сумата 40 000 лева, ведно със законната лихва от 16.10.2013г. до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 16.10.2013г. от водача на л.а. „Фолксваген Голф” с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, и касаторът е осъден да заплати на ЗД [фирма] разноски по компенсация за двете инстанции в размер на 5 938,70 лева.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, както и поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в нарушение на чл.146, ал.1 ГПК и чл.172 ГПК. Счита, че въззивният съд не е съобразил характера и степента на получените от пострадалия тежки травматични увреждания – счупване на първи лумбален прешлен, наложило оперативна интервенция с поставяне на транспендикулна стабилизация на Тх 12- Л2 двустрнна, както и други травматични увреждания – сътресение на мозъка и множество разкъсно-контузни рани, които не са обсъдени в мотивите на въззивното решение. Поддържа, че неправилно въззивният съд е изключил последиците от полученото увреждане, само поради неявяването на касатора на личен преглед, каквото искане не е правено, нито е формулирано в задачите към исковата молба, с оглед на което счита, че не са били налице основания за прилагане на последиците на чл.161 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът поддържа, че решението в обжалваната му част противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 81 от 18.07.2011г. по т.д. № 809/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., в което е посочено изрично, че правото на съда по чл.128, ал.2 ГПК /отм./ не е произволно. Счита, че в противоречие с тази практика въззивният съд е приложил чл.161 ГПК, без касаторът да е задължаван да се яви на личен преглед пред вещото лице и без да е уведомяван, че при неявяването поведението му ще се счита за пречка за проверка на твърдени или установени факти. Твърди, че решението на въззивния съд е несъобразено и с критериите, посочени в ППВС № 4/68г., които съдът само формално е изброил, но не е обсъдил, като не е изложил никакви правни съображения относно социално-битовите ограничения, търпени от касатора, които са установени не само от показанията на разпитания свидетел, но и са ноторно известни при подобни увреди, като не са обсъдени изобщо и показанията, доказващи несъмнено и негативните емоционални изживявания от ищеца след ПТП и неблагоприятните отражения върху психиката му, които имат значение като реални последици от вредата и като такива следва да се обсъдят и включат в обхвата на търсеното обезщетение. Твърди, че въззивният не е посочил обстоятелствата, въз основа на които счита, че следва да бъде занижено присъденото от първоинстанционния съд обезщетение. Поради това формулира следния процесуалноправен въпрос: „Следва ли съдът да обсъди кои критерии са основание за намаляване на приетия за дължим размер /извън извършените процесуални нарушения по чл.161 ГПК, които са само за недължима проверка, а не за доказване на факта на уврежданията и тяхната безспорна и необорена тежест, която е установена и неоспорена от ответното дружество/?”. Поддържа още, че въззивният съд не е обсъдил незадължителното, но влязло в законна сила решение за напълно сходен случай на същото счупване за жена на сходна възраст, но и не е обосновал връзката между приетия за дължим размер с установените факти на увреждането, предвид техния брой, тежест и трайни последици с размера на застрахователното покритие за едно пострадало лице към деня на настъпване на процесното ПТП, като в тази връзка не е съобразил постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 214 от 09.02.2010г. по гр.д. № 3802/2008г. на ВКС, ТК, I т.о.
Ответникът по касация ЗД [фирма] оспорва касационната жалба. Излага съображения за нейната неоснователност и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение на СГС в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.226 КЗ /отм./ над сумата 10 000 лева до 40 000 лева и е отхвърлил иска в тази част. За да постанови решението си, съдът е приел за доказано настъпването на описаното в исковата молба ПТП, при което на ищеца са били причинени телесни увреждания – счупване на първи лумбален прешлен, сътресение на мозъка и множество разкъсно-контузни рани по тялото, наложили оперативно решение с двустранна транспедикулна стабилизация, както и претърпените от ищеца болки и страдания, които са продължили 2-3 месеца. Приел е, че съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза, при този вид увреда е възможно да се нарушат тазовите резервоари и нервно-двигателните функции на долните крайници. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество по сключения договор за застраховка „Гражданска отговорност”. Приел е за неоснователно направеното от ответника възражение за съпричиняване на увреждането от страна на ищеца поради това, че не е установено каквото и да било негово поведение в качеството му на водач на каруца с кон, което да съпричини настъпването на процесното ПТП. Въззивният съд е съобразил характера на претърпяната от шщеца вреда, силата, продължителността и интензивността на болките и страданията при лечебно-възстановителен период от 2-3 месеца, вида и степента на телесните страдания, наложили оперативно лечение с двустранна транспедикулна стабилизация, възрастта на пострадалия – 64 г. и напълно възстановеното състояние на здравето му към момента на приключване на устните състезания, без остатъчни деформации в зоната на счупването. Въззивният съд е взел предвид, че ищецът не се е явил на личен преглед от назначения от съда експерт и е счел, че това следва да бъде квалифицирано като процесуално поведение по смисъла на чл.161 ГПК, препятстващо процеса на доказване, поради което е приел за установени само онези травми и съпътстващи ги физиологични състояния, както и продължителност на протичане на лечебно-възстановителния период, съдържащи се в приетата медицинска експертиза. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля И. И. – син на ищеца, като заинтересовани в полза на ищеца и неподкрепени от другите доказателства в процеса, относно продължителността и протичането на лечебния процес /че ищецът е бил на легло от 3 до 6 месеца/, относно получаваните от ищеца световъртеж и припадъци, каквито не са обективирани в приетата по делото медицинска документация и не са посочени от вещото лице като възможни последици от процесните травми, и относно здравословното състояние на пострадалия към момента на приключване на устните състезания /че не може да се движи нормално, не е напълно възстановен, че психически се е сринал и не е трудоспособен, има безсъние и не може да извършва нормална трудова дейност/. Възприел е показанията на свидетеля само относно търпените от ищеца болки в областта на таза, продължаващи и понастоящем, доколкото те съответстват на заключението на медицинската експертиза, предвиждащо като възможна последица от подобно на ищцовото счупване нарушаване на тазовите резервоари. Поради това въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение с оглед характера и тежестта на увежданията, степента, интензитета и продължителността на болките и страданията, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото и държавата, възлиза на 10 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението материалноправни въпроси се отнасят до определянето на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. Не е налице обаче основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и е определил обезщетение в размер на 10 000 лв., с което не се е отклонил от посочената практика на ВКС по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е изложил съображения за недоказаност на част от твърденията на ищеца, обосноваващи претендираното по-високо обезщетение и, като е съобразил писмените доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза и не е кредитирал показанията на разпитания свидетел – син на ищеца, които не се подкрепят от тези доказателства, е приел за установени само онези травми и съпътстващи ги физиологични състояния, както и продължителност и протичане на лечебно възстановителния период, съдържащи се в приетата медицинска експертиза. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касаторът, без да формулира конкретен процесуалноправен въпрос, е изложил и твърдения за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.161 ГПК. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, е пречка за допускане на касационно обжалване на въззивното обжалване. От друга страна, неявяването на ищеца – касатор в настоящото производство, за преглед от вещото лице и за направата на рентгенография, макар да е ценено от въззивния съд съобразно чл.161 ГПК, не е единствено обуславящо намаляването на присъденото от първоинстанционния съд, като този извод е обусловен от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и от приетите от съда за доказани от ищеца, чиято е доказателствената тежест, неимуществени вреди.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2099 от 02.11.2015г. по гр.д. № 3399/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: