О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
гр. София, 07.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1845 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. В. К., срещу решение № 680 от 12.02.2015г. по в.гр.д. № 922/2014г. на Благоевградски окръжен съд, Гражданско отделение, IV състав, с което е потвърдено решение № 209 от 17.08.2014г. по гр.д. № 65/2014г. на РС Петрич и касаторът е осъден да заплати на Т. С. Г. и на А. Г. Г. по 400 лева – разноски за въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против Т. С. Г. и А. Г. Г. иск за установяване, че ответниците дължат на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 622/2013г. на РС – Петрич: сумата 12 322 лева, представляваща просрочена главница по договори за поръчителство от 03.05.2010г., с които е обезпечено вземане на кредитора по договор за банков кредит № 28630 от 07.03.2008г., сключен с кредитополучателя [фирма], сумата 1 734,52 лева, представляваща просрочени лихви за периода от 25.09.2011г. до 21.01.2013г., сумата 1 068,70 лева, представляваща наказателна лихва за просрочената главница за периода от 25.09.2011г. до 21.01.2013г., сумата 1 949,63 лева, представляваща неустойки по договора за периода от 25.09.2011г. до 21.01.2013г., сумата 97,37 лева, представляваща такса за управление и обработка за периода от 25.04.2012г. до 21.01.2013г., както и направените разноски по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд се е занимал единствено с безспорния по делото въпрос, че банката – касатор не е предявила иск срещу главния длъжник, но не е разгледал и обсъдил подробно доводите му. Твърди, че въззивният съд е тълкувал и приложил неправилно разпоредбата на чл.739, ал.1 ТЗ, както и не е разгледал и обсъдил всички наведени доводи, касаещи приложението на разпоредбата на чл.147 ЗЗД вр. чл.637, ал.6 ТЗ. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържа наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Дали за ищеца е съществувала обективна невъзможност да предяви иск поради наличие на забрана за образуване на дела по реда на чл.637, ал.6 ГПК, която не дава възможност да бъде спазен шестмесечният срок по чл.147 ЗЗД, поради което тази разпоредба се явява само формална и не следва да се прилага буквално – поддържа, че по този въпрос липсва съдебна практика, а наличието на такива противоречиви, непълни и неясни разпоредби създава възможност за неточно тълкуване и прилагане на законите;
2. Изискването за разглеждане, обсъждане и вземане предвид на всички доводи и доказателства, които са от съществено значение за спора, както и мотивиране на решението – поддържа противоречие на въззивното решение с трайната практика на ВКС – ТР № 1 от 2001г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2 от 02.07.2004г. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците Т. С. Г. и А. Г. Г., представлявани от адв. И. С., оспорват касационната жалба. Поддържат, че касаторът не е формулирал материалноправния или процесуалноправния въпрос от значение за изхода на делото, а касационният съд не е длъжен и не може да го извежда от твърденията н акасатора. Излагат съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че със сключени на 03.05.2010г. два договора за поръчителство въззиваемите ответници Т. Г. и А. Г. са поели задължение солидарно с главния длъжник [фирма] да отговарят пред банката – кредитор за цялото му задължение, както и че усвоената сума по договора за банков кредит е в размер 46 080 лева, а размера на просрочената и неизплатена част от главницата, просрочените лихви и наказателните лихви са в размера, който е посочен в извлечението – справка от счетоводните книги на банката, представено в заповедното производство. Приел е още, че банката се е възползвала от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление от 22.01.2013г., като е уведомила главния длъжник, вече обявен в несъстоятелност, с писмо, получено на 21.06.2013г. Взел е предвид, че с решение № 37 от 28.02.2012г. по т.д. № 367/2011г. на ОС Благоевград е било открито производство по несъстоятелност по отношение на длъжника [фирма], а с последващо решение № 1656 от 19.07.2012г. дружеството е било обявено в несъстоятелност.
Въпреки, че е изложил съображения за преклудиране на довода на въззивника – ищец, че съобразно разпоредбата на чл.637, ал.6 ГПК е бил в обективна невъзможност да заведе иск срещу длъжника, тъй като към момента на преобразуването на кредита в предсрочно изискуем /22.01.2013г./ длъжникът е бил обявен в несъстоятелност, въззивният съд го е обсъдил по същество и е го е счел за неоснователен. Приел е, че съгласно чл.617, ал.1 ТЗ с откриването на производство по несъстоятелност всички парични и непарични задължения на длъжниците с падеж от преди откриването на производството по несъстоятелност стават изискуеми от датата на постановяване на решението на съда, с което длъжникът е обявен в неплатежоспособност и производството по несъстоятелност е открито, и поради това от 28.02.2012г. вземането на банката от дружеството – длъжник е станало изискуемо и дължимо. За кредитора е възникнала правната възможност да предяви вземането си пред съда по несъстоятелността, а ако то не бъде прието, да заведе специалния установителен иск по чл.694 ТЗ. В подкрепа на тезата си въззивният съд се е позовал и на чл.793, ал.1 ТЗ, според която непредявените в производството по несъстоятелност вземания с падеж от преди откриването на производството по несъстоятелност се погасяват. Заключил е, че пропускът на кредитора да предяви вземането си пред съда по несъстоятелност в срока по чл.685, ал.1 ТЗ, което би имало характера на предявяване на искова молба, не дава основание на кредитора да се позовава на обективна невъзможност за предявяване на иск против главния длъжник съобразно разпоредбата на чл.637, ал.6 ТЗ. С оглед на това е достигнал до крайния извод, че правото на иск срещу въззиваемите ответници – поръчители е погасено съгласно чл.147, ал.1 ЗЗД поради това, че в 6 месечен срок от откриването на производство по несъстоятелност по отношение на главния длъжник, против него не е бил предявен иск за вземането.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Изхождайки от формулировката на поставения от касатора материалноправен въпрос, настоящият състав намира, че той не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че не е била налице обективна невъзможност за касатора да предяви иск за процесното вземане против главния длъжник, тъй като касаторът е могъл да предяви вземането си в производството по несъстоятелност на длъжника, а при неприемане на вземането, да предяви установителен иск по чл.694 ТЗ. Въпросът дали за ищеца е съществувала обективна невъзможност да предяви иск поради наличие на забрана за образуване на дела по реда на чл.637, ал.6 ГПК, която не дава възможност да бъде спазен шестмесечният срок по чл.147 ЗЗД, е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на въззивното решение, но няма характера на правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По приложението на разпредбите на чл.617, ал.1 ТЗ, чл.637, ал.6 ТЗ, чл.684-чл.694 ТЗ и чл.147 ТЗ е формирана трайноустановена съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал и процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд, произтичащи от чл.235, ал.2 ГПК. По въпроса за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, в това число и доводът на ищеца, че е бил в обективна невъзможност да предяви иск против главния длъжник и поради това разпоредбата на чл.147, ал.1 ТЗ не следва да се прилага. Макар да е изложил съображения за преклудиране на този довод, въззивният съд го е обсъдил и по същество, като го е счел за неоснователен, мотивирайки подробно извода си.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора на следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответниците разноски не следва да се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 680 от 12.02.2015г. по в.гр.д. № 922/2014г. на Благоевградски окръжен съд, Гражданско отделение, IV състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: