5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 600
гр. София, 29.10.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3161 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Ч. В., представляван от адв. Й. Ч., срещу решение № 1369 от 01.07.2014г. по в.гр.д. № 902/2014г. на САС, 7 състав, с което е потвърдено решение № 8740 от 27.12.2013г. по гр.д.№ 1381/2013г. на СГС, ГО, I-11 състав за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма] искове с правно основание чл.226 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 65 000 лева и на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 950 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е необосновано, тъй като е формирано въз основа на неправилно изследване и приемане на доказателствата по делото. Поддържа, че въззивният съд е мотивирал извода за изтекла погасителна давност с практика на ВКС, която е неотносима към разглеждания случай. Твърди, че на 08.07.2009г. е завел иск с правно основание чл.45 ЗЗД против виновния водач, в което производството ответното застрахователно дружество е участвало като трето лице-помагач на ответника и като ответник по обратен иск. Поддържа, че с влязло в сила решение от 09.12.2010г. виновният водач е бил осъден и с постановяване на това съдебно решение е започнал да тече петгодишният давностен срок, тъй като увреденото лице запазва прякото си право срещу застрахователя на деликвента да претендира обезщетение направо от него. Счита, че съгласно ТР № 2/2010г. по т.д. № 1/2010г. на ОСТК на ВКС при уважен иск срещу деликвента по чл.45 ЗЗД, какъвто е настоящият случай, е допустим прекият иск на увреденото лице по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, съответно по действащия чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „ГО“. Поради това счита за неоснователно направеното от ответника възражение за наличие на изтекла погасителна давност, приета от въззивния съд като безспорен факт. Поддържа, че искът против застрахователя е за заплащане на определеното с влезлия в сила съдебен акт обезщетение, а не, както неправилно е приел въззивният съд, за присъждане на ново обезщетение. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „От кой момент започва да тече давностният срок за пострадалия да упражни правата си по чл.226 КЗ срещу застрахователя на деликвента в случаите, когато има образувано гражданско производство по реда на чл.45 ЗЗД срещу виновното лице, в което производство е участвал застрахователят, и прекъсва ли се давността, докато трае гражданското производство?“.
Ответникът по касация [фирма] не представя писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените осъдителни искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, въззивният съд е приел, че независимо от осъществяването на всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника при условията на чл.226 КЗ, предвид заявеното от последния правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност, исковете следва да бъдат отхвърлени изцяло. Изложил е съображения, че по силата на чл.197 КЗ началото на давностния срок за прекия иск на пострадалото лице срещу застрахователя по гражданска отговорност за обезщетение за вреди от ПТП /вкл. и при ексцес/, е моментът на настъпване на застрахователното събитие, като този срок се прилага и за правата, които трети лица имат към застрахователя по застраховка „ГО“ по силата на закона. Взел е предвид, че в случая, считано от датата на ПТП е започнала да тече петгодишната погасителна давност по чл.197 КЗ за упражняване на правата по чл.226 КЗ, като в този срок не е предявен пряк иск от пострадалото лице срещу застрахователя, а по силата на чл.116, б. „б“ ЗЗД само предявяването на такъв може да има за последица прекъсване на давността. Приел е, че нито наказателният процес, нито предявеният срещу деликвента иск по чл.45 ЗЗД са процеси относно вземането по чл.226 КЗ, поради което по време на разглеждането им погасителната давност за предявяване на прекия иск е текла без прекъсване и е изтекла на 29.11.2011г., като исковата молба е подадена по пощата на 29.01.2013г.
Въззивният съд е обсъдил довода на въззивника – ищец, че ответникът не е оспорил претендираните суми и поради това е налице признание от негова страна, и е приел, че още с отговора на исковата молба ответникът е заявил оспорване на претенциите по отношение на допустимостта, основателността и размера им, което поведение не попада в хипотезата на чл.116, б. „а“ ЗЗД и не води до прекъсване на давността. Посочил е, че постановките на ТР № 2/2010г. от 06.06.2012г. по т.д. № 1/2010г. на ВКС, ОСТК, на които се позовава въззивникът, нямат отношение към въпросите за началото на давностния срок, неговата продължителност и обстоятелствата, които имат за последица неговото прекъсване или спиране.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му. От друга страна, по въпроса относно началния момент, от който започва да тече давностният срок за пострадалия за прекия му иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „ГО“ е постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 53 от 10.08.2012г. по т.д. № 455/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.. Прието е, че началният момент е моментът на настъпване на застрахователното събитие, като специалният давностен срок по чл.197 КЗ се прилага за всички права, произтичащи от застрахователното правоотношение, както и за правата, които трети лица имат към застрахователя по застраховка „ГО“ по силата на закона. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, която и настоящият състав приема. По приложението на чл.116, б. „б“ ЗЗД е налице постоянна практика – решение № 72 от 08.07.2009г. по т.д. № 17/09г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 65 от 25.06.2015г. по т.д. № 13/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 51 от 07.04.2011г. по т.д. № 450/10г. на ВКС, ТК, II т.о., според която изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл.116 ЗЗД не дава възможност за разширяването им, тъй като става дума за процесуални действия и ограничен брой факти, изрично посочени в правната норма. Поради това е прието, че давността се прекъсва само с предявяване на иск – първоначален, насрещен или обратен или чрез възражение срещу предявен иск. Искането за привличане на трето лице-помагач не прекъсва давността между привличащия и привлеченото лице, тъй като за този ефект е нужно предявяване на обратен иск. При предявяване на иск настъпват последиците на прекъсване на давността по чл.116, б. „б“ ЗЗД по отношение на вземането, предмет на исковата претенция, и то в отношенията между ищеца и ответника по иска. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е съобразил, че в производството по в.гр.д. № 464/2010г. на Варненски апелативен съд не е бил предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ от увреденото лице против застрахователя по застраховка „ГО“, а е бил предявен иск по чл.45 ЗЗД против деликвента, както и обратен иск на деликвента против застрахователя, и въз основа на това е достигнал до извода, че не е бил предявен иск относно вземането, предмет на иска. Изводът, че предявеният от деликвента против застрахователя обратен иск няма характера на процес между същите страни относно вземането, предмет на иска по чл.226 КЗ, и не поражда предвидените в чл.116, б. „б“ ЗЗД последици, е съобразен с цитираната постоянна практика.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1369 от 01.07.2014г. по в.гр.д. № 902/2014г. на САС, 7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: