1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
гр. София, 20.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1446 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Застрахователна компания [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. В. срещу решение № 582 от 12.12.2013г. по в. гр. дело № 800/2013г. на Окръжен съд Пазарджик, Гражданска колегия, втори въззивен съд, с което е потвърдено решение № 315 от 22.04.2013г. по гр. дело № 2101/2012г. на Пазарджишки районен съд и ЗК [фирма] е осъдено да заплати на А. С. Г. и Г. Й. Г., двамата от [населено място] сума в размер 1 450 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„Може ли да се противопостави като възражение по основателността на претенция отказ от наследство, извършен в хода на висящо съдебно производство и по повод на същото, в хипотезата, при която след откриването на наследството наследниците по закон не извършили фактически и правни действия, които несъмнено предполагат тяхното намерение да се откажат от наследството?
Дали в случаите, при които отказът от наследство е сторен по повод на висящо съдебно производство за реализиране на вземане, възникнало по силата на материалноправна норма, и е извършен при узнаване за съдебното предявяване на вземането, този отказ е валиден и прекратява задълженията на отреклия се наследник?
Дали при релевирани във висящо съдебно производство аргументи за нищожност на отказ от наследство, съдът следва да обсъди същите и да се произнесе по тях в изпълнение на разпоредбата на чл. 17 ГПК, или следва да се образува отделно производство за произнасяне по юридически факт, представляващ предмет по висящо дело и от значение за спорното право?“
Ответниците А. С. Г. и Г. Й. Г. чрез процесуален представител адв. Е. П. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържат, че е недопустимо да се иска от касационната инстанция да се произнася по въпроси, които са ясно, точно и конкретно уредени в ЗН. Недопустимо е жалбоподателят под формата на възражение да се позовава на нищожност на отказа от наследство, тъй като спорът за действителността или не на направения отказ от наследство се решава в спорно исково производство с предявяване на установителен иск от заинтересования съгласно чл. 56 ЗН.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на 24.08.2009г. около 1.30 часа К. Г. след употреба на алкохол при управление на лек автомобил марка „Х.“ с рег. [рег.номер на МПС] с 2.7 промила алкохол в кръвта причинил ПТП, при което той е починал, както и Н. П. – пътник в автомобила. Двамата не са използвали предпазни колани и скоростта на движение била висока за конкретния пътен участък. К. Г. е оставил за свои законни наследници родителите си А. С. Г. /баща/ и Г. Й. Г. /майка/ – ответници по делото. Н. П. е оставил за свои наследници съпругата си Л. П., дъщеря си И. П. и родителите си Б. П. и И. П.. По делото е установено, че между ищеца и собственика на лекия автомобил марка „Х.“ модел „С.“ Д. Б. е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобилистите със срок на действие от 04.07.2009г. до 03.07.2010г. със застрахователна полица № 030904522309-9567862. Въз основа на извънсъдебно споразумение № 662/27.10.2011г. между ЗК [фирма], Л. П. лично и като законен представител на И. П., Б. П. и И. П. застрахователят е изплатил на 10.11.2011г. и 15.11.2011г. застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди общо в размер 250 000 лв., от които на Л. П., Б. П. и И. П. по 60 000 лв. за всеки и на И. П. 70 000 лв. – банкова референция изх.№122-168/18.02.2013г., издадена от [фирма] – Клон С..
За да направи извод за неоснователност на предявения иск поради липса на материално-правна легитимация за ответниците, въззивната инстанция се е позовала на направения от тях отказ от наследството на К. Г. съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗН във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН, чиито последици се изразяват в невъзможност за отказалия се наследник да придобие включените в откритото наследство права и невъзможност да му се възложат задълженията, които се включват в същото наследство, и които последици настъпват с обратна сила. Решаващият съдебен състав е констатирал, че с определение № 764 от 09.03.2012г. по ч. гр. д. № 941/2012г. на Районен съд Пазарджик е вписан отказ на А. С. Г. и Г. Й. Г. от наследството на К. А. Г. – удостоверение изх. № 566/09.03.2012г., издадено от РС Пазарджик. Въззивният съд е приел за неоснователни и недоказани възраженията и доводите на застрахователя за нищожност на направения от ответниците отказ от наследство на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради невъзможен предмет и че отказът от наследство цели увреждане на интересите на кредитора. Изложил е съображения относно правната характеристика на приемането и отказа от наследство, начина, по който същите се извършват съгласно чл. 49, ал. 1 и чл. 52 ЗН, съобразил е, че с факта на откриване на наследството наследниците се призовават само към наследство, за тях се поражда правото да получат наследственото имущество, оставено им от наследодателя, и че за придобиване на наследството е необходимо наследниците да изразят волята си за приемането му. Съдебният състав се е аргументирал с доводите, че невъзможност на предмета е налице тогава, когато едно наследство е вече прието от наследника, който впоследствие се отказва от него по реда на чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН, като приемането на наследство не може да бъде отменено от приелия наследството и го лишава от възможността да се откаже от него. Приел е, че ищецът не е ангажирал доказателства, че ответниците са извършили действия, които несъмнено предполагат тяхното намерение да приемат наследството.
Независимо от обсъждането на доказателствата, направените доводи и изводи, въззивната инстанция е изложила и съображения за недопустимост под формата на възражение ищецът да се позовава на нищожност на отказа от наследство, тъй като спорът за действителността или не на направения отказ от наследство трябва да се реши в спорно исково производство с предявяване на установителен иск от заинтересования.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Посочените от касатора правни въпроси са релевантни за делото, тъй като са от значение за изхода на спора, предвид направените от страните възражения и доводи и изложените от решаващия съдебен състав съображения и изводи.
Независимо от наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение поради отсъствие на специфичните за достъпа до касация твърдени от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Касаторът не е посочил конкретна съдебна практика по формулираните от него въпроси, свързани с допустимостта и действителността на отказа от наследство.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Нормите на чл. 49 и чл. 50 ЗН са напълно ясни и прилагането им не провокира противоречиво тълкуване, отстранимо чрез произнасяне от Върховен касационен съд със задължителен за първоинстанционните и въззивните съдилища акт. Налице е трайноустановена практика на ВКС, съгласно която при направено възражение, че страната не е приела наследството или се е отказала от него, може да се слуша противно възражение на другата страна, че е налице приемане или че направеният отказ е нищожен, защото например преди него е извършено приемане. Отказът от наследство като едностранна сделка, на основание чл. 44 ЗЗД, е изричен, формален и дефинитивен акт, който поражда действие, съгласно чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН от момента на вписването му в особената книга на районния съд. След вписването на отказа за отказалия се от наследството не съществува възможност да оттегли своя отказ, като последващото обратно действие е нищожно. Както приемането на наследството, така и отказът от наследство изчерпват възможността след неговото надлежно изразяване да се извърши точно обратното му действие. Установяването на нищожността на отказа може да се извърши инцидентно в исковото производство, по което е релевирано възражение за отказ от наследство, чрез предявяване на инцидентен установителен иск или чрез възражение, а когато страната не разполага с друг иск, може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказа от наследство. В този смисъл са Постановление № 7 от 28.XI.1973г. на Пленума на ВС, Решение № 248/11.06.2012г. по гр. д. № 470/2011г. на ВКС, ГК, I г. о., Решение № 310/09.04.2009г. по гр. д. № 721/2008г. на ВКС, ГК, III г. о. и други.
Обстоятелството, че в края на съдебния акт въззивният съд е посочил, че е недопустимо под формата на възражение жалбоподателят /ищецът в първоинстанционното производство/ да се позовава на нищожност на отказа от наследство, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК, защото въззивният съд на стр. 5 и 6 от решението се е произнесъл по възражението на застрахователното дружество за нищожност на направените от ответниците откази от наследството на виновния за процесното ПТП водач, като е извършил анализ на събраните по делото доказателства. Въззивният съд, като е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи извършени от ответниците действия, които несъмнено предполагат тяхното намерение да приемат наследството, и като е направил извод за неоснователност и недоказаност на възраженията и доводите на застрахователя за нищожност на направения от ответниците отказ от наследство на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради невъзможен предмет, не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Доколко установената фактическа обстановка и преценката на съда относно доказателствата и възраженията е правилна, е въпрос, относим към правилността на решението, и направените оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответниците направените от тях разноски за касационното производство в размер 1 450 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 582 от 12.12.2013г. по в. гр. дело № 800/2013г. на Окръжен съд Пазарджик, Гражданска колегия, втори въззивен съд.
ОСЪЖДА ЗК [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на А. С. Г. и Г. Й. Г., двамата от [населено място], [улица] сумата 1 450 лв. /хиляда четиристотин и петдесет лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.