О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
гр. София, 25.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети юли през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 3719 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Международна банка за икономическо сътрудничество, със седалище в Руска Федерация, представлявана от адв. К. Й., срещу определение № 1874 от 26.09.2014г. по в.т.д.№ 118/2014г., с което е оставена без разглеждане молбата на Международна банка за икономическо сътрудничество за изменение на постановеното по делото решение № 340 от 31.05.2014г. в частта за разноските, присъдени от Старозагорския окръжен съд по т.д. № 540/2012г., и е оставена без уважение молбата на банката за изменение на същото решение в частта за дължимата държавна такса като част от разноските по делото пред въззивната инстанция.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е изцяло неправилно, поради допуснати особено съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че тъй като по делото не е било налице влязло в сила решение по предявения отменителен иск, не е налице основание за осъждането й да заплати държавна такса. Твърди, че има статут на международна организация със съдебен имунитет по силата на международен договор, който обвързва Република България и съгласно чл.38, ал.2 от устава на банката, тя се освобождава от всички преки данъци и такси, както държавни, така и местни. Позовава се и на чл.5, б.“с“ ЗДТ, според който не се заплащат държавни такси, когато това е предвидено с международен договор, който е в сила за Република България, какъвто характер има Споразумението за създаване на М.. Твърди още, че не е налице противоречие между приложимото вътрешно право – посочената разпоредба от ЗДТ, и международния договор, а те взаимно се допълват. Счита, че разпоредбите на чл.649, ал.2 ТЗ и чл.78 ГПК, които е приложил съдът, се дерогират от разпоредбата на чл.38, ал.2 от Устава на М. вр. чл.11 от Споразумението. Поддържа, че не дължи и заплащане на разноски по делото, представляващи заплатени държавни такси за вписване на исковата молба – 21 514,13 лева и сумата 172,80 лева – разходи за превод. Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид и съображенията му, че държавната такса е неправилно изчислена. По изложените съображения моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което бъде прието, че не дължи заплащане на държавни такси и разноски по настоящото дело, а в случай, че това искане бъде счетено за неоснователно, да бъде намален размерът на държавните такси до законоустановеният им размер – 199 824,31 лева – за производството пред първата инстанция и 99 912,16 лева – за производството пред въззивната инстанция.
Ответникът Е. Г. Т. – синдик на [фирма] оспорва частната жалба. Поддържа, че в Споразумение за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. и Устава на М. не е налице разпоредба, изключваща задължението на банката за заплащане на съдебни такси, тъй като сочената разпоредба на чл.38, ал.2 от Устава не се отнася за съдебните такси.
Ответникът [фирма] не изразява становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е допустима.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че е недопустима молбата на М. в частта, в която се иска изменение на решението на първата инстанция в частта за разноските, тъй като се е произнесъл по този въпрос с решението си и не може да го преразглежда, а преценката му подлежи на инстанционен контрол. Счел е за неоснователна подадената молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Изложил е съображения, че в признатите в полза на М. привилегии по чл.38, ал.2 от нейния устав не е посочено изрично, че банката на територията на страната е освободена от внасянето на съдебни разноски. Посочил е, че държавната такса е цената, определена от държавата за защита, която се търси от съда в исковия процес, и се дължи и внася по сметка на органите на самостоятелната съдебна власт, с оглед на което не може да бъде отнесена към категорията на общодържавни и местни такси по смисъла на посочената разпоредба от Устава. Счел е за неоснователни и доводите за неправилно определяне на размера на дължимата държавна такса, която е посочил, че следва да бъде определена съобразно чл.71, ал.1 ГПК върху цената на иска, а не върху една четвърт от нея.
Определението на въззивния съд, с което е оставена без разглеждане молбата на М. за изменение на решението в частта за разноските, присъдени от първоинстанционния съд, е правилно. Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, постановено по искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, и се е произнесъл по тази частна жалба в решението си с изричен диспозитив. Срещу това определение на въззивния съд, инкорпорирано в постановеното решение, е подадена касационна жалба, поради което въпросът за дължимостта на разноските за първоинстанционното производство следва да бъде решен в производството по тази жалба, а не по реда на чл.248 ГПК.
Определението на въззивния съд в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, е неправилно. Съгласно чл.11 от Споразумението за многостранни разплащания в преводни рубли и създаване на М. от 22.10.1963г. банката се ползва на територията на всяка от договарящите се страни с привилегиите и имунитетите, които са необходими за изпълнението на функции и за постигане на целите, предвидени в това споразумение и в Устава на банката, като правоспособността, привилегиите и имунитетите, които са споменати в този член, произтичат от Устава на банката. В раздел VIII „Привилегии и имунитети на Банката и нейните длъжностни лица“, чл.38, т.2, б.“а“ от Устава на банката е предвидено, че банката на територията на страните-членки на банката се освобождава от всички преки данъци и такси – както общодържавни, така и местни, като тази разпоредба няма да бъде прилагана по отношение на таксите за комунални и други услуги. Съгласно чл.5, б. „с“ ЗДТ, освобождават се от заплащане на държавни такси случаите, предвидени в международни договори, които са в сила за Република България.
В настоящия случай в чл.14 от Споразумението е предвидено, че то подлежи на ратифициране и влиза в сила от датата, на която последната от договарящите се страни предаде своето ратификационно писмо на депозитаря на това споразумение, като споразумението ще бъде временно задействано от 1 януари 1964г., освен ако към тази дата то не влезе в сила съгласно първата алинея на този член. Обнародването на цитираните Споразумение и Устав на банката е извършено в ДВ, бр.8 от 28.01.2014 г.. Независимо от това, към момента на подаване на исковата молба процесното споразумение е било подписано, ратифицирано при спазване на действащото законодателство – чл.35, т.9 от Конституцията на НРБ от 1947г. и влязло в сила, а обнародването му не е било задължително както според нормите на тази Конституция, така и според чл.24, ал.2 от Указ № 1496/1975г. за участие на НРБ в международни договори. Поради това следва да се приеме, че посочените актове са част от вътрешното право, макар и да нямат предимство пред нормите на вътрешното право, които им противоречат, и доколкото обсъдените по-горе техни норми не противоречат на разпоредбата на чл.5, б.“с“ ЗДТ, следва да бъдат приложени.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че Международна банка за икономическо сътрудничество е освободена от заплащане на държавна такса за въззивното производство, тъй като държавната такса, дължима на съда съгласно З., не попада сред посочените в чл.38, т.2, б.“а“ от Устава на банката изключения, отнасящи се за таксите за комунални и други услуги. Обстоятелството, че съдебната такса се дължи и се внася по сметка на самостоятелен орган на съдебната власт, не променя характера й на държавна такса по смисъла на чл.1 от ЗДТ. Обсъдените разпоредби не касаят отговорността на банката за разноските, направени от другата страна, дори и да включват заплатени от нея държавни такси, поради което по този въпрос следва да намери приложение разпоредбата на чл.78 ГПК.
Поради това изводът на въззивния съд е неправилен и обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, в която е оставена без уважение молбата на М. за изменение на въззивното решение в частта за разноските за въззивната инстанция, като бъде отменено това решение в частта му, имаща характера на определение, с което М. е осъдена да заплати държавна такса по подадената въззивна жалба в размер на 399 648,63 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 1874 от 26.09.2014г. по т.д. № 118/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав, в частта, в която е оставена без уважение молбата на Международна банка за икономическо сътрудничество за изменение на решение № 340 от 31.05.2014г. по в.т.д. № 118/2014г. на Апелативен съд – П. в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА изменение на решение № 340 от 31.05.2014г. по в.т.д. № 118/2014г. на Апелативен съд – П. в частта за разноските, като ОТМЕНЯ решението в частта, в която Международна банка за икономическо сътрудничество е осъдена да заплати държавна такса по подадената въззивна жалба в размер на 399 648,63 лева.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1874 от 26.09.2014г. по т.д. № 118/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав в останалата му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: