1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
гр. София, 15.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2316 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ю. Л. Д. срещу решение № 1636 от 28.07.2016г. по т. дело № 2002/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав. С въззивното решение е отменено решение № 1706/23.10.2015г. по т. дело № 6460/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-20 състав в осъдителната му част и е отхвърлен иска с правно основание чл. 229 КЗ /отм./, предявен от [фирма] срещу [фирма], [населено място] за сумата от 44 000 лв., представляваща част от дължимото обезщетение за застрахователно събитие – повреда на 11 броя инверторни комплекта, настъпила на 11.06.2012г. и представляваща застрахователно събитие по застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството”. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която СГС е отхвърлил предявения от [фирма] срещу [фирма] над присъдената сума до пълния предявен размер от 55 388,52 евро и е осъдил ищеца да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3 515,51 лв. – разноски. С въззивното решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер 2 404,49 лв. и разноски за въззивното производство в размер 6 380 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и от ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, касаещи правилността на първоинстанционното решение и допустимо ли е същият съд да се произнесе по въпроси, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становището си? – противоречиe с т. 1 от Tълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на практиката по чл. 290 ГПК, формирана от ВКС, Решение № 290/22.06.2010 г. по гр. д. № 759/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 203/3.06.2014 г. по т. д. № 461/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 42/10.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 670/27.10.2010 г. по гр. д. № 1728/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 290/22.06.2010 г. по гр. д. № 759/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 r. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 195/16.06.2014 г. по гр. д. № 5507/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Дължи ли даване на допълнителни указания във връзка с доклада въззивният съд, когато приема основания за приложимост на материалноправна разпоредба, неприложена от първата инстанция /в случая – чл. 258 ЗЗД/, вкл. относно релевантните факти, значението им за спора и разпределението на доказателствената тежест? – противоречие с т. 2 от Tълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 42/10.06.2015 г. по гр. д. № 4492/2014 г. на ВКС, ГК, IІІ г. о., Решение № 452/16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.
3. Задължен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на съвкупната и поотделно оценка на всички събрани доказателства, както и да изложи мотиви относно всички доводи и възражения на страните?
4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и вземе предвид, освен събраните доказателства, също и всички оплаквания, доводи, възраженията и становища на страните при постановяване на въззивното съдебно решение, както и да изложи мотиви защо приема определени възражения за основателни/неоснователни, вкл. и по въпроса защо кредитира определени доказателства за сметка на други?
Касаторът поддържа, че третият и четвъртият правни въпроси са решени в противоречие с Решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 261/22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на ВКС, ГК, IІІ г. о., т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., Решение № 98/20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., ППВС № 1/1983 г., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от Tълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Tълкувателно решение № 2/02.07.2014 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 202/21.12.2013 г. по гр. д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., Решение № 450/21.07.2009 г. по гр. д. № 3547/2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., Решение № 570/0б.11.2009г. по гр. д. №4112/2008г. на ВКС, ГК, II г. о., Решение № 796/02.02.2011г. по гр. д. № 1660/2009г. на ВКС, ГК, I г. о.
5. При договор за строителство /изработка по смисъла на ЗЗД/ коя
страна носи риска от погиване на съоръжения, които следва да се вложат в
строежа, когато същите са собственост на възложителя, а и в сключения договор са налице изрични уговорки за носенето на риска? С оглед на това, приложима ли е нормата на чл. 258 ЗЗД относно риска и по отношение на предоставените на изпълнителя вещи, нужни за осъществяване на строителството, които са собственост на възложителя? – противоречие с Решение № 702/02.05.2011 г. по в. т. д. № 522/2010 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 602/26.7.2012 г. по т.д. № 927/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 1279/14.04.2015 г. по гр. д. № 18004/2014 г. на Районен съд Пловдив, изменено с решение на ОС Пловдив, Решение от 23.09.2014 г. по в. гр. д. № 300/2014 г. на ОС Габрово, влязло в сила като необжалваемо /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
6. Следва ли съдът да зачете постигнатата договорна воля, вкл. относно преминаването на риска от случайно погиване на вещ, която изпълнителят ползва във връзка с изработката? Диспозитивни или императивни са разпоредбите на ЗЗД за носене на риска във връзка с предоставените на разположение на изпълнителя „материали” /съоръжения, ползвани при изработката/? – противоречие с Решение № 251/07.01.2013 г. по т. д. № 1002/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 229/28.01.2015 г. по гр. д. № 4936/2013 на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 31/13.11.2009 г. по т. д. № 661/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение № 47/31.03.2011 г. по т. д. № 706/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/
7. Дължи ли изплащане на уговореното застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството” застрахователят в случаите, в които действията на застрахования, от които са настъпили вреди, са осъществени в срока на действие на договора? Касаторът поддържа, че по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е формирана задължителна съдебна практика, включително по реда на чл. 290 ГПК, предвид динамиката на отношенията в строителството, която непрестанно се засилва, и с оглед приемането на нов Кодекс за застраховането, който частично преурежда въпросите на задължителното застраховане, поради което е необходимо да се посочи запазен ли е или не предходният законов режим по релевантния въпрос. Касаторът се аргументира и с обстоятелството, че по въпроса е налице и друго разрешение, дадено в Решение от 17.03.2010 г. по гр. д. № 1024/2009 г. на ОС Добрич, в което е прието, че се касае за скъсяване на установени от закона давностни срокове.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като изложените аргументи са по съществото на спора, а в приложените решения са разгледани спорове, които не са сходни с настоящия. Поддържа, че касаторът е изложил оплаквания за неправилност на решението, както и че въззивният съд е постановил съдебния акт при спазване на всички съдопроизводствени правила, в съотвествие с нормите на материалното право и задължителната практика на ВКС. По отношение на посочения в т. 5 от изложението въпрос ответникът излага становище, че касаторът се опитва да измести въпроса от предмета на спора по делото като спор по договор за застраховка, а приложените решения на ОС Пловдив и ОС Габрово са разрешили спор по договор за изработка и по които обстоятелствата съществено се различават от фактите по настоящото дело, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ответникът релевира доводи за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на посочения в т. 7 от изложението правен въпрос поради това, че въпросът е поставен твърде общо, не е посочено по какъв начин е обусловил правните изводи на съда, не са изложени аргументи как произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок съгласно чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правоотношения по силата на два договора за застраховка с покрит риск „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството” със срок на действие, съответно от 0.00 часа на 01.06.2011 г. до 24.00 часа на 31.05.2012 г. по застрахователна полица №[ЕИК]/00 от 27.05.2011 г. и от 0.00 часа на 15.06.2012 г. до 24.00 часа на 14.06.2013 г. по застрахователна полица №[ЕИК]/00 от 14.06.2012 г., като за времето от 0.00 часа на 01.06.2012 г. до 24.00 часа на 14.06.2012 г. ищецът не се е ползвал от застрахователната закрила на ответника. Съдебният състав е констатирал, че с договор за възлагане на строителство и други допълнителни услуги от 20.12.2011 г. [фирма] възложило на [фирма] проектирането и изграждането на фотоволтаична електроцентрала и необходимата кабелна линия за свързване към мрежата в 6 обекта, между които и Соларен парк „С. Ел Систем” – [населено място]. В изпълнение на договора възложителят предал на изпълнителя с приемо-предавателен протокол от 10.04.2012 г. 55 броя инвертори P. O. Aurora Trio 27.6 TL, а на 14.05.2012 г. още 90 броя от същия вид.
Въззивната инстанция след обсъждане на констативния протокол от 11.06.2012 г. от представители на възложителя, изпълнителя и строителния надзор на строежа, писмото до австрийската фирма – доставчик на инверторите от 12.06.2012 г. от управителя на ищцовото дружество, протокола за проведена 72-часова проба при експлоатационни условия /приложение № 17/, показанията на свидетелите Н. Г. и П. Ц. – непосредствени участници в монтажа на съоръженията, и заключенията на експертизите, изпълнени от вещо лице Н. Балкански и вещо лице К. Б., е приела, че изпитванията при експлоатационни условия на строежа са били извършени в съответствие с утвърдения пусков график през периода от 15.57 часа на 11.06.2012 г. до 15.57 часа на 14.06.2012 г. и че в началото на 72-часовите проби е настъпила повреда на общо 11 инвертори – при включване на щекерите към съответните инвертори в резултат на погрешно свързване /поляритет/ на входящите проводници /не е извършено предварително измерване от техниците за определяне на „плюс” и „минус” от съответни стрингове в повредените инвертори/ са се получили повреди, а именно изгаряне на щекери, кабели и вътрешна апаратура /съоръжения/. Поради това, че вредата, изразяваща се в пълно увреждане на движимо имущество, е настъпила почти веднага – непосредствено след извършването на неправомерните действия, с които е в пряка причинна връзка, на 11.06.2012 г., а към този момент страните не са били обвързани от застрахователно правоотношение, съдебният състав е направил извод за липса на първия елемент на фактическия състав на застрахователното събитие – деянието.
Изводът за липса на втория елемент на фактическия състав на застрахователното събитие – вреда, настъпила за трето лице, респективно друг участник в строителството, е аргументиран с обстоятелството, че вреда за възложителя [фирма] не е настъпила, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 258 ЗЗД изпълнителят приема да извърши работата на свой риск, като рискът за изработеното преминава към възложителя в деня, в който приеме работата. Въззивната инстанция е изложила съображения, че по време на действието на договора за изработка всички вреди, произтекли от неточното изпълнение на задълженията на изпълнителя, са за негова сметка, а за възложителя вреди от договора могат да настъпят едва след като действието на договора се прекрати с факта на приемане на работата и плащане на дължимото възнаграждение. Приела е, че с подписването на протокола от 18.06.2012 г. за установяване на годността за ползване на строежа /приложение № 16/ възложителят е приел работата и именно след този момент евентуалните вреди, причинени от неправомерните действия на изпълнителя, ще бъдат в неговия патримониум.
Въззивният съд е направил извод, че ищецът не е изпълнил точно и добросъвестно по смисъла на чл. 63, ал. 1 ЗЗД задълженията си по застрахователния договор – не е изпълнил задължението си по чл. 224, ал. 1 КЗ /отм./ да съобщи на застрахователя в седмодневен срок от узнаването обстоятелствата, които биха могли да доведат до възникване на гражданска отговорност; не е изпълнил задължението си по чл. 207, ал. 3 КЗ /отм./ при настъпване на застрахователното събитие да допусне застрахователя за извършване на оглед на увреденото имущество и да представи поисканите от застрахователя документи, пряко свързани с установяване на събитието и на размера на вредите. Въпреки, че е знаел че причината за повредата не е фабричен дефект, ищецът веднага след настъпването на аварията е заявил рекламация пред доставчика на инвенторите с искане те да бъдат заменени „безплатно, както е според условията на гаранцията” и три дни след повредата, в 9:50:57 часа на 14.06.2012 г. със знанието, че увреждането на част от инвенторите е факт, сключил втория във времето застрахователен договор, чрез застрахователния посредник [фирма]. Съдебният състав е отчел и обстоятелството, че ищецът е уведомил застрахователя за събитието след отказа на доставчика да приеме рекламацията, обоснован в писмото от 20.06.2012 г., много след изтичането на срока по чл. 224, ал. 1 от КЗ /отм./. Посочил е, че недобросъвестното поведение на застрахования не е самостоятелно основание за отказ от плащане, но е обстоятелство, което не е без значение при оценката на фактите, с оглед правилното решаване на спора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 релевантният правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора и който е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, формулиран от касатора, процесуалноправен въпрос е релевантен по делото, но не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно т. 1 от Tълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, посочените от касатора решения и други служебно известни на настоящия съдебен състав решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен да се произнесе в рамките на посочените във въззивната жалба оплаквания като ограниченията на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора, но не и по отношение на приложението на относимите материалноправни норми. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е посочено, че основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, поради което същата не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В настоящия случай съдебният състав на Софийски апелативен съд в съответствие с постоянната практика на ВКС се е произнесъл в рамките на направените във въззивните жалби на ищеца и ответника оплаквания, по отношение на които всяка от страните е имала възможност да изрази становището си. Във въззивната жалба на ответника са релевирани доводи за неправилност на определени фактически и правни изводи поради несъобразяване с някои представени доказателства – относно липса на застрахователно правоотношение към 11.06.2012г. поради това, че не е уговорено ретроактивно действие на сключената застраховка; неизпълнение на задължението на ищеца да уведоми застрахователя при настъпване на застрахователното събитие; твърденията, че щетата е настъпила вследствие неправилен монтаж не може да се установи по категоричен начин; по делото не са представени доказателства, че третото лице [фирма] е претърпяло вреди; застрахованият не е удовлетворил трето пострадало лице; не е доказано, че посочените в исковата молба инвертори са именно имуществото, което е увредено. Съдебният състав е обсъдил доказателствата с оглед установяване на спорните и пред въззивната инстанция факти и обстоятелства и релевираните във връзка с тях възражения и доводи. Позоваването на разпоредбата на чл. 258 ЗЗД и изводът, че не е настъпила вреда за трето лице, поради което не е налице вторият елемент на фактическия състав на застрахователното събитие, са направени след установяване на фактическата обстановка в рамките на направените оплаквания във въззивната жалба.
Посоченият от касатора втори процесуалноправен въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване на решението на САС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В т. 2 от Tълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително посочените в изложението към касационната жалба, е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В настоящия случай първоинстанционният съд е направил доклад по делото, разпределил е доказателствената тежест съобразно твърдените от страните факти и обстоятелства и е дал указания на страните, а във въззивните жалби и отговорите въззивниците не са направили оплаквания за допуснати нарушения от първоинстанционния съд по отношение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ГПК. Поради изложените съображения и с оглед обстоятелството, че не е определена друга правна квалификация на иска, въззивната инстанция, като не е дала допълнителни указания, не е процедирала в противоречие с постоянната практика на ВКС.
По посочените от касатора в т. 3 и 4 от изложението процесуалноправни въпроси не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Д. за противоречие на обжалвания съдебен акт с цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 1/1983 г., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от Tълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Tълкувателно решение № 2/02.07.2014 г. на ОСГК на ВКС е неоснователен. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. дело № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т. дело № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т. дело № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т. дело № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд може да приеме, че приетите за установени от първоинстанционния съд факти не са се осъществили, или че неустановените от първоинстанционния съд факти са се осъществили, само ако във въззивната жалба се съдържа оплакване, че даден релевантен по делото факт е погрешно установен. В този случай въззивният съд е длъжен да обсъди събраните относими и допустими доказателства относно спорните факти съобразно направените във въззивната жалба оплаквания. В настоящия случай, в съответствие с постоянната практика на ВКС, въззивната инстанция в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е извършила преценка на събраните доказателства относно твърдените от страните факти и обстоятелства, обсъдила е релевираните от страните възражения и доводи и е основала решението си върху установената фактическа обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми. Преценката дали при установяване на фактическата обстановка в резултат на обсъждане на доказателствата съдебният състав е приложил правилно правилата на логическото мислене не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, а е предмет на производството по чл. 290 ГПК и направените в тази връзка оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Формулираните от касатора в т. 5 и 6 правни въпроси относно риска при договор за строителство са важни, но както и да бъдат решени, не биха променили изхода на спора, тъй като същите се отнасят само до един от аргументите на въззивната инстанция за неоснователност на предявения иск /липса на втория елемент на фактическия състав на застрахователното събитие – вреда, настъпила за трето лице, респективно друг участник в строителството/, а искът е отхвърлен и поради липса на първия елемент на фактическия състав на застрахователното събитие – вредата, изразяваща се в пълно увреждане на движимо имущество, е настъпила в момент, когато страните не са били обвързани от застрахователно правоотношение по договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството”.
Посоченият от касатора в т. 7 от изложението правен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съответства на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. Един от аргументите за извода за неоснователност на предявения иск е, че деянието, неправомерните действия са се осъществили в момент, към който страните не са били обвързани от застрахователно правоотношение. Дали вредите са осъществени в срока на действие на договора за задължителна застраховка „Професионална отговорност на участниците в проектирането и строителството” е фактически въпрос и отговорът му зависи изцяло от установената по делото фактическа обстановка. Доколко при обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка, съдебният състав е приложил правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността, респективно обосноваността/необосноваността на въззивното решение. Преценката на правилността на приетите за установени от въззивната инстанция факти и обстоятелства не може да бъде извършена в производството по чл. 288, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от последния разноски за касационното производство в размер 3 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1636 от 28.07.2016г. по т. дело № 2002/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк]бл. 26 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 3 500 лв. /три хиляди и петстотин лева/ – платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.