5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 615
гр. София,19.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2245 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. С. С., срещу решение № II – 141/03.04.2015г. по гр.д. № 1732/2014г. на Бургаски окръжен съд, в частта, в която след отмяна на решение № 1587 от 28.07.2014г. по гр.д. № 7414/2013г. на Бургаски районен съд е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против [фирма], [населено място] иск за сумата 22 151,40 лева, представляваща неоснователно обогатяване – платени суми без основание за 2008г., включително и надплатени по фактури № 110 от 17.12.2008г., издадена от [фирма], както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата над 21 151,40 лева до 23 554,41 лева и на иска за обезщетение за забава върху главницата за периода от 04.09.2010г. до 04.09.2013г. в размер на 7 280,28 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по спор, с който не е бил сезиран, т.е. по непредявен иск. Твърди, че процесната сума се претендира на основание неоснователно обогатяване, доколкото в резултат на продължителни търговски отношения между ищцовото дружество и ответника едноличен търговец, на последния съгласно многобройните издадени между двамата търговци фактури за определен период е била надплатена без основание претендираната сума. Вместо това въззивният съд се е занимал с договор за цесия от 04.10.2011г., който въобще не е релевиран в исковата молба и е обосновал извода си за неоснователност на претенцията именно на този договор, приемайки, че той не е развален. Твърди още, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в конкретния случай, без да е сезиран със спор относно договор за цесия, а с предмет сума, произтичаща от неоснователно обогатяване, съдът е променил правната квалификация на спора и се е занимал с валидността и действителността на такъв договор, като по този начин се е произнесъл в противоречие с решение № 103 от 20.06.2013г. по т.д. № 850/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. Твърди, че с произнасянето си по въпрос, с който не е бил сезиран, и с промяна на правната квалификация на спора, без да даде съответни указания на страните за изводите си относно казуса, предмет на делото, съдът е действал в нарушение на т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, изискващо когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. На трето място поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса, че договор за цесия е валиден, докато не бъде развален, независимо че вземането, предмет на този договор, може и да не съществува. Твърди, че изводът на съда е в нарушение на практиката на ВКС в решение № 32 от 09.09.2010г. по т.д. № 438/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 987 от 18.07.2011г. по гр.д. № 867/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 192 от 21.03.2012г. по т.д. № 528/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът И. Д. Р. като [фирма], [населено място], обл. Б., оспорва касационната жалба. Поддържа, че касационната жалба е нередовна, тъй като не е представено точно и мотивирано изложение на касационните основания и не е представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което да се посочи кой е материалноправният или процесуалноправният въпрос, решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с два обетивно кумулативно съединени иска за заплащане на сумата 23 554,41 лева, преставляваща неоснователно обогатяване, както и сума в размер на 7 280,28 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 04.09.2010г. до 04.09.2013г., основани на твърденията, че с четири платежни нареждания на ответника са изплатени общо 40 000 лева, като след справка в счетоводството си ищецът е констатирал, че тези плащания са по фактура № 110 от 17.12.2008г. за извършени транспортни услуги на стойност 19 397,88 лева с ДДС, с оглед на което по тази фактура са надплатени 20 602,12 лева, а за цялата 2008г. са надплатени общо 23 554,41 лева. След обсъждане на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че на 04.02.2011г. ищецът [фирма] в качеството си на титуляр на вземане към ответника [фирма] в размер на 22 636,31 лева е прехвърлил на цесионера [фирма] вземането си, като в договора страните са посочили единствено, че вземането е възникнало на основание надплатени фактури. Приел е още, че на 16.09.2011г. страните по договора за цесия са се съгласили да развалят действието на договора на основание решение от 05.08.2011г. по гр.д. № 3233/2011г. на Бургаски районен съд поради констатациите на съда, че страните не могат да остранят недостатъка на договора – липса на конкретизация на вземанията, които са негов предмет. На 04.10.2011г. [фирма] и [фирма] са сключили нов договор за прехвърляне на вземания, с който ищецът е прехвърлил вземане към [фирма] на стойност 23 068,31 лева, като са посочили, че предмет на договора е вземане, възникнало на основание надвнесена сума по четири броя платежни нареждания, индивидуализирани в приложение № 1 към договора, с които е надплатена фактура № 110 от 17.12.2008г., издадена от [фирма] във връзка с предоставени транспортни услуги.
Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за цесия от 04.02.2011г. е бил нищожен, поради което не е била налице пречка за сключване на договора за цесия от 04.10.2011г. Приел е, че след съобщаване на тази цесия на ответника цедентът – ищецът по делото, е изгубил качеството си на негов кредитор и не може да претендира това вземане от него. Изложил е съображения, че макар с влязло в сила решение № 520 от 13.06.2012г. по гр.д. № 10949/2011г. по описа на Бургаски районнен съд да са отхвърлени предявените от цесионера [фирма] против ответника [фирма] искове с правно основание чл.99 ЗЗД вр. чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 23 068,31 лева, представляваща прехвърленото с договора за цесия вземане, това не възстановява на ищеца [фирма] качеството на кредитор спрямо ответника, тъй като по делото липсват данни договорът за цесия да е бил развален и следователно този договор все още има действие между сключилите го страни.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Д. на касатора за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск е неоснователен. Въззивният съд се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, основани на изложените в исковата молба факти. Обстоятелството, че въззивният съд е отхвърлил иска поради прехвърляне на вземането, предмет на иска, с договор за цесия, сключен с трето лице, от което е направил извод, че ищецът е изгубил качеството си кредитор на ответника, не е довело до произнасяне по непредявен иск, основан на договор за цесия.
Касаторът е изложил твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в противоречие с практика на ВКС съдът е променил правната квалификация на спора, без да даде съответни указания на страните за изводите си относно казуса, предмет на делото, но не е формулирал конкретен процесуалноправен въпрос, което съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е пречка за допускане на касационо обжалване на въззивното решение. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос относно задължението на въззивния съд при промяна на правната квалификация на иска да даде на страните съответни указания, този въпрос не съответства на данните по делото. Въззивният съд не е променил правната квалификация на предявените искове, а приел, че е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, каквато е била дадената и от първоинстанцонния съд правна квалифиация.
Третият въпрос, макар и непрецизно формулиран, се отнася до действителността на договор за цесия в случай, че вземането, предмет на този договор, може и да не съществува. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не е налице противоречие на изводите му с решение № 32 от 09.09.2010г. по т.д.№ 438/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., тъй като то е постановено в хипотеза на прехвърлени бъдещи вземания, които не са определени в договора, нито са определяеми, какъвто не е предметът на процесния договор за цесия. Касаторът се позовава и на противоречие на въззивното решение с определение № 987 от 18.07.2011г. по гр.д. № 867/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о. и определение № 192 от 21.03.2012г. по т.д. № 528/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл.288 ГПК, които не са от категорията актове, посочени в т.2 от ТР № 1 от 19.02.2013г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и не могат да обосноват наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не направено искане и не са представени доказателства за изършване на такива.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II – 141/03.04.2015г. по гр.д. № 1732/2014г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: