2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
гр. София, 10.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 985 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 10 от 12.01.2015г. по в.т.д. № 1357/2014г. на Пловдивски апелативен съд, II търговски състав, с което е потвърдено решение № 465 от 02.10.2014г. по т.д. № 239/2014г. на Пловдивски окръжен съд, X. състав и касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 9 000 лева – разноски във въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 201 263,26 лева – остатък от цената по договор № 159 от 28.04.2011г., сключен между страните, за изкупуване на електрическа енергия, произведена през периода септември 2012г. – май 2013г. от фотоволтаична централа, находяща се в землището на [населено място], [община], в местността Могилите, ПИ № 072008, сумата 21 312,80 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата, начислена за периода от датата на падежа по всяка една от издадените фактури до сезиране на съда на 28.03.2014г., ведно със законна лихва върху главницата от 17.04.2014г. до изплащането й и направените по делото разноски в размер на 18 481,54 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, а предявените искове- неоснователни. Поддържа, че основният мотив на въззивния съд за основателност на исковете е фактът, че щом длъжникът оспорва съществуването на дадено задължение, то само на това основание вземането не може да се приеме за ликвидно и следователно, направените прихващания не са постигнали ефекта си. Счита този извод на въззивния съд за неправилен и немотивиран, тъй като вземането му е било ликвидно поради приемане от страна на ДКЕВР на Решение Ц-33/14.09.2012г., установяващо вземанията на касатора както по основание, така и по размер. Излага твърдения и за неправилност на изводите на първоинстанционния съд. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „Дали дадено вземане може да се приеме за неликвидно, само и единствено поради факта, че длъжникът го оспорва, без да се изследват обстоятелствата, на основание на които се твърди, че това вземане е възникнало?”. Твърди, че по този въпрос липсва практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК или практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, с оглед на което е налице необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълните и неясни правни норми в частта, уреждаща тези обществени отношения.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че формулираният въпрос не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда, тъй като във въззивното решение липсва произнасяне по този въпрос, а оплакванията на касатора са касационни основания за отмяна на решението съгласно чл.281 ГПК, които не могат да се обсъждат в производтвото по допустимост на касационното обжалване. Поддържа още, че по поставения въпрос е формирана съдебна практика. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предмет на предявения иск е сумата 201 263,26 лева, представляваща цена на изкупена от производителя [фирма] електрическа енергия, произведена в периода септември 2012г. – май 2013г. от фотоволтаичната му централа, но незаплатена от купувача. Приел е, че от представените в първоинстанционното производство 9 броя фактури, издадени от [фирма] в изпълнение на договор за изкупуване на електрическа енергия № 159 от 28.04.2011г., се установява, че общата цена с ДДС на произведената и доставена от [фирма] електроенергия възлиза на 1 108 059,73 лева, част от която в размер на 906 796,47 лева с ДДС е заплатена, а за разликата е извършено прихващане съобразно чл.103 и чл.104 ЗЗД с вземане на [фирма], произтичащо от дължима от производителя такса за достъп до преносната и разпределителните мрежи. Посочил е, че всяко прихващане, извършено с едностранно изявление на електроснабдителното дружество, е било оспорвано от [фирма]. За да приеме за незаконосъобразно извършеното материално-правно прихващане, въззивният съд е изложил съображения, че [фирма] не е установило правопораждащия факт за вземането си, което твърди, че му е цедирано от [фирма] и представлява вземане от [фирма] по издадени фактури за такса за достъп до електропреносната мрежа, като не е представил доказателства за цесията, въпреки изрично дадените му от първоинстанционния съд с изготвения доклад указания относно разпределението на доказателствената тежест. Приел е, че не е установено и изпълнение на задължението за уведомяване на длъжника, произтичащо от чл.99, ал.3 ЗЗД, с оглед на което съобразно ал.4 дори и да има редовна цесия, то тя не поражда действие спрямо длъжника и трети лица. На второ място, въззивният съд е приел, че не са налице предвидените в чл.103 ЗЗД предпоставки за извършване на прихващане. Счел е, че предвид липсата на цедирано вземане, въззиваемият [фирма] няма дълг към въззивника, произтичащ от дължими, но незаплатени такси за достъп до електропреносната мрежа, респ. въззивникът няма вземане от въззиваемия. С оглед на това е заключил, че не е налице и ликвидност, предполагаща евентуалните вземания да са безспорно установени по основание и размер, като дълговете са установени по основание, когато тяхното съществуване е безспорно, а по размер – когато доказването им не трябва да става в бъдещ процес.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивното решение.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос не съответства на решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е приел, че вземането на касатора, с което е извършено твърдяното от него прихващане, може да се приеме за неликвидно, само и единствено поради факта, че длъжникът го оспорва, без да се изследват обстоятелствата, на основание на които се твърди, че това вземане е възникнало. Изводът на въззивния съд за основателност на предявения иск е обоснован с липсата на доказателства за придобиване от касатора – ответник по иска, с договор за цесия на вземането на [фирма] по издадени фактури за дължима от [фирма] такса за достъп до електропреносната мрежа, както и на доказателства за съобщаване на цесията на длъжника. Въз основа на това въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките за извършване на прихващане, като изводът му за липса на ликвидност на вземането на касатора е обоснован не с оспорването му от ищеца, а с обстоятелството, че касаторът не е установил твърдения правопораждащ факт, че липсата на цедирано вземане означава, че ищецът [фирма] няма дълг към касатора, произтичащ от дължими, но незаплатени такси за достъп до електропреносната мрежа. Предвид изложеното следва да се приеме, че формулираният материалноправен въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Нормите на чл.103 и чл.104 ЗЗД са ясни и по приложението им е създадена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана. В ясната разпоредба на чл.103, ал.1 ЗЗД е залегнало изискването за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се извършва прихващане, поради което в практиката на съдилищата е прието, че изискуемостта и ликвидността /вземането да е безспорно установено по основание и размер/ са предпоставки за настъпване на погасителния ефект на изявлението за прихващане. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като изводите му във връзка с ликвидността на вземането на касатора са основани на анализ на фактите и доказателствата по делото, по правилността на който съдът не може да се произнесе в стадия на селекция на касационните жалби.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 от 12.01.2015г. по в.т.д. № 1357/2014г. на Пловдивски апелативен съд, II търговски състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: